Определение № 401 от 12.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3697/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от С. С. П., подадена чрез адв. Ц. З., срещу въззивно решение № 13 от 17.05.2021 г., постановено по в. гр. д. № 125/2021 г. по описа на Апелативен съд - Варна в частите му, с които решение № 260700 от 11.12.2020 г. по гр. д. № 855/2020 г. на Окръжен съд - Варна е отменено в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С. С. П. сума, представляваща разликата над дължимия размер от 1000 лева до присъдения размер от 2000 лева като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в душевни страдания, дискомфорт, психическо натоварване и стрес, в резултат на неоснователното му привличане като обвиняем по ДП № 2257/2004 г. на ІV РУП на ОД на МВР-Варна и повдигането на обвинение по НОХД № 1173/2016 г. на ВОС за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 20, ал. 4, вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК, за което ищецът е бил признат за невиновен с влязла в сила присъда, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и в частта, с която е присъдена законна лихва върху обезщетението за периода от 05.10.2017 г. до 20.10.2017 г. и исковете са отхвърлени; както и в частта, с която решението е потвърдено в частта, с която главният иск е бил отхвърлен за разликата над сумата от 2000 лева до претендирания размер от 250 000 лева. Касаторът счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България не е подал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: По делото е установено, че спрямо ищеца на 24.06.2009 г. по ДП № 2257/2004 г. на ІV РУП на ОД на МВР-Варна е било повдигнато обвинение за извършването на престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК, което е „тежко“ по см. на чл. 93, т. 7 НК, тъй като предвиденото наказание е от 5 до 15 години лишаване от свобода. Обвинението е било поддържано от представителите на прокуратурата и пред съда. Цялото наказателно производство в двете му фази е продължило против ищеца за период от общо 8 години и 4 месеца – считано от 24.06.2009 г. до влизането в сила на оправдателната присъда на 21.10.2017 г. /с изтичането на срока за обжалване/. Ищецът е заявил като начален период на предявения иск моментът на неговото задържане на 11.03.2011 г. в Кралство Испания. Тоест, твърди се продължителност на незаконна наказателна репресия, за която се претендира обезщетение от общо 6 г. и 7 месеца. По ДП № 2257/2004 г. на ІV РУП на ОД на МВР-Варна на ищеца е била наложена мярка за процесуална принуда за първи път чрез задържането му на 11.03.2011 г. въз основа на издадената по това ДП /и по ДП № 133/2008 г. на ОП-Бургас/ ЕЗА. Задържането му и вземането на МНО „Задържане под стража“ по процесното ДП на 09.04.2011 г. е било мотивирано освен от обстоятелството относно тежестта и характера на деянието, за което ищецът е бил привлечен като обвиняем, но и поради това, че самият ищец е нарушил постановената му МНО „Домашен арест“ по ДП № 538/2008 г. на ВОП /по което е бил внесен обвинителен акт и е било вече образувано обединеното НОХД № 324/2010 г. и 458/2010 г. на ВОС/. Тази МНО „Задържане под стража“ е била изменена по процесното ДП № 2257/2004 г. на ІV РУП на ОД на МВР-Варна на 01.06.2012 г., но същевременно задържането под стража е било зачетено за периода му от 11.03.2011 г. до 07.06.2011 г. за изтърпяване на наложеното му наказание „Лишаване от свобода“ от 20 години, по влязлата в сила на 16.11.2011 г. присъда по НОХД № 324/2010 г. и 458/2010 г. на ВОС, която ищецът е започнал да търпи от 25.11.2011 г. Същевременно от 07.06.2011 г. спрямо ищеца е постановено МНО „Задържане под стража“ по ДП № 133/2008 г. на ОП-Бургас /въз основа на разследването по същото е внесен обвинителен акт и е било образувано НОХД № 189/2015 г. на ОС-Бургас, което и към разглеждането на делото във въззивното производство не е приключило/. Въззивният съд е приел, че при това положение за периода от 07.06.2011 г. до 01.06.2012 г. ищецът търпи идентична по характер и начин на изпълнение МНО по две ДП, по едното от които наказателното дело в съдебната му фаза е все още висящо. Изложил е, че за ищеца ще е налице основание да претендира или зачитане на задържането за последния период като МНО по евентуално наложено наказание или ще може да претендира обезщетение за вреди при завършване на висящия все още процес с оправдателна присъда. Но, не е налице основание за присъждането на обезщетение от задържането на ищеца на 11.03.2011 г. в Кралство Испания по ЕЗА и от наложената по ДП № 2257/2004 г. на ІV РУП на ОД на МВР-Варна МНО „Задържане под стража“. Съдът е съобразил, че по образуваното НОХД № 1173/2016 г. на ВОС са били проведени общо 3 открити с. з., а по въззивно наказателно производство – 1 открито с. з., в които е участвал лично ищеца. Оправдателната присъда от първата инстанция е била потвърдена от въззивния съд и протест против въззивния акт не е постъпил. По време на висящността на процесното наказателно производство в досъдебната му фаза ищецът е бил обвинен в извършването на две убийства /по ДП № 538/2008 г. на ВОП/, за които е бил осъден задочно с присъда от 01.03.2011 г. по НОХД № 324 и 458/2010 г. на ВОС, която е влязла в сила на 25.11.2011 г. Или към 11.03.2011 г. ищецът е бил обвиняем в извършването на тези тежки умишлени престъпления и заплашен с по-тежки от предвиденото по настоящото дело наказания, а най-късно след екстрадирането му в България може да се очаква, че същият е узнал и за постановената спрямо него осъдителна присъда с наложеното наказание от 20 г. лишаване от свобода. Към 11.03.2011 г. ищецът е бил обвиняем и в извършването на други тежки престъпления – отвличане и убийство по ДП № 133/2008 г. на ОП-Бургас, по което по-късно е било образувано НОХД № 189/2015 г. в ОС-Бургас /неприключило и към момента на постановяване на въззивното решение/. Въззивният съд е приел, че установената от свидетелите по делото промяна във физическото състояние на ищеца – отслабнал, умърлушен, с насълзени очи и със страдание за неоснователно повдигнато обвинение, може да се дължи в равна степен и на наличието на вече осъдителната присъда и на висящото друго ДП № 133/2008 г. на БОП, наред с обвинението по процесното ДП № 2257/2004 г. на ІV РУП на ОД на МВР-Варна. Освен това, в показанията и на двамата свидетели не се съдържат данни, които да дадат възможност за отчетливо отграничаване на евентуалните негативни преживявания на ищеца – и двамата от една страна сочат, че той е изпитвал стрес и дискомфорт от обвинението за грабежа, но от друга страна сочат и на наличието на други обвинения спрямо ищеца по същото време, за които също може да се приеме, че са се отнасяли думите на П., че не го е извършил. Изложил е, че ищецът е бил многократно осъждан с влезли в сила присъди преди 11.03.2011 г. – за престъпления против собствеността и против личността, по които му е било налагано наказание „лишаване от свобода“, като за последните 3 от тях не е настъпила реабилитация. Спрямо ищеца е била постановена и най-тежката МНО „Задържане под стража“ и в предходен период по ДП № 538/2008 г. на ВОП. Отделно от това не е установено ищецът да е имал психично заболяване за периода от 2011 г. - 2017 г., а напротив – вещото лице по назначената съдебно-психиатрична експертиза сочи, че към момента на освидетелстването ищецът е психично здрав и същият не е имал психично разстройство и за периода, в който е бил обвиняем и подсъдим по ДП № 2254/2004 г. и НОХД № 1173/2016 г. на ВОС. Ищецът е имал негативни преживявания, изразяващи се в стрес и психическо натоварване, свързани с повдигнатото му обвинение за извършването на грабежа, по което същият е бил оправдан, но по делото не е доказано същите да са били интензивни или да са повлияли крайно негативно върху личността му, включително и чрез психично увреждане. Ето защо, съдът е приел, че справедливият размер на дължимото се на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в душевни страдания, дискомфорт, психическо натоварване и стрес, в резултат на неоснователното му привличане като обвиняем по ДП № 2257/2004 г. на ІV РУП на ОД на МВР-Варна и повдигането на обвинение по НОХД № 1173/2016 г. на ВОС за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 20, ал. 4, вр. чл. 29, ал. 1, б. „б“ НК, за което същият е бил признат за невиновен с влязла в сила присъда е в размер на 1000 лева. Касаторът е посочил, че: при съобразяване на всички факти и обстоятелства по делото определеният от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди е твърде занижен; зачитането на мярката за неотклонение в периода от 11.03.2011 г. до 07.06.2011 г. за изтърпяване на наложеното наказание по друго дело няма характер на „компенсация“; неправилни са изводите, че не следва да се присъжда обезщетение за периода на задържането в Испания по ЕЗА и от наложената мярка по ДП № 2257/2004 г. на IV РУП Варна, заради същата мярка за неотклонение, с оглед възможността да се предяви иск за вреди ако по това дело, бъде оправдан; както и, че изводът, че страданието на ищеца може да се дължи в равна степен на наличието на осъдителна присъда по друго дело е основан на предположение. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Не се разкрива и претендираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Описаните пороци липсват, а субективната преценка на жалбоподателя и несъгласието му с крайния резултат по съществото на спора сами по себе си не могат да обусловят допускането на касационно обжалване. Касаторът отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. Съгласно ППВС № 4/1968 г., при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Практиката на ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася само, ако бъде допуснато касационното обжалване. С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение