Определение № 397 от 22.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 786/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „ С.”Е., гр. П. против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1919 от 07.08.2017 г., по т.д.№ 1051/2017 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски окръжен съд № 2 от 06.01. 2017 г., по т.д.№ 81/2016 г. за уважаване на предявения от ПК ”НАПРЕДЪК”, гр.П. частичен иск, основан на чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойка по чл.12, б.”б” от сключен на 01.12.2008 г. договор за наем в размер на сумата 80 952 лв., за периода 11.08.2013 г. - 16.12.2015 г. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради необоснованост и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу извода на въззивния съд, че въведеното от него защитно възражение за прихващане е преклудирано по силата на чл.370 ГПК, поради което не подлежи на разглеждане. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1.” В случай,че с отговора на исковата молба се съдържа искане по чл.190, ал.1 ГПК, което е неясно или непълно, то следва ли в доклада си по делото по чл.146, ал.1 ГПК първоинстанционният съд да даде указания на ответника да изясни и конкретизира или да отстрани противоречията в искането си?”; 2.” В случай, че в доклада си по делото по чл.146, ал.1 ГПК първоинстанционният съд не даде указания на ответника да изясни и конкретизира или да отстрани противоречията в искането си по чл.190, ал.1 ГПК и въобще не разгледа това искане, налице ли е процесуално нарушение, което да доведе до събиране на доказателства във въззивното производство по реда на чл.266, ал.3 ГПК?”; 3.” Следва ли да се допусне изготвяне на съдебно счетоводна експертиза във вр. с направено възражение за прихващане по чл.371 ГПК, в случай, че доказателственото искане за допускането и е направено още с отговора на исковата молба и заключението по нея би подкрепило представени към отговора писмени доказателства/платежни нареждания/?”; 4 .” Недопускането на поискана ССЕ в горния случай представлява ли процесуално нарушение, което да доведе до събиране на това доказателства във въззивното производство по реда на чл.266, ал. 3 ГПК ?” Като израз на твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика по въпрос № са цитирани т.2 и т.3 на ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на ВКС: № 54 от 25.03.2014 г., по гр.д.№ 3066/2013 г. на ІV г.о. Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК не заявява становище по касационната жалба. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след самостоятелен анализ на ангажираните по делото доказателства и доводите на страните, е приел за установено от фактическа страна, че сключеният на 01.12.2008 г. договор за наем, по силата на който на ответното търговско дружество е предоставено ползването на заведение за обществено хранене, находящо се в [населено място], при месечна наемна цена от 351 евро с ДДС, изменен относно обема на наетия обект и месечен наем с анекс от 04.01.2010 г., е редовно прекратен, считано от 10.08.2013 г. и ответникът е дължал доброволно връщане на наетото имущество в рамките на изрично уговорен с договора срок, което свое договорно задължение не е изпълнил. Позовавайки се на влязлото в сила решение на ПРС № 92 от 08.07.2014 г., по гр. д. № 451/2013 г., с което „ С.”Е. е осъден на осн. чл.233 ЗЗД да върне имота, предмет на процесния договор, на наемодателя ПК ”НАПРЕДЪК”, въззивният съд е изградил правен извод, че по отношение надлежното прекратяване на наемното правоотношение между страните е формирана сила на пресъдено нещо. Следователно извършеният на 16. 12. 2015 г., въз основа на издаден изп. лист по в. гр.д. № 727/2014 г., принудителен въвод във владение в полза на ЮЛ- наемодател от ЧСИ, рег. № 794 на КЧСИ, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, обуславя правен извод за наличие на предпоставките на чл.92, ал.1 ЗЗД за ангажиране договорната отговорност на ответника за обезщетяване на ищцовата кооперация, съобразно компенсаторната неустоечна клауза на чл.12, б.”б” от договора. Конкретният размер на дължимите суми е изчислен въз основа на договорената база, уговореният % от същата и съобразно периода на длъжниковата забава, неоспорени в срока по чл.370 ГПК. Съобразявайки качеството на страните на търговци и законовото правило на чл.309 ТЗ въззивният съд е отрекъл основателността на единственото заявено в срока за отговор на исковата молба защитно възражение за прекомерност на договорената неустойка. По арг. от чл.371 ГПК и безспорна необходимост от събиране на доказателства за установяване на твърдяните от ответника факти, като неоснователно е преценено и въведеното с допълнителния отговор на исковата молба възражение за прихващане на претендираната неустойка с недължимо платени наемни вноски след датата на прекратяване наемния договор. Възприетото разрешение е допълнително аргументирано и с процесуалното правило на чл.299 ГПК, предвид наличие на висящ между същите страни правен спор за дължимостта на платените след прекратяване на наемния договор месечни вноски, предмет на гр. д. № 636/2016 г. на ПРС. По отношение на заявените за първи път във въззивното производство възражения, свързани с приложението на чл.236 ЗЗД и за базата върху която следва да се формира размера на дължимата неустойка въззивният съд е отказал обсъждането им, поради настъпила по силата на чл. 370 ГПК преклузия. Съобразено съдържанието на решаващите мотиви в обжалваното решение дава основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение. Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС достъпа до касационен контрол е предпоставен от произнасяне от въззивният съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който се включва в предмета на делото и по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1- т. 3 на 280, ал.1 ГПК. Този въпрос е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания съдебен акт и трябва да е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, а чрез тях и крайния правен резултат по делото. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус и преценката на събраните доказателства. В случая касаторът не формулира правен въпрос, който се дефинира като общо основание за достъп до касация по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Поставените от него въпроси в същността си са израз на оплакването му в касационната жалба за процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, което е от значение при преценка на основанията по чл.281, т.3 ГПК, но не и за предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат поддържаните допълнителни селективни основания по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК,съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В допълнение следва да се посочи, че първите два от поставените въпроси са и изцяло хипотетични, тъй като в отговора на исковата молба с вх. № 4503/ 21. 06. 2016 г., депозиран в срока по чл.370 ГПК, единственото искане на ответника, основано на чл.190, ал.1 ГПК, е по отношение на конкретно и изчерпателно изброени документи – оригинала на протокол № 13 от 25. 06. 2013 г. от заседанието на УС на ПК, оригинала на актуалния устройствен акт и оригинала на протокола от ОС за избор на членовете на УС на ищцовата кооперация, т.е несъздаващи нито противоречие, нито неяснота относно предмета на заявеното искане. Що се касае до сочените обстоятелства във вр. с извършени плащания от наемателя за периода до опразване на наетия имот, в която връзка е и поискано допускането на ССЕ, то видно от съдържанието на този отговор същите явно са въведени с оглед на оспореното „легитимно” прекратяване на наемния договор. Следователно като е съобразил единственото защитно възражение на ответника заявено в срока по чл.370 ГПК - за прекомерност на уговорената неустойка и предмета на допълнителната искова молба, отричайки възражението за прихващане, съдържащо се в допълнителния отговор на ответника да е в рамките на установения от закона преклузивен срок, поради което разглеждането му е само при условията на чл.371 ГПК, недоказани в процеса, въззивният съд е процедирал в пълно съгласие със задължителните постановки в т.2 и т.3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, на които касаторът се позовава. Не съществува спор в съдебната практика, че въззивният съд не дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат съответните процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които последните са пропуснали да извършат в първата инстанция, но при отсъствие на непълнота или неточност на доклада и на дадените от първостепенния съд указания по реда на чл.146 ГПК или попадащи в някоя от хипотезите на чл.266, ал.2 ГПК. Т.е. когато съдържащото се във въззивната жалба оплакване за допуснато от първоинстанционния съд на съдопроизводствените правила във вр. с доклада по делото е неоснователно, както е в случая. Само за пълнота на изложеното следва да се посочи, че и в хипотезата на чл.146 ГПК съдът указва на заинтересованата страна да изясни конкретизира или да отстрани противоречия само когато твърдените от някоя от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, но не и какви конкретни факти следва да посочи, за да защити интересите си, тъй като би нарушил състезателното начало и принципа на равенството на страните в процеса. Останалите процесуалноправни въпроси нямат обуславящо значение за крайния изход на делото, предвид приетото от въззивната инстанция, че възражението за прихващане е след преклузивния срок по чл.370 ГПК и по арг. от чл.371 ГПК, не следва да бъде обсъждано поради необходимост от събиране на нови доказателства за доказването му, каквото е и изслушването на поисканата в първоинстанционното производство ССЕ. Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски за настоящето производство, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съставът на ВКС,ТК не присъжда такива. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС