Определение № 3139 от 10.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 892/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищците, К. Ц. Т., Д. П. Ю. и Ц. П. Т., срещу решение № 19 от 10.02.2025 г. по гр. д. 291/2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, изменено в частта за разноските с определение № 130 от 28.03.2025 г., с което след частична отмяна и потвърждаване на решение № 124 от 23.04.2024 г. по гр. д. 400/2023 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора са отхвърлени предявените от ищците К. Ц. Т., Д. П. Ю. и Ц. П. Т. срещу ответника „Абагар“ АД искове с правно основание чл. 95, ал.1, вр. чл. 95а, ал.1 ЗАПСП за осъждане на „Абагар“ АД да заплати солидарно на тримата ищци обезщетение за претърпени от тях имуществени вреди от нарушение на авторското право на общия им наследодател П. Д. Т., извършено през 2021 г. чрез възпроизвеждане и разпространение на негово авторско произведение „Ч.. Събрани произведения в шест тома“ както физически, така и онлайн без тяхно изрично съгласие и учредяване на лицензионни права за сумата 28 800 лв., като част от претендирано обезщетение от общо 100 000 лв.; за осъждане на ответника „Абагар“ АД да заплати на тримата ищци солидарно обезщетение в размер на 2 500 лв., като част от общо претендирано обезщетение от 100 000 лв., за претърпени от ищците неимуществени вреди от нарушаване на неимуществените авторски права на наследодателя им П. Д. Т., чрез възпроизвеждането през 2021 г. и разпространение на негово авторско произведение „Ч.. Събрани произведения в шест тома“, без да са зачетени правата му по чл. 15, ал. 1, т. 1 /да определи времето, мястото и начина, по който да стане разгласяването на произведението/, по т. 2 /да бъде признато авторството му върху произведението/, по т. 4 /да бъде посочено името му като съставител на сборника/ и по т. 5 /да иска да бъде запазена целостта на произведението му и да се противопоставя на всякакви промени в него/ от ЗАПСП, включително за присъждане на законни лихви върху главниците, и са отхвърлени предявените от ищците К. Ц. Т., Д. П. Ю. и Ц. П. Т. искове с правно основание чл. 95, ал. 1, вр. чл. 95а, ал.1 ЗАПСП срещу ответника Фондация „Ч.“ за заплащане на обезщетение за нарушение на имуществени авторски права на общия им наследодател П. Д. Т., извършено през 2021 г. чрез възпроизвеждане и разпространение на негово авторско произведение „Ч.. Събрани произведения в шест тома“ както физически, така и онлайн без тяхно изрично съгласие и учредяване на лицензионни права за сумата над уважения размер от 10 011,66 лв. до предявения размер от 28 800 лв., като част от претендирано обезщетение от общо 100 000 лв., и иск за осъждане на ответника Фондация „Ч.“ да заплати на тримата ищци солидарно обезщетение в размер на 2 500 лв., като част от общо претендирано обезщетение от 100 000 лв., за претърпени от ищците неимуществени вреди от нарушаване на неимуществените авторски права на наследодателя им П. Д. Т., чрез възпроизвеждането през 2021 г. и разпространение на негово авторско произведение „Ч.. Събрани произведения в шест тома“, без да са зачетени правата му по чл. 15, ал. 1, т. 1 /да определи времето, мястото и начина, по който да стане разгласяването на произведението/, по т. 2 /да бъде признато авторството му върху произведението/, по т. 4 /да бъде посочено името му като съставител на сборника/ и по т. 5 /да иска да бъде запазена целостта на произведението му и да се противопоставя на всякакви промени в него/ от ЗАПСП, и е отхвърлена претенцията за присъждане на законни лихви върху тези суми, като са присъдени съответно разноски по делото.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излагат, че въведените с исковата молба твърдения за нарушение на авторските права на техния наследодател са безспорно установени по делото, в която насока са и изводите на въззивния съд, но неправилно, без да съобрази нормите на имплементираната в ЗАПСП Директива 2004/48 и практиката на СЕС по тълкуването й, въззивният съд е определил изключително занижен размер на дължимото обезщетение за нарушенията. Подчертават, че нарушението е повторно, като ответникът Фондация „Ч.“ вече е бил осъден с влязло в сила решение за предходно идентично нарушение, което не е съобразено от въззивния съд като релевантно обстоятелство при определяне на размера на дължимото обезщетение в нарушение на приложимия материален закон. Оспорват като необосновани и противни на закона изводите на въззивния съд, обосновали отхвърляне на исковете срещу ответника „Абагар“ АД. Считат, че противни на закона са и изводите на въззивния съд, че по делото не се установяват нарушения на неимуществените права на П. Т., като намират, че заключенията на съда в тази насока са и немотивирани. Изтъкват, че въззивното решение е недопустимо, защото нито първоинстанционният, нито въззивният съд са се произнесли по заявеното с исковата молба искане по чл. 95б, ал. 1, т. 2 ЗАПСП ответниците да бъдат осъдени да преустановят нарушението. Молят въззивното решение да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което исковете им да бъдат изцяло уважени.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулират следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото и молят касационно обжалване да бъде допуснато по тях на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. „Налице ли е незаконно възпроизвеждане и разпространение от ответник, който „не знаел“ чии са авторските права, като следва ли издател/печатар да провери правата, при факта, че това възлагане е част от процеса по неговата работа и той би могъл да попадне в съдебен процес за обезщетения от неудовлетворени авторскоправни претенции - не само имуществени, но и неимуществени? Незнанието в описания контекст оправдава ли неговото противоправно поведение, ако да как? Ако не - „незнаещият“ има ли право на обратен иск спрямо този, които „го е заблудил“, че притежава правата?“

2. „Възложителят, съответно изпълнителят на „печатна услуга“ - правото го нарича „издател“, носят ли отговорност за настъпилите неимуществени вреди при извършено възпроизвеждане и разпространение на литературно произведение, без съгласието на автора, респективно на неговите наследници? Настъпват ли тези вреди ex lege - по закон и дължи ли съда детайлно произнасяне с мотиви, съответно диспозитив защо приема, че дадени неимуществени вреди не са налице?“

3. „Какъв е механизмът за изчисляване на авторскоправните искове в българското законодателство? Този механизъм има ли нещо общо с чл. 45 от ЗЗД или представлява специална уредба в ЗАПСП, която дерогира общата? Съществува ли законодателна промяна в регламентацията на споменатия механизъм от 2006 г. и тя базира ли се на имплементирането в българското право на Директива 2004/48 на ЕС и нейния чл. 13 и чл. 14? Съществува ли практика на Съда на ЕС по коментираният механизъм на чл. 13 и чл. 14 от Директива 2004/48 на ЕС? Тази практика има ли пряко действие в българското правоприлагане и установява ли точни критерии как се формират авторскоправните възнаграждения, съответно дали се дължат разноски на загубилата страна, с цел постигане на генералната превенция като принцип в правото? Съществува ли практика на Съда на ЕС лицензионното възнаграждение, което е установено, да се умножава по две и по три при случаите на нарушение (в които не е поисквано сключването на договор за отстъпване на права), за да се постигне принципа на генералната превенция в авторското право?“

Поддържат, че въззивното решение е недопустимо, евентуално очевидно неправилно, с което обосновават искането си касационно обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация, „Абагар“ АД, излага, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Сочи, че въззивният съд е изложил подробни и правно обосновани мотиви защо не се доказва по делото осъществено нарушение от него на авторските права на наследодателя на ищците, доколкото дейността му е ограничена до отпечатване на екземпляри от произведението по възложение на другия ответник, която дейност е правомерна. Споделя и изводите на въззивния съд, че между осъществената от него дейност по техническо отпечатване на произведенията и търпените от ищците вреди липсва пряка причинна връзка. Допълва, че твърдените неимуществени вреди не се установяват по делото, както правилно е приел въззивният съд. По тези доводи моли касационно обжалване да не бъде допуснато, а ако бъде допуснато, въззивното решение да бъде потвърдено като правилно.

Ответникът по касация, Фондация „Ч.“, излага, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Сочи, че въззивният съд правилно е извършил преценка, че по делото не се установява нарушение на неимуществени права на автора, за което е изложил подробни правно обосновани мотиви. Изтъква, че последното представлява съществена разлика с предходния съдебен спор между страните, като в настоящия случай наследодателят на ищците е изрично посочен като съставител на първите пет тома. Оспорва като необосновани доводите на касаторите за дължимо възнаграждение в много по-голям от присъдения размер за търпените имуществени вреди, като подчертава, че съобразно нормата на чл. 47, ал. 3 ЗАПСП при липса на уговорено друго се дължи възнаграждение в размер на 15 % от всяко продадено произведение. Сочи, че в случая продадените произведения са 109 на стойност 10 011,65 лв. или дължимото възнаграждение при сключен лицензионен договор би било 1 501,74 лв. – много по - малко от присъденото. Добавя, че както правилно е установил и въззивният съд, поне 440 броя от произведението въобще не могат да бъдат продадени от него, поради оставянето им за съхранение в музей, библиотека и получаването им по сключения договор за съвместни усилия за отпечатване на произведенията с М. Ш.. По тези доводи моли касационно обжалване да не бъде допуснато, а ако бъде допуснато, въззивното решение да бъде потвърдено като правилно.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби на ищците са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел, че е сезиран със субективно и обективно съединени искове от тримата ищци срещу всеки от двамата ответници с правно основание чл. 95 от Закона за авторското право и сродните му права /ЗАПСП/, с които ищците претендират всеки от ответниците да им заплати обезщетение за търпени от тях имуществени и неимуществени вреди от нарушение на авторските права на техния наследодател П. Т. чрез възпроизвеждане през 2021 г. и разпространение на съставен от него сборник с литературни произведения на автора Ч., като се претендира обезщетение в размер, определен по реда на чл. 95а, ал. 1, т. 1 ЗАПСП – по преценка на съда, с оглед на всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и приходите, реализирани от нарушителя вследствие на нарушението. Посочил е, че нарушението на авторското право представлява проявление на непозволеното увреждане, а отговорността на нарушителя има характер на деликтна отговорност, поради което общият принцип на чл. 45 ЗЗД намира приложение при уреждане на облигационните отношения, възникнали по повод на нарушението на авторските права, при отчитане на тяхната специфика, в която насока се е позовал на практиката на ВКС по решение № 139 от 28.01.2016 г. по т. д. 1711/2014 г. по описа на ВКС и решение № 21 от 15.04.2009 г. по т. д. 711/2008 г. по описа на ВКС. Намерил е, че ангажирането на деликтна отговорност предполага наличието на деяние, изразяващо се в действие или бездействие, същото да е противоправно, да е извършено виновно, да са настъпили вреди и да е налице непосредствена причинно-следствена връзка между деянието и вредите, като наличието на вина се предполага /чл. 45, ал. 2 ЗЗД/. Добавил е, че противоправно е това деяние, което нарушава изрично формулирана в правна норма забрана, неизпълнение на вменено от правна норма задължение или неосъществяване на поведение, което правна норма изисква да бъде осъществено.

При така очертаните като релевантни за спора обстоятелства е приел, че страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че ищците са наследници по закон на П. Д. Т., починал на 03.07.2021 г. Ответникът Фондация „Ч.“ е юридическо лице с нестопанска цел, регистрирано с решение № 37/10.03.1993 г. по ф. д. 4155/1993 г. на ОС - Стара Загора, чиито основни цели /съгласно чл. 6 от Устава/ са изучаването, разпространението и популяризирането на творчеството на Д. Х. Ч.– Ч., както и поддържането, обновяването и развитието на Литературно художествения музей „Ч.“ в [населено място] и попълване на неговото фондово богатство, като в чл. 7, ал. 1, т. 2 от Устава на фондацията е предвидено, че едно от средствата, с които фондацията постига своите цели е „Проучване и издаване на цялото творчество на Ч.“. По отношение на втория ответник „Абагар“ АД е посочил, че е търговец, чиято основна търговска дейност се изразява в „редакционно-издателска дейност; полиграфически изработки и услуги“.

Изтъкнал е, че липсва спор, че наследодателят на ищците П. Т. е съставител на първите пет тома от литературно произведение, представляващо сборник от произведения на Ч., обективирано за пръв път през 2013 г., когато е издадено от издателство „Абагар“ – Велико Т. със съгласието на съставителя П. Т. и с финансовата подкрепа на Фондация „Ч.“, като съставителят П. Т. е извършил подбора и редакцията на литературните произведения на Ч., включени в сборника, издаден през 2013 г., състоящ се от следните части: Т. Първи – „Ч.. Събрани произведения в шест тома“, с подзаглавие: „Стихотворения, разкази, фейлетони“; Т. Втори - „Ч.. Събрани произведения в шест тома“, с подзаглавие: „Стихотворения, разкази, фейлетони“; Т. Трети: „Ч.. Събрани произведения в шест тома“, с подзаглавие: „Анекдоти, афоризми, миниатюри, спомени, пътеписи“; Т. Четвърти: „Ч.. Събрани произведения в шест тома“, с подзаглавие: „Статии, изказвания, краеведски изследвания, кореспонденция“; Т. Пети: „Ч.. Събрани произведения в шест тома“, с подзаглавие: „Дневници“; Т. Шести: „Ч.. Акварели, рисунки, карикатури, живопис“.

Отчел е, че страните не спорят, че с влязло в сила решение № 104 от 10.04.2020 г. по гр. д. 118/2019 г. на ОС - Стара Загора, постановено по спор между наследодателя на ищците П. Т. от една страна като ищец и Фондация „Ч.“ от друга страна като ответник /заедно с дружество „Рамита – 2008“ ООД/, ответникът Фондация “Ч.“ е осъден /солидарно с дружество „Рамита – 2008“ ООД/ да заплати на П. Д. Т. обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от нарушаване на авторските му права, изразяващо се във възпроизвеждане и разпространение на екземпляри от първите пет тома от сборниците „Ч.. Събрани произведения в шест тома“, извършено чрез преиздаването им през периода 2016 г. – 2019 г.

Счел е, че не е спорно по делото, че през 2021 г. е било издадено литературно произведение със заглавие: „Ч.. Събрани произведения в шест тома – второ преработено и допълнено издание“, състоящо се от следните части: Т. Първи – „Ч.. Събрани произведения в шест тома“, с подзаглавие: „Стихотворения, разкази, фейлетони“; Т. Втори - „Ч.. Събрани произведения в шест тома“, с подзаглавие: „Стихотворения, разкази, фейлетони“; Т. Трети: „Ч.. Събрани произведения в шест тома“, с подзаглавие: „Разкази, анекдоти, спомени, пътеписи.“; Т. Четвърти: „Ч.. Събрани произведения в шест тома“, с подзаглавие: „Статии, краеведски изследвания, кореспонденция“; Т. Пети: „Ч.. Събрани произведения в шест тома“, с подзаглавие: „Дневници“; Т. Шести: „Ч.. Акварели, рисунки, карикатури, живопис“, както и че в първите пет тома от сборника е записано името на наследодателя на ищците П. Т. като автор на подбора и редакцията на включените в сборника произведения на Ч., като името е поставено в рамка, обозначаваща, че е починал, а в шестия том за съставител е посочен професор М. Д.. Кредитирал е заключението на приетата по делото Съдебно-филологическа експертиза и приел, че първите пет тома от издаденото през 2021 г. произведение „Ч.. Събрани произведения в шест тома – второ преработено и допълнено издание“ са идентични по структура на първите пет тома от първоначално издаденото през 2013 г. произведение „Ч.. Събрани произведения в шест тома“; в петте тома на произведението, издадени от „Абагар“ АД през 2013 г., са включени 768 произведения на Ч. от различни жанрове, като същият брой произведения с идентично жанрово деление са представени и в изданията от 2021 г.; в някои от томовете са констатирани незначителен брой размествания на произведения /изрично посочени в експертизата/; справочният апарат в петте тома от 2021 г. е идентичен с този в изданията от 2013 г., разположен е по идентичен начин и има идентично съдържание. Възприел е извода на експерта, че е налице висока степен на идентичност в структурата, подбора, подредбата, справочния апарат и шрифтовете на сравняваните издания, и заключил, че първите пет тома от сборника „Ч.. Събрани произведения в шест тома“, издадени през 2013 г., са идентични на първите пет тома от сборника „Ч.. Събрани произведения в шест тома – второ преработено и допълнено издание“, отпечатани от „Абагар“ АД през 2021 г.

Позовал се е на събрания като писмено доказателство договор за предоставяне на предпечатен материал за изданието „Ч.. Събрани произведения в шест тома“ от 20.02.2013 г. и намерил, че в т. 2 от последния Литературно художествен музей “Ч.“, чрез П. Т., е декларирал, че няма претенции към Фондация „Ч.“ за изплащането на суми, които ще бъдат получени от продажбата и разпространението на готовия продукт.

От събрания по делото договор за съвместна дейност от 03.09.2021 г. е приел, че се установява, че между Фондация „Ч.“ и физическото лице М. Ш. Ш. е сключен договор за съвместна дейност, съгласно който двете страни са се споразумели Фондация „Ч.“ да предостави на физическото лице М. Ш. Ш. магнитен носител с предпечатен материал на томовете 1, 2, 3, 4, 5 и 6 от изданието „Ч. – събрани произведения в шест тома“, при условие че физическото лице М. Ш. ще отпечата за своя сметка томове 1, 2, 3, 4, 5 и 6 в тираж 1 200 броя книги от всеки том в срок до 31.12.2021 г.; след отпечатването на книгите физическото лице М. Ш. се е задължило да предостави на Фондация „Ч.“ по 1 000 броя от отпечатаните общо 1 200 броя книги от всеки том и да върне на Фондация „Ч.“ магнитния носител с предпечатните материали, без право да копира и разпространява съдържанието на магнитния носител; договорили са, че М. Ш. няма право да извършва продажба на останалите 200 броя комплекти книги от изданието „Ч. – събрани произведения в шест тома“; магнитният носител е предаден от Фондация „Ч.“ на М. Ш. Ш. в момента на сключване на договора, като един екземпляр от договора е предоставен на „Абагар“ АД.

Позовал се е на събраното доказателство - договор за изработване на полиграфически изработки от 09.09.2021 г., и приел, че от същото се установява, че ответникът „Абагар“ АД от една страна, като изпълнител, и от друга страна Фондация „Ч.“ и М. Ш. Ш., заедно като възложители, са договорили изпълнителят „Абагар“ АД да изработи и достави, а възложителят да заплати следните полиграфически изработки: „Ч. – събрани съчинения, том 1, том 2, том 3, том 4 и том 5“, съгласно предоставените образци, макети, оригинали и мостри; за изработването на изделията възложителят да заплати на изпълнителя 4,71 лв. за отпечатването на един брой, или общо сумата от 5 652 лв. /цена без ДДС/ за отпечатването на всеки том, или за цена с ДДС в размер на 6 780 лв., а за отпечатването на всички 1 200 броя от том 1, том 2, том 3, том 4 и том 5, уговорената обща сума за плащане е в размер 33 900 лв. с ДДС; в чл. 17 от договора е уговорено, че издателство „Абагар“ АД се задължава да депозира 12 екземпляра от том 1, том 2, том 3, том 4 и том 5 в Народна библиотека „Св. Св. К. и М.“ съгласно ЗЗДПДПОРДМУ; в чл. 18 е уговорено, че „Абагар“ АД не носи отговорност за неуредени авторски права; в чл. 18а е посочено, че неразделна част от договора е копие от договора за съвместна дейност от 2021 г., сключен между Фондация „Ч.“, като носител на авторските права върху произведенията на писателя Д. Х. Ч. - Ч. от една страна и от друга страна М. Ш. Ш.. Съдът се е позовал и на втори договор за изработване на полиграфически изработки от 09.09.2021 г. между същите страни за полиграфически изработки: „Ч. – събрани съчинения, том 6 – Албум с акварели, рисунки и живопис на Ч.“, с договорено възнаграждение в общ размер на 11 260,80 лв. с вкл. ДДС. Приел е, че се установява заплащане от М. Ш. Ш. на „Абагар“ АД на уговорената в двата договора за изработване на полиграфически изработки от 09.09.2021 г. цена за отпечатването на 6 000 броя общо от том 1, 2, 3, 4 и 5 от „Ч. – събрани съчинения“, както и цената за отпечатването на 1 200 броя от том 6, както и че в Националната библиотека „Св. Св. К. и М.“ са изпратени по 12 броя от всеки от шестте тома на изданието „Ч. – събрани съчинения“. Заключил е, че Фондация „Ч.“ е получила по 988 броя от всеки от първите пет тома.

Въззивният съд е кредитирал заключението по приетата ССЕ и намерил, че същото установява горепосоченото количество получени от ответника копия, както и че на основание договор от 20.02.2013 г. Фондация „Ч.“ е предала на ЛХМ “Ч.“ по 198 броя от всеки том, а останалите 790 броя от всеки том са заведени в счетоводството на Фондация „Ч.“; че себестойността на издадените книги от първи, втори, трети, четвърти и пети том е по 5,652 лв. за брой, а себестойността на том шести е 9,38 лв. за брой; себестойността на целия комплект от том първи до том шести е 37,64 лв., на която стойност и са заведени в счетоводството на Фондация „Ч.“ или на обща стойност 29 738,76 лв.; определена е продажна цена от 160 лв. за комплект от шестте тома. Позовал се е на изчисленията на експерта, че пропорционално цената на комплекта от първите пет тома е 120,11 лв. за комплект, а за том 6 – 39,89 лв.; както и че за периода от отпечатването до 24.11.2023 г. /датата на извършената справка в счетоводството на Фондация „Ч.“ за нуждите на експертизата/ са осъществени продажби общо на 109 комплекта на обща стойност в размер на 17 440 лв., от които стойността на продажбите на книгите от първи до пети том /по 109 броя от всяка книга/ е общо 13 091,99 лв., а стойността на продажбите на 109 броя от том 6 е общо 4 348,01 лв.; след приспадане на себестойността на всяка книга разликата е в общ размер от 13 336,80 лв., от които 10 011,65 лв. за продадените екземпляри от първите пет тома и 3 325,15 лв. за продадените екземпляри от шести том.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд се е позовал на нормата на чл. 11, ал. 1 ЗАПСП и приел, че подборът, редакцията, подредбата на произведенията и справочният апарат към тях, съставляват самостоятелен обект на авторско право, по смисъла на чл. 3, ал. 2, т. 3, предл. 3 ЗАПСП, освен ако в договор не е предвидено друго. Изтъкнал е, че авторското право на лицето, съставило и редактирало сборника, е различно от авторското право на автора на включените в сборника литературни произведения, всяко от които е обект на закрила по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 1, предл. първо ЗАПСП.

Посочил е, че съгласно чл. 35 ЗАПСП произведението се използва само след предварителното съгласие на неговия автор, освен ако не е налице предвидено в ЗАПСП изключение. Изтъкнал е, че използването на произведението от лице, различно от автора, се урежда с договор между автора и ползвателя, в който се регламентира правото да се ползва произведението и условията на ползването, като за ползването на произведението на автора се дължи справедливо и съразмерно възнаграждение, което може да бъде уговорено като част от приходите, получени от използването на произведението, еднократно или по друг начин - чл. 38, ал. 1 ЗАПСП. Позовал се е на нормата на чл. 43 ЗАПСП и намерил, че ползването на произведението чрез възпроизвеждането и разпространението му се урежда с издателски договор, с който авторът отстъпва на издателя правото да възпроизведе и разпространи произведението, а издателят се задължава да извърши тези действия и да заплати на автора възнаграждение, като е добавил, че с чл. 46 ЗАПСП е предвидена писмена форма за действителност на издателския договор.

Като е изходил от съдържанието на представения по делото договор за предоставяне на предпечатен материал за изданието „Ч.. Събрани произведения в шест тома“ от 20.02.2013 г. и действащата нормативна уредба е заключил, че наследодателят на ищците П. Т. при подписване на договора, е действал в качеството на представляващ юридическото лице ЛХМ „Ч.“ и от негово име е декларирал в т. 2 от договора, че няма претенции към Фондация „Ч.“ за изплащането на суми, които ще бъдат получени от продажбата и разпространението на готовия продукт, като изявлението му се отнася не до неговите лични авторски права в качеството му на съставител на сборника, а за авторските права върху включените в сборника произведения на Ч., чийто собственик е [община] – принципал на ЛХМ “Ч.“ и учредител на Фондация „Ч.“. Допълнил е, че не се твърди и не се установява преди сключването на договора от 20.02.2013 г. П. Д. Т. да е отстъпвал своите авторски права за съставянето на сборника, на ЛХМ „Ч.“, а и с влязлото в сила решение № 104 от 10.04.2020 г. по гр. д. 118/2019 г. на ОС - Стара Загора е установено със сила на пресъдено нещо между ищците, като наследници по закон на П. Д. Т., и ответника Фондация „Ч.“, че в периода 2016 г. 2019 г. Фондация „Ч.“ не е имала валидно учредено право да ползва авторските права на П. Т. чрез издаване и разпространение на съставения от него сборник с литературни произведения на Ч.. Обобщил е, че не се твърди и не се установява лично П. Д. Т. до смъртта му на 03.07.2021 г. или след смъртта му – неговите наследници по закон /ищците по делото/ да са сключвали с ответника Фондация „Ч.“ договор, с който да са давали съгласие съставеният от П. Т. сборник от литературни произведения на писателя Ч., да бъде издаван и разпространяван през 2021 г.

Относно исковете, предявени срещу ответника „Абагар“ АД, е съобразил постигнатите уговорки с представените по делото два договора за изработване на полиграфически изработки от 09.09.2021 г. и намерил, че ответникът „Абагар“ АД е отпечатал през 2021 г. процесният сборник с произведения на Ч. по поръчка на възложителите Фондация „Ч.“ и М. Ш., които са определили обема на тиража, външния вид и съдържанието на печатното произведение, материалите, с които да бъде изработено, и времето на отпечатването му /срокът за изпълнение на отпечатването/, предоставили са предпечатните материали в електронен вид и са задължили „Абагар“ АД да се придържа към тях. От последното е извел, че ответникът „Абагар“ АД има качеството на „производител“ по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на Закона за задължителното депозиране на печатни и други произведения и за обявяване на разпространителите и доставчиците на медийни услуги / Обн. - ДВ, бр. 108 от 29.12.2000 г.; в сила от 01.01.2001 г./ на процесния сборник с произведения на Ч., издаден през 2021 г., а именно - юридическото лице, което произвежда тиражирани произведения за издател, а не на издател по смисъла на § 1, т. 6 от ДР на ЗЗДПДПОРДМУ, дефиниран като физическото или юридическото лице, което организира възпроизвеждането на произведение и осигурява финансирането му. Добавил е, че извършената от „Абагар“ АД през 2021 г. дейност по размножаване на произведението чрез преобразуването му от електронно съдържание и база данни с предпечатни материали, съществуващи върху един брой магнитен носител /USB памет/, в печатна форма на траен хартиен носител в 1 200 екземпляра съставлява „възпроизвеждане на произведение“ по смисъла на § 2, т. 3 от ДР на ЗАПСП, респективно налице е осъществено действие от страна на ответника „Абагар“ АД, съставляващо „използване на авторско произведение“ по смисъла на чл. 18, ал. 2, т. 1 ЗАПСП. Намерил е, че в резултат от това действие на ответника „Абагар“ АД са настъпили вреди за ищците, в качеството им на наследници на съставителя на сборника П. Т., изразяващи се в накърняване на авторските права на наследодателя им чрез използването на произведението му без негово съгласие, включително е накърнено правото им по чл. 19 ЗАПСП да получат справедливо и съразмерно възнаграждение за използването на произведението. Изтъкнал е, че причинната връзка между възпроизвеждането на произведението и накърняването на авторските права на П. Т., упражнявани от неговите наследници след смъртта му, е опосредена от сключения договор за изработване на полиграфически изработки от 09.09.2021 г., по силата на който е била възложена на ответника „Абагар“ АД поръчка за извършване на възпроизвеждането, предоставени са му съдържанието и предпечатните материали в електронен вид на магнитен носител, определен е обемът на тиража, видът на печата, материалът, от който ще бъдат изработени книжните тела, срокът за отпечатването, извършено е заплащане на печатарската услуга на обичайните за тази услуга цени. Подчертал е, че причинната връзка е опосредена, тъй като без възлагането на поръчката и предоставянето на съдържанието и предпечатните материали в електронен вид действията на „Абагар“ АД по отпечатването на съдържанието на сборника не само не биха били извършени, но и не биха били възможни. По тези съображения е намерил, че не е налице пряка и непосредствена причинна връзка между действията на ответника „Абагар“ АД и претърпените от ищците вреди от накърняване на авторските права на наследодателя им, като съставител на сборника с литературни произведения на Ч.. Допълнил е, че ответникът „Абагар“ АД, в качеството си на изпълнител по договор за услуга, е извършвал правомерна търговска дейност - отпечатване на полиграфическо изделие, като не е имал вменено от нормативен акт задължение да извърши проверка кому принадлежат авторските права върху предоставеното му в електронен вид съдържание и предпечатни материали, чието отпечатване му се възлага, и да изисква от възложителя представяне на доказателства, че авторските права на всички лица, участвали в изработването на съдържанието и предпечатните материали, които му се предоставят, са уредени от възложителя. По тези доводи е намерил, че не е налице противоправност на извършените от ответника „Абагар“ АД действия по изпълнение на възложената му поръчка за отпечатване на полиграфическо изделие. Наред с тези решаващи изводи, въззивният съд е счел, че следва да разгледа и възражението на „Абагар“ АД за невиновност на неговите действия по отпечатване на сборника. Съобразил е, че в чл. 18а от сключения от „Абагар“ АД договор възложителят Фондация „Ч.“ се е легитимирал като носител на авторските права върху произведенията, чието отпечатване се възлага. Посочил е, че възложената дейност се изразява в осъществяване на печатарска услуга, която е в рамките на обичайната търговска дейност на ответника „Абагар“ АД, и не е предполагала извършване на очевидно за ответника „Абагар“ АД нарушение на авторски права предвид обстоятелството, че отпечатването е възложено по повод на 130 годишнината от рождението на Д. Ч. – Ч., и е осъществено със съдействието на Министерството на културата, [община], Фондация „Ч.“ и Литературно-художествен музей „Ч.“. В допълнение е взел предвид и безспорния по делото факт, че първото издание на сборника през 2013 г. е било осъществено от Фондация „Ч.“ и отпечатано от „Абагар“ АД, със съгласието на съставителя на сборника П. Т.. По така изложените съображения е заключил, че по отношение на ответника „Абагар“ АД не са налице част от елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане – макар да се установява, че този ответник е осъществил през 2021 г. действия по възпроизвеждане на сборника с литературни произведения на Ч., съставен от наследодателя на ищците П. Т., тези действия не са били противоправни, тъй като печатарската дейност по принцип е правомерна търговска дейност, отпечатаните материали не са от вид, чието отпечатване да е забранено от закона, в качеството на производител този ответник не е имал вменено от нормативен акт задължение да изисква от възложителя доказателства, че авторските права на всички лица, участвали в създаването на отпечатаното съдържание, са уредени от възложителя; не е налице пряка причинна връзка между действията на ответника „Абагар“ АД и увреждането на ищците, тъй като причинната връзка е опосредена от действията на възложителите, които са инициирали отпечатването, определили вида и съдържанието на отпечатаното полиграфическо изделие, обема на тиража, предоставили са съдържанието и предпечатните материали, и са се разпоредили с цялото количество отпечатани екземпляри. Допълнил е, че и е опровергана презумпцията за виновност по чл. 45, ал. 2 ЗЗД по отношение на действията на „Абагар“ АД, доколкото при възлагането на поръчката възложителят Фондация „Ч.“ се е легитимирал като носител на авторските права върху произведението, възложено за отпечатване, а „Абагар“ АД не е бил длъжен да знае или да извърши проверка дали са уредени авторските права с всички лица, участвали в изготвянето на сборника; възложената му поръчка не е налагала очевидно за него нарушение на авторските права на П. Т.; на ответника е било известно, че осъщественото от него през 2013 г. отпечатване на сборника, възложено също от Фондация „Ч.“, е осъществено със съгласието на П. Т.; отпечатването е инициирано от възложителите, които са определили обема, съдържанието и вида на отпечатаните екземпляри от сборника; предпечатните материали са били във фактическа власт на възложителите, които са ги предоставили за целите на отпечатването, и отпечатаните екземпляри са били изцяло предадени на разпореждане на възложителите. По тези мотиви е намерил предявените искове за присъждане на обезщетение за претърпени от ищците имуществени и неимуществени вреди срещу ответника „Абагар“ АД за неоснователни.

По предявените искове срещу ответника Фондация „Ч.“ въззивният съд е съобразил, че предвид липсата на подадена въззивна жалба първоинстанционното решение е влязло в сила между ищците и ответника Фондация „Ч.“ в частта за присъдено обезщетение по исковете по чл. 95, вр. чл. 95а ЗАПСП за сумата 10 011,66 лв., и приел, че е формирана сила на пресъдено нещо по отношение на факта на осъществен от Фондация „Ч.“ през 2021 г. деликт, изразяващ се в издаването на съставения и редактиран от П. Т. сборник с литературни произведения на Ч. без съгласието на съставителя П. Т. и без съгласието на неговите наследници /ищците/, в резултат на което са накърнени имуществените авторски права на наследниците на П. Т. произведението на техния наследодател да бъде ползвано само с тяхно съгласие и при заплащане на справедливо възнаграждение, респективно че исковете са доказани по своето основание.

Счел е, че като спорен пред въззивния съд е пренесен само въпроса относно размера на дължимото от ответника Фондация „Ч.“ обезщетение за претърпените от ищците имуществени вреди за горницата над 10 011,66 лв. до предявения размер от 28 800 лв., като частичен от общо претендирано обезщетение от 100 000 лв.

Въззивният съд се е позовал на законовите разпоредби на чл. 95, ал. 3 и ал. 4 ЗАПСП и приел, че при определяне размера на обезщетението съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и приходите, реализирани от нарушителя вследствие на нарушението, като определеното от съда обезщетение следва да бъде справедливо, но и да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото.

Като е съобразил установената по делото фактическа обстановка е намерил, че ответникът Фондация „Ч.“ е осъществил дейност по непряко /посредством физическото лице М. Ш., като източник на финансиране и организатор, и „Абагар“ АД, като производител/ размножаване чрез преобразуването на електронна база данни и съдържание в електронен вид, което е обект на авторско право на П. Т., съществуващи върху 1 брой магнитен носител /USB памет/ с предпечатни материали от сборника „Ч.. Събрани произведения в шест тома“ /която му е била предоставена през 2013 г. от ЛХМ “Ч.“ за целите на законосъобразно отпечатване през 2013 г. на 500 броя комплекти със съгласието на съставителя на сборника П. Т./, в отпечатан текст на постоянен хартиен носител в тираж от 1 200 екземпляра, която дейност е определил като „възпроизвеждане на произведение“ по смисъла на § 2, т. 3 от ДР на ЗАПСП. Отчел е, че след възпроизвеждането на произведението по посочения начин ответникът Фондация „Ч.“ е извършил дейност по възмездно разпореждане чрез: извършване на търговска продажба на 109 броя комплекти; предоставяне на 200 броя комплекти на физическото лице М. Ш., срещу изпълнение на задължения по организация и финансиране на отпечатването; предоставяне на 198 броя комплекти на ЛХМ “Ч.“ срещу използването на авторските права върху произведенията на писателя Ч., чийто носител е [община]; безвъзмездно разпореждане с 12 броя комплекти в полза на Националната библиотека „Св. Св. К. и М.“, в изпълнение на законово задължение по чл. 5, ал. 1, т. 1 от Закона за задължителното депозиране на печатни и други произведения и за обявяване на разпространителите и доставчиците на медийни услуги /ЗЗДПДПОРДМУ/; дейност по предлагане за продажба на екземпляри от произведението /чрез публичен електронен сайт/, както и дейност по съхраняването в търговски количества /на останалите 681 броя комплекти/, които дейности изпълват съдържанието на дейността „разпространение на произведение“ по смисъла на § 2, ал. 1, т. 4 от ДР на ЗАПСП. Счел е, че посочените дейности му определят качеството на „издател“ на сборника по смисъла на § 1, т. 6 от ДР на ЗЗДПДПОРДМУ и по смисъла на чл. 43 ЗАПСП. Обобщил е, че ответникът е осъществил ползване на произведението на П. Д. Т. – съставен и редактиран от него сборник от литературните произведения на писателя Ч., събрани в първите пет тома от шесттомно издание „Ч.. Събрани произведения в шест тома“, чрез издаването му през 2021 г. в тираж от 1 200 броя от всеки от първите пет тома и разпространението му. Подчертал е, че ползването чрез издаване на сборника, е осъществено в нарушение на изключителното право на автора да използва създаденото от него произведение и да разрешава използването му от други лица, на което кореспондира задължението на издателя да ползва произведението на автора само с негово съгласие - чл. 18, ал. 1 ЗАПСП, и в нарушение на правото на автора да получи справедливо и съразмерно възнаграждение за всеки вид използване на произведението и за всяко поредно използване от същия вид - чл. 19 ЗАПСП, което поведение е намерил за вредоносно за всеки от тримата ищци, като наследници на съставителя на сборника П. Т.. Допълнил е, че е нарушено и задължението на издателя по чл. 43 ЗАПСП да осъществи издаването на произведението съгласно сключен писмен договор с автора, въз основа на който да му бъде отстъпено правото да възпроизведе и разпространи произведението, като заплати на автора съответно възнаграждение за ползването. Квалифицирал е по тези мотиви поведението на ответника Фондация „Ч.“ като противоправно, като е намерил и че е налице пряка причинна връзка между осъщественото поведение от Фондация „Ч.“ и настъпилите вреди за ищците, доколкото същото се явява необходимо и достатъчно условие за настъпването на вредите. Въззивният съд е съобразил, че с влязло в сила на 27.05.2022 г. решение № 104 от 10.04.2020 г. по гр. д. 118/2019 г. на ОС - Стара Загора, постановено по спор между наследодателя на ищците П. Т. като ищец и Фондация „Ч.“ като ответник фондацията е осъдена да заплати на П. Д. Т. обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от нарушаване на авторските му права, изразяващо се във възпроизвеждане и разпространение на екземпляри от първите пет тома от сборниците „Ч.. Събрани произведения в шест тома“, извършено чрез преиздаването им през периода 2016 г. – 2019 г., респективно че към 2021 г. на ответника Фондация „Ч.“ е било известно, че именно П. Т. е съставител на сборника, тъй като Фондация „Ч.“ е осъществила първоначалното законосъобразно издаване на същия сборник през 2013 г., в което е признато авторството на П. Т. за съставянето на първите пет тома от сборника, а от неприключилия към 2021 г. съдебен спор между съставителя П. Т. и Фондация „Ч.“ по повод на предходно осъществено издаване на произведението в периода 2016 г. - 2019 г. му е било известно, че липсва съгласие на съставителя П. Т. за последващо издаване на сборника и че същият има претенции да му бъде заплатено възнаграждение за ползването на съставения от него сборник. Допълнил е, че към края на 2021 г. съдебният спор между тях не е бил приключил с влязло в сила решение, но първоинстанционното осъдително решение, постановено на 10.04.2020 г. вече е било потвърдено от въззивната инстанция с решение № 260001 от 11.01.2021 г. по в. гр. д. 458/2020 г. на АС-Пловдив, и спорът е бил висящ пред касационната инстанция. Подчертал е, че дори след влизане в сила на осъдителното решение по това дело на 27.05.2022 г. и до образуването на настоящото производство на 22.05.2023 г. /една година по-късно/, както и до настоящия момент, няма данни ответникът Фондация „Ч.“ да е предприел действия по обезщетяване на наследниците на П. Т. на основание чл. 17 ЗАПСП за осъщественото от него ползване на авторските права на съставителя на сборника чрез издаването му. Обобщил е, че посочените обстоятелства обосновават извод, че поведението на Фондация „Ч.“ е било със знанието, че имуществените авторски права на съставителя П. Т. са нарушени – т.е. вредоносното поведение е осъществено не само умишлено, но и при условията на повторност на осъщественото нарушение.

По отношение размера на дължимото обезщетение въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл. 95а, ал. 1, т. 1 ЗАПСП, че същото се определя по преценка на съда в границите от 500 лв. до 100 000 лв. и при условията на чл. 95, ал. 3 и ал. 4 ЗАПСП – т.е. при отчитане на всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и приходите, реализирани от нарушителя вследствие на нарушението, като обезщетението следва да бъде справедливо, в размер, който да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото. Въззивният съд се е позовал на диспозитивното правило на чл. 47, т. 3 ЗАПСП, съобразно което ако в издателския договор не е предвидено друго, на автора се дължи възнаграждение в размер на 15 % /петнадесет процента/ от цената на дребно на всеки продаден екземпляр от произведението. Посочил е, че от приетата по делото ССЕ се установява, че обявената от Фондация „Ч.“ цена на дребно за всеки комплект от шесттомния сборник е 160 лв., като изчислената пропорционално цена за първите пет тома общо е 120,11 лв. За периода от отпечатването на сборника, до изготвяне на експертизата са били продадени общо 109 комплекта, като общата сума на продадените екземпляри на първите пет тома от сборника по цени на дребно, изчислена пропорционално, е в размер на 13 091,99 лв., а изчисленото по реда на чл. 47, т. 3 ЗАПСП възнаграждение би било в размер на 1 963,80 лв., която сума ищците биха получили като авторско възнаграждение, при законосъобразно издаване на сборника въз основа на сключен с тях издателски договор, на базата на реализираните продажби, без изрично да е договорен в него размера на възнаграждението, поради което в този размер те са претърпели пряка имотна вреда. Въззивният съд е изтъкнал, че имуществените авторски права на ищците са били нарушени с издаването на пълния тираж от 1 200 броя комплекти от първите пет тома на шесттомния сборник, но е съобразил, че с останалите 410 броя комплекти Фондация „Ч.“ се е разпоредила, без да реализира приход: 12 броя от отпечатаните 1 200 броя комплекти са предадени на Националната библиотека „Св. Св. К. и М.“ безвъзмездно, по силата на установено в закон задължение и за нетърговски цели в публичен интерес - „събиране и съхраняване на депозираните печатни и други произведения по чл. 3 с цел да се осигурят пълни колекции от тях и да бъдат запазени като част от националното културно наследство; осигуряване на обществен достъп до депозираните печатни и други произведения; изготвяне, обнародване и разпространение на библиографска информация; предоставяне на законоустановената статистическа информация на компетентните органи“ – съгласно чл. 2 от ЗЗДПДПОРДМУ/; 198 броя комплекти от отпечатаните са предоставени на ЛХМ “Ч.“ срещу осъщественото ползване на авторските права върху произведенията на писателя Ч., включени в сборника, упражнявани от [община] чрез ЛХМ “Ч.“; 200 броя комплекти са предоставени на физическото лице М. Ш. като насрещна престация срещу осъщественото от него организиране и финансиране на отпечатването, като е уговорено същите да не се продават; останалите 681 броя от заведените при Фондация „Ч.“ 790 броя комплекти от първите пет тома на сборника няма данни да са продадени от ответника и същите се съхраняват на склад, което се установява от приетата по делото ССЕ, респективно от издаването на тези комплекти ответникът не е реализирал приход. Въззивният съд е изтъкнал, че следва да бъде отчетено обстоятелството, че нарушението е извършено при условията на повторност – след като в периода 2016 г. - 2019 г. вече е извършено друго нарушение от същия вид, чрез предходно издаване от Фондация „Ч.“ на същия сборник, без съгласието на съставителя му П. Т., и при условията на висящ пред касационната инстанция съдебен процес между Фондация „Ч.“ и съставителя на сборника П. Т., в който нарушението на авторските права на съставителя е било признато от две съдебни инстанции. Обобщил е, че при определяне на размера на обезщетението, което ищците следва да получат за осъщественото от Фондация „Ч.“ неправомерно ползване на авторските права на наследодателя им като съставител на сборника следва да определи обезщетение, което да надхвърля по размер възнаграждението, което ищците биха получили при законосъобразно развитие на отношенията между тях и издателя – т.е. сумата от 1 963,80 лв., представляваща 15 % от цената на дребно на всички продадени екземпляри, защото последната сума би отчела само пряката вреда на ищците от неизплащане на дължимото възнаграждение за осъщественото ползване на авторските права на техния наследодател П. Т., изчислено по реда на чл. 47, т. 3 ЗАПСП – при условие, че има сключен с тях издателски договор, но в него не е изрично уговорен размер на възнаграждението. Изтъкнал е, че този размер не отчита претърпените от тях морални вреди от издаването на сборника без тяхно съгласие и без да бъде признато и зачетено правото им да получат справедливо и съразмерно възнаграждение, при това – в условията на повторност. Подчертал е, че с определяне на размер на обезщетението, съответен на размера на възнаграждението, който ищците биха получили при законосъобразно развитие на отношенията им с издателя, не биха се постигнали целите, формулирани в чл. 95, ал. 4 ЗАПСП обезщетението да действа възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото. Намерил е за релевантни и обстоятелствата, че ответникът Фондация „Ч.“ е юридическо лице, регистрирано в обществена полза, с принципал [община], като фондацията е създадена с цел изучаване, разпространение и популяризиране на творчеството на писателя Ч., не преследва комерсиални цели и не разпределя печалба, като всички приходи от реализираните дейности са насочени към задоволяване на публичен интерес – поддържане, обновяване и развитие на ЛХМ “Ч.“, попълване на неговото фондово богатство, издирване и подпомагане реализацията на млади автори, пропагандиране ценностите на регионалното самобитно изкуство и култура. Заключил е, че определеният от първоинстанционния съд размер на дължимото от ответника Фондация „Ч.“ обезщетение за нарушаване на имуществените авторски права на ищците чрез издаването на сборника през 2021 г. без тяхно съгласие в тираж от 1 200 комплекта, определено в размер на сумата 10 011,66 лв., е справедлив и достатъчен за постигане на целите, формулирани в чл. 95, ал. 4 ЗАПСП - да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото. По тези мотиви е счел за правилно първоинстанционното решение в частта, с която исковете са отхвърлени за горницата над сумата 10 011,66 лв. до пълния предявен размер от 28 800 лева, частичен от 100 000 лв.

Въззивният съд е намерил за неоснователни предявените против Фондация „Ч.“ искове за присъждане на обезщетение за извършено от този ответник нарушение на неимуществените авторски права на наследодателя на ищците по чл. 15, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 4 и т. 5 ЗАПСП.

Посочил е, че неимущественото авторско право – обект на закрила по чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗАПСП, е правото на автора да реши дали създаденото от него произведение може да бъде разгласено и да определи времето, мястото и начина, по който да стане това. Подчертал е, съгласно легалната дефиниция, дадена с § 2, т. 1 от ДР на ЗАПСП, „разгласяване на произведение“ е довеждането на произведението със съгласието на неговия автор за първи път до знанието на неограничен кръг лица, независимо от формата и начина, по който се осъществява това“. Намерил е, че предвид ясната дефиниция на понятието неимущественото право на автора, което е обект на закрила по смисъла на чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗАПСП, касае довеждането на произведението за пръв път до знанието на неограничен кръг лица, но не и последващото възпроизвеждане и разпространение на произведението. Изтъкнал е, че по делото е установено по несъмнен начин, че сборникът с литературни произведения на писателя Ч., съставен и редактиран от наследодателя на ищците, за пръв път е бил издаден и разпространен сред неограничен кръг лица със съгласието на П. Т. през 2013 г., поради което намерил, че с последващото възпроизвеждане и разпространение на произведението през 2021 г. не се засяга защитеното неимуществено право на автора по чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗАПСП, в който смисъл се е позовал на мотивите на ТП № 1/19.03.2024 г. по тълк. д. № 4/2022 г. на ВКС и ВАС.

Въззивният съд е приел, че неимущественото авторско право – обект на закрила по чл. 15, ал. 1, т. 2 ЗАПСП, е правото на автора да иска признаване на неговото авторство върху произведението. Посочил е, че от приетата съдебно-филологическа експертиза се установява, че в титулната страница на всеки от първите пет тома от издадения през 2021 г. сборник с произведения на Ч., непосредствено под номера и името на всеки том е посочено името на П. Т., като автор на подбора и редакцията на включените в съответния том литературни произведения на Ч.. Допълнил е, че констатацията на експерта се подкрепя от представените с исковата молба, заверени от процесуалния представител на ищците преписи от титулните страници на първите пет тома от отпечатания през 2021 г. сборник с произведения на Ч., и намерил, че с изписването на текста „Подбор и редакция П. Т.“ върху титулната страница на всеки том, непосредствено под заглавието на тома, се признава авторството на П. Т. като съставител на сборника с литературни произведения на Ч., поради което не се установява нарушение на авторското право на П. Т. по чл. 15, ал. 1, т. 2 ЗАПСП да бъде признато неговото авторство върху подбора и редакцията на включените в сборника литературни произведения на Ч..

По отношение на твърдяното нарушение на авторското право на П. Т., защитено съгласно разпоредбата на чл. 15, ал. 1, т. 4 ЗАПСП, да иска да бъде обозначено името му по съответен начин при всяко използване на произведението му, съдът е приел, че съгласно установеното от приетата съдебно-филологическа експертиза и събраните по делото заверени преписи от титулните страници на първите пет тома от отпечатания през 2021 г. сборник с произведения на Ч. името на П. Т. е посочено в титулната страница на всеки том с текст „Подбор и редакция П. Т.“, изписан непосредствено под заглавието на съответния том, в централната част на титулната страница, с достатъчно едър и лесно четим шрифт, което посочване на името на автора на подбора и редакцията на литературните произведения на Ч., включени в съответния сборник, е счел за подходящ и „съответен начин“ по смисъла на чл. 15, ал.1, т. 4 ЗАПСП за посочване името на П. Т. като автор на подбора и редакцията на произведенията на Ч., включени в съответния сборник.

По отношение на твърдяното нарушение на неимущественото авторско право на П. Т. по чл. 15, ал. 1, т. 5 ЗАПСП въззивният съд е приел, че от събраната съдебно-филологическа експертиза се установява, че в първоначално издадения през 2013 г. сборник литературни произведения на Ч., съставен и редактиран от П. Т. и издаден с негово съгласие, са били включени 768 литературни произведения от жанровете стихотворения, разкази, фейлетони, анекдоти, афоризми, миниатюри, спомени, пътеписи, дневници и автобиографични материали. Посочил е, че същият брой произведения с идентично жанрово деление са представени и в изданията от 2021 г., като е налице идентичност на заглавието на том 1, том 2 и том 5 от изданието от 2013 г. със заглавието на том 1, том 2 и том 5 от изданието от 2021 г., при идентичност на съдържащите се във всеки том произведения; налице е разлика в заглавията на том 3 и том 4 в сравнение с изданието от 2013 г., но без да е налице различие в съдържащите се в тях произведения: Т. 3 от 2013 г. е озаглавен: „Анекдоти, афоризми, миниатюри, спомени, пътеписи“, а том 3 от 2021 г. е озаглавен: „Разкази, анекдоти, спомени, пътеписи“; Т. 4 от 2013 г. е озаглавен: „Статии, изказвания, краеведски изследвания, кореспонденция“, а том 4 от 2021 г. е озаглавен: „Статии, краеведски изследвания, кореспонденция“; в някои от томовете се констатира незначителен брой размествания на произведения, представени в таблица на стр. 3 - 4 от експертизата, както следва: В том 1: произведението „Дългий наниз на годините“ е поместено на стр. 181 в изданието от 2013 г., а в изданието от 2021 г. – на стр. 184; произведението „Приятелки“ е поместено на стр. 307 в изданието от 2013 г., а в изданието от 2021 г. – на стр. 303; в том 2: произведението „Евтини седмици“ е поместено на стр. 226 в изданието от 2013 г., а в изданието от 2021 г. – на стр. 244; произведението „Кумата Берта“ е поместено на стр. 291 в изданието от 2013 г., а в изданието от 2021 г. – на стр. 337; в том 3: произведението „Семейна сценка“ е поместено на стр. 7 в изданието от 2013 г., а в изданието от 2021 г. – на стр. 9; произведението „Резняк“ е поместено на стр. 9 в изданието от 2013 г., а в изданието от 2021 г. – на стр. 11; произведението „Зъболекарят“ е поместено на стр. 123 в изданието от 2013 г., а в изданието от 2021 г. – на стр. 7; в том 4: произведението „Курорт София“ е поместено на стр. 11 в изданието от 2013 г., а в изданието от 2021 г. – на стр. 13. Позовал се е на констатациите на експерта, че справочният апарат в петте тома от 2021 г. е идентичен с този в изданията от 2013 г. и е разположен по идентичен начин; че се констатират незначителни разлики в графичното оформление и текста, изписан върху кориците и титулните страници на петте тома, като е намерил за обоснован извода, че структурата на всяко издание, включваща дизайна, разположението на илюстрации или графики, използваните шрифтове и др. върху кориците, вътрешните корици, титулната страница, книжното тяло, съдържанието и справочния апарат, са предмет на свободен избор на дизайнерите и са взаимосвързани с размера и обема на изданието. Възприел е заключението на експерта, че изданието от 2021 г. и изданието от 2013 г. следват една и съща концепция, използвани са едни и същи рисунки, снимки, шрифтове, дизайн на титулната страница, където основните елементи са разположени на идентични места по идентичен начин; подбраните произведения в двете издания са идентични, и разпределени в идентично озаглавени раздели; във всичките пет тома са налице общо осем размествания на произведения, които могат да се констатират при детайлно сравнение на текстовете; няма добавени нови произведения в изданието от 2021 г.; съдържанието в края на томовете и на двете издания следва една и съща концепция за изписване на заглавията предимно с главни букви, а за част от произведенията – с малки букви; справочният апарат в сравняваните издания включва идентични информационни карета преди всяко от произведенията и идентични бележки под линия. При кредитиране заключението по събраната съдебно-филологическата експертиза, като компетентно изготвено, подробно, обосновано и кореспондиращо на събраните пи делото доказателства, въззивният съд е обобщил, че при така констатираната висока степен на идентичност в структурата, подбора, подредбата, справочния апарат, шрифтовете на сравняваните издания, петте тома от сборника, издадени през 2013 г., са идентични с петте тома на сборника, издадени през 2021 г., въпреки наличието на добавен под заглавието на сборника текст: „второ преработено и допълнено издание“, като е съобразил, че констатираните различия са незначителни, не водят до промяна на концепцията на автора, не нарушават избраната от него структура на всеки том, жанровото групиране на произведенията, и не засягат редакцията на произведенията, а разликите в дизайна на изданието не са включени в обхвата на авторското право на П. Т. като съставител на сборника от литературни произведения на Ч.. По тези мотиви е намерил, че не се установява ответникът Фондация „Ч.“ да е осъществил нарушение на неимущественото авторско право на П. Т. по чл. 15, ал. 1, т. 5 ЗАПСП да иска запазване на целостта на произведението и да се противопоставя на всякакви промени в него.

По изложените доводи за недоказаност на твърдените от ищците нарушения на неимуществените авторски права на наследодателя им П. Т. е счел за неоснователни предявените искове за присъждане на обезщетение за търпени от нарушението им неимуществени вреди.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Не се установяват твърдените от касатора предпоставки по чл. 280, ал. 2 предложение второ и трето ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение и очевидна неправилност.

Съобразно константната практика на ВКС едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Въззивното решение е недопустимо и когато въззивната инстанция се е произнесла по непредявена или недопустима въззивна жалба. В настоящия случай Апелативен съд - Пловдив се е произнесъл по допустима въззивна жалба, допустими искове, предявени от надлежна страна срещу процесуално легитимирани ответници и не е бил надлежно десезиран, поради което въззивното решение е допустимо.

Неоснователно е поддържаното от касаторите оплакване, че въззивното решение е недопустимо по причина, че нито първоинстанционният, нито въззивният съд са разгледали и са се произнесли по предявена с исковата молба претенция по чл. 95б, ал. 1, т. 2 ЗАПСП ответниците да бъдат осъдени да преустановят нарушението. Непроизнасянето на съда по отправено до него искане с решението му по съществото на спора определя решението като непълно, а не недопустимо, като уреденият с нормата на чл. 250 ГПК ред за защита на страната е да поиска от съда да допълни решението си с писмена молба, подадена в едномесечен срок от връчване на решението, каквато ищците не са подали в преклузивния срок от връчването на първоинстанционното решение.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първият поставен от касаторите въпрос е обсъден от въззивния съд, но само като отговор на поддържаното от ответника „Абагар“ АД правоизключващо възражение, като решаващите мотиви на въззивния съд, на които е основал извода си за неоснователност на предявените срещу този ответник претенции, почиват на приетата правомерност на поведението на ответника, който като производител по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗЗДПДПОРДМУ е произвел тиражираните произведения за издателя Фондация „Ч.“, и на липсата на пряка причинна връзка между неговото деяние и търпените от ищците вреди. В този смисъл поставеният въпрос не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил решаващата воля на въззивния съд и по същия не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Вторият поставен от касаторите правен въпрос също не отговаря на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил правната воля на въззивния съд. Съдът подробно е обосновал изводите си за неоснователност на предявените претенции за присъждане на обезщетение за нарушение на неимуществените права на наследодателя на ищците по чл. 15, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 4 и т. 5 ЗАПСП с доводи за недоказаност на нарушаването на тези права на автора П. Т. от ответниците, на което основание – липса на нарушение, е отхвърлил претенциите им за присъждане на обезщетение за търпени неимуществени вреди. В частта досежно извършено нарушение чрез възпроизвеждане и разпространение на произведението въззивният съд при определяне на общия размер на дължимото обезщетение за нарушението изрично е подчертал, че следва да бъдат съобразени и търпените от това нарушение „морални вреди от издаването на сборника без тяхно съгласие и без да бъде признато и зачетено правото им да получат справедливо и съразмерно възнаграждение, при това – в условията на повторност“, респективно не е отрекъл отговорността на нарушителя за този тип вреди, нито е отрекъл съществуването им.

Третият поставен от касаторите въпрос касае правомощията на съда, сезиран с иск за присъждане на обезщетение за нарушени авторски права, да определи справедливо обезщетение за нарушението при съобразяване на заложените в чл. 95, ал. 1, вр. чл. 95а ЗАПСП критерии. Въпросът е обуславящ, но по същия не е осъществена сочената от касаторите допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По тълкуването на цитираните разпоредби от ЗАПСП е налице практика по редица постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, включително нормите на чл. 95 ЗАПСП и чл. 95а ЗАПСП са обект на тълкуване с мотивите на ТР № 3/2022 г. от 01.08.2024 г. по тълк. д. № 3/2022 г. по описа на ОСГТК на ВКС. С тълкувателните мотиви е прието, че при нарушение на абсолютното субективно авторско право възникват нови относителни права на защита срещу нарушителя, включително иск за обезщетение (чл. 95 ЗАПСП), като гражданскоправната защита при нарушение на авторско право, от което за автора са настъпили вреди, е особено проявление на правилата относно непозволеното увреждане по ЗЗД. Счетено е, че поради характера на авторското право (единно, сложно, от смесен вид) размерът на обезщетението се претендира и определя общо, като по аргумент от чл. 95, ал. 3 и ал. 4 ЗАПСП в общо определения си размер обезщетението трябва е справедливо (да съобразява всички обстоятелства и поправя всички последици от нарушението), както и да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото, което го определя като екстракомпенсаторно – присъждано над компенсаторно обезщетените вреди. Прието е, че правото на всеки автор по чл. 18, ал. 1 и чл. 19 ЗАПСП да получи възнаграждение за използване на произведението определя вредата от неразрешеното ползване като сигурна (Тълкувателно решение 3/2021 от 13.01.2023 г. по тълк. дело № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС), като се съобразяват особената цел на обезщетението, както и изискването да съответства на всички обстоятелства, свързани с нарушението, включително конкретното използване. Намерено е, че обезщетението следва да е в размер на авторското (лицензионно) възнаграждение, за което ищецът би разрешил използването от ответника, а ако ищецът не би дал такова разрешение, съответно не би сключил договор с ответника – възнаграждението, за което ищецът би разрешил използването на друг ползвател. Отчетено е, че е възможно конкретният размер на възнаграждението, при което авторът би разрешил използването, да не се установява по делото или да бъде установено, че авторът не би разрешил използването, независимо дали на ответника или на друго лице, в който случай вредите под формата на пропуснато лицензионно възнаграждение не могат да бъдат установени с точност. Подчертано е, че за да се определи сума на обезщетението, отразяваща възможно най-добре претърпените такива вреди, следва да се вземе предвид действителната пазарна цена (стойностният еквивалент) на правото на използване на произведението, основана на специфичните му характеристики (конкретния обект на авторското право и неговите качества), личността на автора, разходите за създаване на произведението, начина, времето и мястото на използване, получените брутни и нетни приходи и всички други относими към използването обстоятелства, включително формата на вина при нарушението (умисъл или груба небрежност), повторност, безкритично отношение на нарушителя към извършеното, продължаване на използването въпреки възраженията на автора и др. Подчертано е, че при всяко положение, във всички посочени хипотези и като негова база на автора не може бъде присъдено по-малко от действителната пазарна цена на правото на използване, тъй като присъжданото обезщетение не би било справедливо. Отчетено е, че авторът би могъл да претендира обезщетение и за всички други действително претърпени имуществени и неимуществени вреди, за да бъде поставен в положението, което би имал, ако нарушението не беше извършено, като отново се съобразява особената функция на обезщетението. Посочено е, че по аргумент от чл. 38, ал. 2, ал. 3 и ал. 5 ЗАПСП неполученото авторско (лицензионно) възнаграждение, за което авторът би разрешил използването, не е единствената възможна имуществена вреда и че на автора се дължи обезщетение на база действителната печалба на ответника, извлечена от нарушението, която понякога е много по-голяма.

Изрично е съобразено, че даденото по-горе тълкуване съответства на минималните стандарти относно защитата на авторското право, установени с международни договори, както и хармонизационните правила на правото на Европейския съюз, както и че националната материалноправна уредба на авторското право е в съответствие с многостранните международни договори в областта на авторското право – Бернска конвенция за закрила на литературните и художествените произведения (в редакцията Парижки акт от 24.07.1971 г.), Универсалната конвенция за авторско право на ЮНЕСКО, сключеното в рамките на Световната търговска организация Споразумение за свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собственост (TRIPs) и Договора на Световната организация за интелектуална собственост за авторското право, всички ратифицирани, обнародвани и влезли в сила, част от вътрешното право на страната съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. Допълнено е, че в рамките на Европейския съюз гражданскоправната защита на авторското право се осигурява от националното право на държавите членки на принципа на териториалността, като е налице сближаване на отделните законодателни системи, за да се гарантира висока, равностойна и еднаква степен на закрила във вътрешния пазар, в която насока са установени правила относно защитата на авторското право, от които и тези на Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост, целящи да осигурят ефективна защита на интелектуалната собственост и минимален стандарт. Конкретно е извършено позоваване на правилото на член 13, параграф 1, буква а) и буква б) от Директива 2004/48, съгласно което обезщетението трябва да е съобразно действителните вреди, понесени от притежателя на правата в резултат на нарушението, вземат се предвид всички приложими аспекти като например отрицателните икономически последствия, включително пропусната печалба, които увредената страна е понесла, цялата несправедливо получена печалба от нарушителя, а когато е уместно, елементи, които са различни от стопанските фактори, като например морална щета, причинена на притежателя на правото поради нарушението. Посочено е, че като алтернатива, когато е уместно, обезщетението може да бъде определено като еднократна сума въз основа най-малко размера на лицензионните и авторските възнаграждения и хонорари, които биха били дължими, в случай че нарушителят е поискал официално разрешение да използва въпросното право като интелектуална собственост. Съобразена е и практиката на Съда на Европейския съюз при тълкуване на Директива 2004/48, че обезщетението по член 13, параграф 1, буква б), което е въз основа на хипотетично лицензионно възнаграждение, се прилага в подходящи случаи, а Директива 2004/48 трябва да се тълкува като установяваща принципа, че изчисляването на размера на обезщетението, което трябва да бъде изплатено на притежателя на правото на интелектуална собственост, трябва да се стреми да гарантира, че последният е напълно обезщетен за действително понесените от него щети, включително морални (решение от 17.03.2016 г. на Съда, Christian Liffers (С-99/15), ECLI:EU:C:2016:173). Отчетена е практиката по решение от 25.01.2017 г., Stowarzyszenie „Olawska Telewizja Kablowa“ (С-367/15), ECLI:EU:C:2017:36, т. 23, съобразно която Директива 2004/48 установява минимални изисквания във връзка със спазването на правата върху интелектуална собственост и не следва да възпрепятства държавите членки да предвидят по-строги мерки. Съобразена е и практиката на СЕС по приложението на член 14 от Директива 2004/48 и е прието, че обезщетението за направени извънсъдебни разноски за адвокат трябва да съответства на изхода на делото по спора с нарушителя, но и да е в размер, който не демотивира автора да търси защита на своите права при нарушение, както и че разходите, направени от носителя на права върху интелектуална собственост по отношение на неговото представителство от адвокат, с оглед гарантиране на зачитането на тези права чрез извънсъдебни средства, попадат в понятието „други разходи“, като разноските са разумни, когато не са ненужно скъпи и прекомерни (поради необичайно висок хонорар или предоставяне на услуги, които не са необходими), а пропорционални – когато са значителна и подходяща част от разноските, следващи се на спечелилата страна (решение от 28.07.2016 г., United Video Properties (С-57/15), ECLI:EU:C:2016:611, т. 25, т. 29, т. 30, и решение от 28.04.2022 г., Nova Text GmbH (С-531/20), ECLI:EU:C:2022:316, т. 45 – т. 48).

Наличието на утвърдена, включително задължителна, съдебна практика изключва допускането на касационно обжалване на въззивното решение при сочената от касаторите допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с очертаните в практиката като релевантни критерии, на които е основал извода си за справедливо обезщетение за доказаните по делото нарушения на авторските права на наследодателя на ищците от ответника Фондация „Ч.“, като несъгласието на касаторите с определеното при отчитане на същите критерии обезщетение е оплакване за неправилност на решението, което не може да бъде преценявано от касационната инстанция на етапа на селекция на касационните жалби.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационните жалби на ищците.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение