Определение № 4813 от 24.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1487/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Д. И., чрез адв. П. И., против въззивно решение № 379/17.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 265/2023 г. на Окръжен съд - Перник, с което е потвърдено решение № 161/17.02.2023 г. по гр. д. № 4509/2022 г. на Районен съд - Перник, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъждане на К. С. Г. да заплати на И. Д. И. сумата от 5260 евро, дадена в заем на 26.06.2020 г. и невърната в уговорения срок – до 26.09.2020 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 03.08.2022 г. до окончателното плащане, като неоснователен. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и се иска се отмяната му. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „за проблеми с процедурата по изменение на иска в ГПК“. Сочи, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 151/17.07.2013 г. по гр. д. № 574/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 158/01.07.2013 г. по гр. д. № 1008/2012 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 473/01.06.2010 г. по гр. д. № 1537/2009 г. на ВКС, IV г. о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба К. С. Г., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, от съвкупната преценка на доказателствата – преки и косвени, за доказано превеждането на процесната сума от ищеца на ответницата, с основание за плащането – семейна помощ. Същевременно от представена от ответницата по делото разписка, се установява, че тя на 10.07.2020 г. е предала на свидетеля Д. парична сума в размер на 10 252 лв. Представената разписка не е оспорена от ответната страна както по отношение на истинността й, така и по отношение на достоверността на посочената в нея дата. Установено е, че банковата сметка на ответницата е изпратена на ищеца от Г. О. Д. и по нея са постъпили суми в общ размер на 5 260 евро. Ищецът от своя страна не е успял да докаже, че съществува реална договорка между него и К. Г., по силата на която той й е превел процесната сума, срещу насрещното задължение от нейна страна тя да върне сумата. Предвид реалния характер на договора за заем, в тежест на ищеца е да установи по пътя на пълно и главно доказване предаването на исковата сумата на ответницата, естеството на сумата – предоставянето й в заем, като с оглед цената на иска и предвид забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК същото може да бъде установено единствено с писмени доказателства. Поради липса на такова доказване, с оглед липсата на ангажирани писмени доказателства, искът като неоснователен е отхвърлен. Съдът е счел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, досежно твърдяното от жалбоподателя съществено нарушение на съдопроизводствените правила, осъществено чрез недопускане на поисканото изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК по съображения, че преценката на съда е суверенна и е с оглед уместната защита на ответника. Съществено процесуално нарушение би било допускане от съда на недопустимо изменение на иска, а не обратното, доколкото във втората хипотеза, каквато е и настоящата, не се прегражда пътя на защита на ищеца и същия би могъл да предяви иска си в отделно производство. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения от жалбоподателя въпрос. Касаторът го привързва с оплаквания за допуснато процесуално нарушение от двете инстанции по същество – неприемане на поискано от ищеца изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК – в евентуалност да се осъди ответника К. С. Г. да му заплати процесната сума, като получена без основание. Въпросът е разгледан от въззивния съд в решението и следователно е обуславящ, но по него не се разкрива поддържания в изложението допълнителен селективен критерий – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочените от касатора решения са неотносими към искането за допускане на касационно обжалване. Даденото от въззивния съд разрешение е съобразено с трайно установеното в практиката на ВКС, съгласно която процесуалните предпоставки за изменение на иска чрез промяна в предмета на делото са уредени в разпоредбата на чл. 214, ал. 1 ГПК,според която, в първото заседание за разглеждане на делото ищецът може да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника съдът прецени това за уместно, или да измени своето искане, без да променя основанието на иска. Изменението на иска може да бъде осъществено и под формата на промяна на размера на иска или на вида на иска – от установителен в осъдителен или обратно, което е допустимо до приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Независимо от формата, в която е предприето, изменението на иска не може да има за последица цялостна промяна на предмета на делото, въведен с първоначалната искова молба. Аргументът за това разрешение се съдържа в чл. 214, ал. 1, изр. 2 ГПК, който не допуска едновременна промяна на основанието и на отправеното до съда искане за защита, които в своята цялост индивидуализират предявения иск. По аргумент от чл. 214, ал. 1 ГПК ищецът не може под формата на изменение на иска да въведе като предмет на делото ново спорно правоотношение, предявявайки срещу същия ответник изцяло нов иск с основание и петитум, различни от тези на предявения с исковата молба първоначален иск. Предявяването на нов иск по почин на ищеца в хода на висящия исков процес е възможно и допустимо само в хипотезата на инцидентен установителен иск, уредена в чл. 212 ГПК. При отказ на съда да се допусне исканото изменение на иска на основание чл. 214, ал. 1 ГПК, какъвто е настоящият случай, ищецът не се лишава от право на защита за разрешаването на спора по евентуалния иск за неоснователно обогатяване, а само от процесуалната възможност това да се осъществи в образуваното исково производство по главния иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД,т.е.не е налице процесуално нарушение На ответника разноски не се следват на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, тъй като липсват доказателства за извършването им. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.