Определение № 2822 от 03.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1658/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. П. У., действащ чрез адв. М. Н. - Т. от Софийска адвокатска колегия, срещу въззивно решение № 1313 от 13.12.2024 г., постановено по въззивно гражданско дело № 1207/2024 по описа на Апелативен съд – София, в частта му, в която е потвърдено решение № 985 от 22.02.2024 г., постановено по гр. д. № 10480/2023 г. на Софийски градски съд, в частта, в която е отхвърлен предявения от О. П. У. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ЗОДОВ, имащ за предмет обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени от воденото срещу него наказателно производство ДП № 20002/2020 г. по описа на СБОП - София-град за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2 във вр. с ал. 2 от НК и за престъпление по чл. 159г., пр. 3 от НК, което е прекратено с постановление на прокурор в Специализираната прокуратура, за разликата над сумата от 1 500 лева до размер на сумата от 25 000 лева. В касационната жалба се излагат съображения, че въззивното решение е постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон, изразени в липса на обосновка за крайните изводите на решаващия състав и при нарушение на съдебната практиката за прилагане на критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, очертаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленумът на ВС. В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС по следния въпрос: Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск за вреди от незаконни действия на прокуратурата, като орган на съдебната власт, осъществяващ функцията по държавно обвинение и носител на задължението да следи за спазването на закона? ПРБ като ответник по касация не е депозирала отговор на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното: Въззивният съд е постановил обжалвания съдебен акт като е приел от фактическа страна, че от събраните по делото доказателства се установява, че на 25.03.2020 г. е образувано досъдебно производство № 20002/2020 г. по описа на СБОП - София-град за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3 вр. ал. 2 от НК, за това, че от неустановена дата през 2018 г. в [населено място] организирана престъпна група - структурирано трайно сдружение от повече от три лица е вършела съгласувано в страната престъпления по чл. 159а, ал. 2, т. 6 вр. ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 4 от НК, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години, като групата е създадена с користна цел; че престъпната дейност е била извършвана в заведение в [населено място], ползвано от търговско дружество, а последното е държало заведението по силата на договор за наем, по който ищецът е представлявал собственика; че в хода на разследването е била събрана информация за съпричастността на ищеца към тази дейност, което e дало основание с определение от 13.10.2020 г., постановено по ч. н. д. № 2913/2020 г. и ч. н. д. № 2919/2020 г. СпНС да даде разрешения за извършаване на обиск на ищеца и на претърсване и изземване в неговия дом, находящ се в [населено място],[жк]; че на 01.11.2020 г., за времето от 03:30 часа до 03:45 часа е извършено претърсване и изземване в имота на ищеца, като са иззети договор за наем от 28.12.2017 г. на „Кафе аперитив В. Клуб“ с адрес [населено място] и един мобилен телефон, ведно със S. карта; че ищецът е задържан за срок от 24 часа със заповед по ЗМВР; че на 01.11.2020 г. в 16:50 часа прокурор при Специализираната прокуратура е привлякъл ищеца в процесуалното качество на обвиняем по досъдебно производство № 20002/2020 г. по описа на СБОП - София-град за престъпление по чл. 321, ал. 3 от НК за това, че за времето от неустановена дата през месец януари 2018 г. до 01.11.2020 г. в [населено място] е участвал в организирана престъпна група от девет лица, с цел да вършат съгласувано в страната и чужбина престъпления по чл. 159а - чл. 159г от НК, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години, като групата е създадена с користна цел; за престъпление по чл. 159г, пр. 3 вр. чл. 159а, ал. 2, т. 1 и т. 6 вр. ал. 3 от НК за това, че на неустановена дата през месец август 2020 г. в [населено място], в изпълнение на решение на описаната организирана престъпна група, набрал отделно лице с цел да бъде използвано за развратни действия - предлагане на платени сексуални услуги, независимо от съгласието й, и чрез даване на облаги - част от платената от клиентите сума за сексуални услуги, като деянието е извършено спрямо лице, ненавършило 18 години; че след разпита с постановление прокурорът е взел по отношение на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок от 72 часа с искане за вземане от съда на постоянна мярка; че с определение от 03.11.2020 г., постановено по ч. н. д. № 3255/2020 г. СпНС е отхвърлил искането на прокурора за вземане на каквато и да е мярка на неотклонение; че последното е отменено като по в. ч. н. д. № 535/2020 г. АСпНС е взел по отношение на ищеца мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на сумата от 50 000 лева, внесена на 17.11.2020 г. Въззивният съд е отбелязал, че в хода на разследването пострадалите са дали нови показания относно извършените разпознавания на ищеца, които са мотивирали наблюдаващия прокурор при Специализираната прокуратура с постановление от 15.03.2021 г. да прекрати наказателното производство по отношение на ищеца и да освободи паричната гаранция, а на 07.04.2021 г. е разрешил връщането на ищеца на иззетия мобилен телефон със S. карта. Съдът е констатирал предишните осъждания на ищеца - с присъда, влязла в сила на 04.01.1980 г. на ищеца е било наложено наказание лишаване от свобода за престъпление против паричната и кредитната система, за което е реабилитиран, а с втора присъда, влязла в сила на 23.02.1984 г., ищецът е бил е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „а“ от НК, за което е амнистиран. Отбелязано е, че с решение на ТЕЛК от 12.12.2016 г. на ищеца е определена трайна неработоспособност от 74% за срок от три години за заболяване „есенциална хипертония“ като няма данни да има следващо решение на ТЕЛК. Съдът така също е констатирал, че за ищеца няма данни в Регистъра на трудовите договори, а са налице данни, че ищецът е управител на две търговски дружества. Отбелязано е, че са събрани гласни доказателства за претърпените неимуществени вреди от ищеца вследствие на наказателното преследване. От правна страна съдът е изложил съображения, че спорът се концентрира до размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. Отбелязал е, че в разглеждания случай ищецът е бил обвинен в извършването на престъпление по чл. 321, ал. 3 от НК и престъпление по чл. 159г., пр. 3 вр. чл. 159а., ал. 2, т. 1 и т. 6 вр. ал. 3 от НК, всяко едно от които е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, тъй като за него е предвидено се наказание лишаване от свобода повече от пет години. Коментирал е, че наказателното производство по отношение на ищеца е продължило 4 месеца и петнадесет дни; че спрямо него в качеството му на обвиняем е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок от три дни, а след това парична гаранция; че наказателното преследване по отношение на ищеца се е осъществило само в досъдебната фаза, в която единствено прокурорът е осъществявал функциите по ръководство и решаване. Според въззивния съд в разглеждания случай претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да се определят съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, към която препраща параграф 1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ. Съдът, прилагайки критериите на съдебната практика, установени с ППВС № 4/1968 г. и конкретните данни по делото, които са: - възрастта на ищеца към датата на приличането му като обвиняем, неговото общественото положение и образование /средно/; - на ищеца са били повдигнати обвинения за две престъпления, всяко едно от които е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК; продължителността на наказателното преследване - четири месеца и петнадесет дни, в който срок по отношение на ищеца са били извършвани процесуални и процесуално-следствени действия; - по отношение на ищеца е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок от три дни, а след това до приключване на наказателното преследване мярка „парична гаранция“; - по отношение на ищеца не е била взета мярка за процесуална принуда „забрана да напуска пределите на Р. България без разрешение на прокурора или на съда“; -наказателното преследване не е било предмет на медийно отразяване; -претърпените неимуществени вреди от ищеца са обичайните за незаконно преследване за тежко умишлено престъпление и не са довели до трайни и необратими последици за неговото физическо и психическо здраве, различни от установените с експертно решение на ТЕЛК, което предхожда с години наказателното преследване, въззивният съд е достигнал до крайния си извод, че с оглед на тези конкретни данни, справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, на което има право ищецът, вследствие на незаконното наказателно преследване, възлиза на сумата от 1 500 /хиляда и петстотин/ лева, който размер удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено - икономически условия на живот. По допускане на касационното обжалване на обжалваното въззивно съдебно решение настоящата касационна инстанция съобрази следното: Повдигнатият на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпрос е релевантен, тъй като е обусловил изхода на конкретното дело, но по него не е обосновано допълнителното основание, изразяващо се в поддържаното отклонение от практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, която страната сочи. В практиката на ВКС, изразена и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение от 04.02.2013 г., по гр. д. № 85/2012 г. по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., е посочено, че обезщетението за вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Приема се, че съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно наказателно преследване. Също така е уточнено, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. В случаите когато се търсят и съответно установяват увреждания над обичайното съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка. В този смисъл е и решение от 11.03.2013 г., по гр. д. № 1 107/2012 г. по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение от 15.01.2013 г., по гр. д. № 1568/2011 г. по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в които е посочено, че в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, както и да докаже всяко свое негативно изживяване. Приема се, че държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането и в този случай е изцяло приложима постановката на т.11 от ТР № 3/2005 г. - вземат се предвид всички обстоятелства обусловили и причинна връзка на незаконното наказателно преследване с причинените вреди - болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Съгласно трайно установената задължителна практика, понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; видът на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В тази задължителна практика на ВКС изрично е изтъкнато, че при определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално - за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконното обвинение, по което ищецът е оправдан, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. Прието е също така, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Изтъкнато е и че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия, като от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а "справедливостта" до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. Въззивният съд е съобразил така посочените правни разрешения. Обсъдил е в решението си обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства, и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на развилото се спрямо касатора досъдебно производство; продължителността на взетата спрямо него мярка „задържане под стража“; възраст, социално положение, липсата на медийно отразяване; липсата на сериозно засягане на неговото здраве и репутация. Ето защо при определяне на неимуществените вреди въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от касатора задължителна практика на ВС и не е налице соченото противоречие. За пълнота на изложението следва да се посочи, че макар въззивният съд да е отбелязал в решението си факта на предходни осъждания на касатора, за които същият е реабилитиран/амнистиран, същите не са възприети от въззивния съд като основание за намаляване на дължимото обезщетение. В обобщение, касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение