Определение № 4443 от 23.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4758/2022 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на И. Д. И., чрез адв. Ю. С. С., срещу определение № 50737/18.10.2022 г. по гр.д. №1119/2022 г. на Върховния касационен съд, IV гражданско отделение. С него касационната жалба на страната срещу въззивно решение № 383/25.11.2021 г., постановено по гр.д. № 708/2021 г. на Плевенския окръжен съд е оставена без разглеждане. Частната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение. Смята, че въззивното решение е постановено по иск с правно осн. чл. 26, ал. 1 ГПК с цена от 12 206 лв. според заключението на първоначалната експертиза относно пазарната цена на имотите, приета от първостепенния съд, или с цена от 9882,50 лв. според тричленната съдебна експертиза. Насрещната страна Д. А. не изразява становище. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна: Администриращият окръжен съд е приел, че касационната жалба е недопустима, тъй като обжалваното решение е постановено по искове с цена под 5000 лв. и на осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК то не подлежи на касационно обжалване. Съдебният акт е правилен. Д. А. е предявил против И. И. иск за прогласяване нищожността на договор, оформен в нотариален акт № 142/2019 г., с който са продадени четири недвижими имота. Първостепенният съд прекратил производството по иска в частта досежно 1/2 ид.ч. от имотите, предмет на прехвърлителната сделка и уважил претенцията за другата 1/2 ид.ч. от прехвърлените вещни права върху четирите имота. Въззивният съд потвърдил това решение. То е обжалвано от ответника И. И.. В един документ (нотариален акт) са оформени четири продажби – прехвърлянето на всеки отделен имот, по естеството си е самостоятелна сделка. Според приетото от първостепенния съд, данъчната оценка на имотите в м. „К.“, [населено място] е, както следва – 1904,69 лв., 675,02 лв. и 541,43 лв., а на имота в [населено място] – 352 лв., т.е. всеки от четирите искове за нищожност на продажба на конкретен имот, е с цена под 5000 лв. (чл. 69, ал. 1, т. 4, вр. т. 2 ГПК). Съображенията на жалбоподателя, според който цената на иска е 12 206, евентуално 9882,50 лв, не са съобразени с цитираната разпоредба, а още и чл. 70, ал. 1 ГПК. Тези сума съставляват сбор от пазарните цени на имотите според съдебна експертиза по делото (1/2 ид.ч.). Заключенията, на които се основава жалбоподателя са изготвени във връзка с допусната експертиза от съда за установяване несъответствие между продажна и пазарна цена, с оглед материалноправния спор и е недопустимо да се ползват за определяне цената на исковете. Нещо повече, съдебната експертиза дава заключение за пазарната цена на имотите към релевантния за материалноправния спор момент, а не към датата на предявяване на исковете. От друга страна, законът е категоричен, че в случая цената на исковете се определя от данъчната оценка на имотите. Пазарна оценка се полза само, когато няма данъчна оценка, а случаят не е такъв. И накрая, въпросът относно цената на исковете е окончателно разрешен и е недопустимо да се повдига за първи път едва пред касационна инстанция. В заключение, исковете, по които е постановено обжалваното с касационна жалба въззивно решение са оценяеми, делото е гражданско и всеки от исковете е с цена под 5 000 лв. Без значение е какъв е техният сбор за родовата и функционалната им подсъдност. Обжалваният съдебен акт е правилен и следва да бъде потвърден. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение