Определение № 50524 от 25.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1329/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. С. Р. срещу решение № 35/18.01.2022 г. по в. т. д. № 1134/2021 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 26131/31.03.2021 г. по гр. д. № 2610/2020 г. на Софийски градски съд в частта за уважаване на предявения от „Банка ДСК“ ЕАД срещу касаторката иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване на вземане в размер 22 885, 33 евро - главница по договор за кредит от 05.08.2008 г., 4 896, 81 евро – договорна лихва за периода 17.11.2013 г. – 16.11.2016 г., 311, 30 евро – санкционна лихва за периода 17.11.2013 г. – 16.11.2016 г. и 455, 13 евро – заемни такси.

В касационната жалба В. С. Р. сочи касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. По същество преповтаря оплакванията, наведени във въззивната жалба. Твърди, че съдът не е обсъдил всички доказателства в тяхната съвкупност и въведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Наред с това, съдът е допуснал нарушение на правилата за разпределение на доказателствената тежест относно установяване на наведените по делото положителни факти, както и нарушение на правилата за оценка на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Това е довело до липса на яснота в мотивите относно факта кога е настъпила предсрочна изискуемост на процесния кредит. Съдът неправилно е обвързал подадените възражения за погасителна давност с падежа на вноските съгласно погасителния план, вместо със заявената от банката предсрочна изискуемост на целия кредит. Според касаторката съществен е и въпросът дали е налице идентитет между предходно съдебно производство, по което е уважен иск за падежирали вноски, и настоящото производство, което черпи основание от факта на възникнала предсрочна изискуемост на цялото вземане. Съдът необосновано е приел, че е налице сила на пресъдено нещо по въпроса за наличието на предсрочна изискуемост. В производството са събрани множество писмени доказателства, че банката е преобразувала кредита в предсрочно изискуем на 12.02.2011 г., но установяването на факта достигнало ли е това волеизявление на банката до длъжника е останало неизяснено. Нещо повече, въззивният съд е приел, че това възражение изобщо не следва да бъде разглеждано именно поради наличието на сила на пресъдено нещо. Пред нито една от предходните инстанции не е отговорено на въпроса допустимо ли е банката кредитор да определя датата на предсрочна изискуемост по счетоводните си данни и съгласно уговореното в конкретния договор за кредит, така че давността да бъде манипулирана съобразно конкретните интереси на банката. Жалбоподателката заявява оплаквания и срещу изводите на въззивния съд, че възраженията й срещу действителността на договора за кредит са преклудирани поради силата на пресъдено нещо по предходен процес. В предходното решение липсват мотиви по всички релевирани от ответницата, касаторка в настоящото производство, възражения, а именно, че договорът за кредит от 05.08.2008 г. е нищожен като сключен при начална липса на съгласие, тъй като пълномощникът не е притежавал валидна представителна власт; сумата по договора не е получена от кредитополучателя; договорът за кредит от 05.08.2008 г. е сключен във вреда на представлявания; договорът за кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради липса на основание както и нищожен поради противоречие със закона; липсват предвидените в закона предпоставки процесното вземане да бъде квалифицирано като такова, сключено чрез уговарянето на солидарна отговорност; договорът за кредит е нищожен поради това, че е привиден - налице е персонална симулация, тъй като действителният кредитополучател е О. Н.; налице е изтекла погасителна давност; процесният договор е недействителен поради симулация, тъй като договарянето е осъществено с привидна страна, скрит пълномощник. Жалбоподателката счита, че тези възражения не се ползват със сила на пресъдено нещо, а с такава се ползва само възражението за прихващане.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Р. поставя въпроси, които счита за релевантни и обуславящи мотивите на въззивния съд, съответно за част от предмета на спора. Въпросите могат да бъдат разделени на две групи. Първата група обхваща следните въпроси:

1. „Обективното настъпване на условията за предсрочна изискуемост, съответно достигането на волеизявлението на кредитора до длъжника за тази изискуемост на цялото вземане имат ли значение за определяне на момента, от който цялото вземане е станало изискуемо?“

2. „От кой момент настъпва предсрочна изискуемост на цялото вземане по банков кредит?“

3. „Надлежното уведомяване от страна на кредитора за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането по договор за банков кредит може ли да бъде инкорпорирано в друг документ, съответно с кои способи се изчерпват възможностите волеизявлението на кредитора да достигне до длъжника?“

4. „При наличието на клауза в договора за банков кредит за момента/датата на уведомяване за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, а и след като правото на банката за това не е било упражнено в срок от 5 години, т. е. в пределите на общата погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, настъпва ли погасителен ефект при неспазването на уговорения момент/дата на уведомяване и кой е моментът, от който погасителната давност започва да тече?“

5. „При направено възражение за погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, вр. с чл. 114, ал. 1 ЗЗД допустимо ли е разглеждане на този въпрос между същите страни и на същото основание в последващо исково производство?“

6. „Уважената претенция само на падежирали вноски по договор за банков кредит представлява ли по своето естество упражняването на частичен иск?“

7. „Едно и също ли е правното основание на уважен иск за падежирали вноски по договор за банков кредит и предявен иск за цялото вземане поради предсрочна изискуемост?“

8. „Обемът на силата на пресъдено нещо при уважен иск само за падежирали вноски по договор за банков кредит обхваща ли и правоизключващите и правоунищожаващите възражения по отношение на останалата неуважена част от вземането?“

9. „Силата на пресъдено нещо на решението по частичните искове простира ли се само до размера, за който те са уважени, включително и за правоизключващите и правоунищожаващи възражения?“

Втора група са процесуалноправни въпроси:

1. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени от страните възражения съответно да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание съдът приема или не за основателни направените възражения?“

2. „Освобождава ли чл. 272 ГПК въззивния съд от задължението му да извърши собствена мотивираща дейност и повторна преценка на възраженията и доказателствата на страните в качеството си на инстанция по същество?“

3. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?“

4. „Следва ли съдът да обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани?“

5. „Съдът следва ли да обсъди всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите, които имат значение за решението по делото?“

6. „Съдът следва ли да изложи мотиви и да обсъди всички релевантни за спора факти?“

Касаторката твърди постановяване на решението в отклонение от практика на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При изложените доводи в касационната жалба формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено като предявеният срещу Р. иск бъде отхвърлен изцяло с присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.

От ответника по касация „Банка ДСК“ АД е подаден отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Заявява се становище за неоснователност на твърдението в нея, че предсрочната изискуемост на процесния договор за кредит не е настъпила на твърдяната в исковата молба дата - 12.10.2016 г., а на 12.02.2011 г., която касаторката е оспорвала в предходно исково производство. Излагат се твърдения, че липсва пречка да се предяви нов иск с правно основание чл. 422 ГПК относно вземания, основани на същия договор, но при твърдяна от ищеца предсрочна изискуемост, настъпила след края на устните състезания пред въззинния съд по предходно дело, какъвто е случаят. Силата на пресъдено нещо по предходния процес е пречка в новото производство да се пререшава въпросът за валидността и правната квалификация на правоотношението, възникнало между страните. Правоизключващите и правоунищожаващи възражения са били обсъдени от съда в предходния процес. Прави се позоваване на практика на ВКС, в която се приема, че предсрочната изискуемост на вземането по договор за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Следователно и в двете производства основанието е едно и също – договорът за кредит. От ответника по касация се заявява становище, че в случая е приложима петгодишната погасителна давност – теза, която е застъпена в множество решения на ВКС. Съгласно чл. 114 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а съгласно ал. 2 от същата разпоредба, ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. В настоящия случай най-ранната неплатена вноска е от м. 10.2012 г., поради което всички падежирали вноски за главница са с период по-кратък от 5 години, считано от предявяване на заявлението по чл. 417 ГПК, съответно и не са обхванати от давността. Не са налице правопогасяващи факти, които пораждат съмнения относно съществуването на вземането и са в състояние да мотивират извод за вероятно погасяване на вземането по давност. В отговора се претендира потвърждаване на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е констатирал безспорността на обстоятелствата, че на 05.08.2008 г. между „Банка ДСК“ ЕАД като кредитор, С. П. Ц. като кредитополучател чрез пълномощник О. Н. и В. С. Р. като съдлъжник е бил сключен договор за ипотечен кредит, по силата на който на кредитополучателя е бил отпуснат кредит в размер 25 000 евро със срок за издължаване 360 месеца и гратисен период от 12 месеца. Като безспорно е отделил и обстоятелството, че гр. д. № 6842/2012 г. по описа на СГС, I – 6 състав е образувано по предявени от „Банка ДСК“ ЕАД против двамата длъжници искове по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземане по договора за кредит в размер на 24 755, 53 евро главница, договорна лихва в размер на 2 261, 13 евро за периода от 12.11.2010 г. до 15.12.2011 г., наказателна лихва в размер на 2 064, 28 евро за периода от 12.02.2011 г. до 15.11.2011 г. и заемни такси в размер на 397,48 евро. Съдът е установил липса на оспорване и на факта, че в това производство длъжницата е релевирала идентични на релевираните в предходното исковото производство възражения относно недействителността на договора за кредит. С влязъл в сила акт е била установена дължимостта на 364,55 евро – главница; 1 825,86 договорна лихва за периода от 12.11.2010 г. до 15.12.2011 г., 397,48 евро заемни такси по падежирали вноски, тъй като предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена. За безспорно съдът е приел, че с писмо уведомление от 03.08.2016 г., връчено на ответницата лично, банката ищец я е уведомила, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Въззивният съд е споделил изцяло изводите на първоинстанционния състав като е изложил и собствени мотиви относно наличието на формирана сила на пресъдено нещо по правопораждащите факти, доколкото същите индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Позовал се е на задължителните постановки, дадени от ОСГТК на ВКС по повод частичния иск с т. 2 от ТР № 3/2016 г. Счел е за ирелевантни правоизключващите възражения на ответницата, свързани с недействителността на договора за кредит, поради преклудиращото действие на силата на силата на пресъдено нещо, възникнала от решението по предходно развилото се съдебно производство. Доводите на ответницата, че тези възражения не са били обсъдени в тяхната пълнота и с нужната задълбоченост, е счел също за ирелевантни. Като новонастъпил факт, необхванат от силата на пресъдено нещо, въззивният съд е откроил заявената от банката предсрочна изискуемост, настъпила на 12.10.2016 г. При извод за усвояване изцяло на отпуснатата от банката сума, наличието на солидарна отговорност в тежест на ответницата и необслужване на кредита, считано от датата 10.01.2011 г., въззивният съд е мотивирал заключение, че в полза на банката е възникнало право да обяви кредита за предсрочно изискуем, което тя надлежно е упражнила с изпращане на уведомление изх. № 01-20- 04902/03.08.2016 г., получено от Р. на 10.08.2016 г. /л. 23 от делото на СГС/. По възражението за давност съдът е приел, че приложение в случая намира общото правило на чл.110 от ЗЗД, позовавайки се на решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. дело № 795/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 28 от 05.04.2012г. по гр.дело № 523/2011 г. на ВКС, III г.о. и др. Като е преценил, че искът е предявен на 17.11.2016 г., считано от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, и падежът на най-старата дължима вноска е след 17.11.2011 г., съставът на Апелативен съд София е счел възражението за давност за неоснователно, съответно за законосъобразни изводите на Софийски градски съд.

Не е налице твърдяното от касаторката основание за факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение.

Първите седем въпроса от първа група касаят начина, по който предсрочна изискуемост може да бъде обявена, както и моментът, от който настъпва тя, съответно началото на давностния срок по чл. 110 ЗЗД. Тези въпроси, макар да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, не са разрешени в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 18 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, и практика по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на I т.о., решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на II т.о., решение № 109/2019 г. по т. д. № 636/2019 г. на II т.о., решение № 200/18.01.2019 г. по т. д. № 665/2018 г. на I т.о., решение № 30/20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на I т.о., решение № 132/13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г. За да бъде упражнено потестативното право на банката кредитор, с което отнема на длъжника предимството на срока, и иска изпълнение на срочно задължение преди уговорения падеж, следва тя да е отправила изявление за предсрочна изискуемост, което да е достигнала до знанието на длъжника. Изявлението може да бъде инкорпорирано в различни писмени документи, включително в исковата молба. В случай, че в хода на исковото производство се установи липса на предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост, съдът дължи уважаване на иска само за вноските по кредита с настъпил падеж, като в следващ процес е допустимо банката да релевира новонастъпил факт, а именно – редовно получено от длъжника уведомление за настъпила предсрочна изискуемост. Във втория процес основанието на вземането не се променя, а именно договорът за кредит. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя само изискуемостта на вноските, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. След като в случая ищецът „Банка ДСК“ ЕАД релевира настъпването на нов факт – предсрочна изискуемост, обявена след приключване устните състезания в производството по в. гр. д. № 3863/15 г. на Апелативен съд София, в рамките на което е контролиран акта по гр. д. № 6842/2012 г. на СГС, то предявеният в производството по гр. д. № 2610/2020 г. иск е допустим. Неудържима е тезата на касаторката, която стои зад въпросите, че в производството по гр. д. № 6842/2012 г. на СГС предсрочна изискуемост не е установена, но тя всъщност е настъпила още към 2011 г., защото касаторката била „узнала за нея“, но не релевирала този факт в предходния процес, тъй като това не съвпадало с процесуалната й стратегия. В настоящия процес обаче този факт следвало да бъде установен, тъй като кореспондира със заявеното от нея възражение за погасителна давност. Както е известно, силата не пресъдено нещо преклудира всички релевантни за спорното право факти, настъпили до приключване на устните състезания, независимо дали са заявени или не от страните, поради което в настоящия процес няма как да бъдат слушани подобни изявления.

Въззивният съд е дал отговор на въпроси осем и девет в съгласие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 115/10.01.2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на I т.о., в което е разяснено, че със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение. Във времево отношение спорното право е установено за съществуващо или несъществуващо към деня на приключване на устните състезания, след което решението влиза в сила – става необжалваемо. Преклузията се изразява в невъзможността съществуването на правото да се оспорва въз основа на факти, които са възникнали преди този момент, което се извежда от нормата на чл. 330, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 439 ГПК. Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право, т. е. в първия процес ответникът следва да изчерпи всички свои правоизключващи, правоунищожаващи правопогасяващи възражения срещу правопораждащите факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Това означава, че в случая касаторката не може да релевира във втория процес заявените вече срещу действителността на договора за кредит възражения при наличие на влязло в сила решение, установяващо валидността на този договор, независимо дали в първия процес възраженията й са били задълбочено разгледани и анализирани. От съществено значение в случая е, че спорното право и по двете дела е възникнало по повод изпълнение на един и същ договор за кредит, което обосновава наличието на преклудиращо действие на влязлото в сила решение по гр. д. № 6842/2012 г. на СГС.

Втората група въпроси също не обосновава извод за наличие на сочения от касатораката селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Няма съмнение, че при постановяване на решението си съдът е длъжен да изложи мотиви, в които да се съдържа преценка на доказателствата и фактическите констатации, които са релевантни за спора, и това следва директно от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. ВКС многократно е имал възможност да посочи, че въззивният съд следва да обсъди правнорелевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора, илюстрация на което са и цитираните от касаторката решения, както и служебно известните на съда решение № 28/06.03.2019 г. по т. д. № 205/2018 г. на II ТО, решение № 43/04.06.2014 г. по гр. д. № 213/2012 г. на ТК, решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на IV ГО. В случая въззивният съд независимо, че е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства относно съществуващото между страните правоотношение по договор за банков кредит и релевираните от ответницата, касатор в настоящото производство, възражения срещу предявения иск. Обстоятелството, че възраженията срещу валидността на облигационната връзка между страните са преклудирани от силата на пресъдено нещо, не предполага разглеждането им по същество.

При липса на сочените от касаторката предпоставки за осъществяване на факултативен достъп до касационен контрол такъв следва да бъде отказан.

При изхода на производството пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски в размер на 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС