Определение № 1575 от 28.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3603/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор К. Г. от Софийската апелативна прокуратура, срещу въззивно решение № 925 от 09.08.2024 г., постановено от Софийския апелативен съд по въззивно гр.д. № 365/2024 г., в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Р. Т. (починал в хода на процеса и заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследника И. П. М.) обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., на осн. чл. 2б ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 23.08.2023 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и в частта относно съдебноделоводните разноски. Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което да бъде намален размерът на присъденото обезщетение. Счита, че то не е съобразено с действителните вреди, настъпили в причинна връзка с продължителността на наказателното производство и принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД Насрещната страна И. Д. М., чрез адвокат Я. С. - А., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски окръжен съд, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на В. Р. Т. (починал в хода на процеса и заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследника И. П. М.) обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ в размер на 15 000 лв., компенсаторна лихва в размер на законната върху главницата, считано от 23.08.2023 г. до окончателното издължаване, съдебноделоводни разноски по чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ за производството по делото. Искът по чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата до 90 000 лв., ведно с натрупаната лихва върху отхвърлената главница, считано от 23.08.2023 г., до окончателното издължаване. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 20.10.2013 г. е образувано досъдебно производство № 3152/2013 г. по описа на СГП с протокол за оглед на местопроизшествие и разпит на свидетел от същата дата срещу лицето А. Д. за това, че на 20.10.2013 г. в [населено място], около 13.00 ч., срещу входа на Посолството на Република Румъния, при управление автомобил, е нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост причинил средна телесна повреда на Р. К. Т.. Увреденото лице е починало по-късно същия ден. На 09.12.2013 г. следовател при СО - СГП поискал от СГП да отправи искане за продължаване срока на разследване с четири месеца, считано от 20.12.2013 г., което било уважено на 01.01.2014 г. На 12.02.2014 г. следовател при СО - СГП назначил съдебномедицинска експертиза с участие на две вещи лица, като определил срок за изготвяне и представяне на заключението до 20.03.2014 г., което било изготвено в рамките на този срок. С молба от 03.02.2014 г. ищецът В. Р. Т. (починал в хода на процеса и заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследника И. П. М.) и неговата майка М. Д. Т., действащи чрез повереници, поискали да участват в производството в качеството си на пострадали от престъплението. Установява се от получено по досъдебното производство писмо от 24.03.2014 г., че делинквента Д. А. е бил аташе в посолството на Румъния, като с нота № С - 1933 от посолството на Румъния в София, получена в дирекция „Държавен протокол“ на 11.12.2013 г., посолството е информирало, че Д. А. е приключил мандата си, отпътувал е за Румъния и към настоящия момент няма дипломатически статут и не е регистриран в състава на посолството, считано от 13.12.2013 г. На 11.04.2014 г. е проведен разпит на свидетел, като на 14.04.2014 г. е назначена автотехническа експертиза, изготвена на 03.05.2014 г. Установено е, че сроковете за разследване за продължавани нееднократно. На 09.06.2014 г. е назначена допълнителна съдебномедицинска експертиза, депозирана на 05.09.2014 г., когато към материалните по делото е приобщена и съдебномедицинска експертиза на труп и съдебнохимическа експертиза. На 15.05.2014 г. разследването е предявено на поверениците на ищеца и неговата майка в качеството им на пострадали; сроковете за разследване отново са продължавани нееднократно. На 11.03.2015 г. от ищеца е постъпила молба за препис от документи, уважена на 23.03.2015 година. На 27.05.2015 г. следователят изпратил ДП на СГП с мнение за прекратяване на делото. С постановление от 10.06.2015 г. на прокурор при СГП наказателното производство, образувано и водено срещу А. Д. за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК, било прекратено, тъй като делинквентът бил лице, ползващо се с дипломатически имунитет. По жалба на ищеца и неговата майка било образувано н. ч. д. № 3 195/2015 г. по описа на СГС, по което с определение от 12.12.2015 г. съдът потвърдил постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство. Ищецът обжалвал определението на съда пред САС, където било образувано в. н. ч. д. № 244/2016 г., по което с определение № 72/24.03.2016 г. въззивният съд отменил определението от 12.12.2015 г., постановено по н. ч. д. № 3 195/2015 г. на СГС, и върнал делото на СГП за съобщаване на постановлението за прекратяване и на родителя на починалия Р. К. Т., като постановил изпращане на делото за решаване в съда след изпълнение на тази процедура. С определение от 25.04.2016 г., постановено по н. ч. д. № 1807/2016 г. по описа на СГС, съдът отменил постановлението от 10.06.2015 г. на прокурор при СГП за прекратяване на наказателното производство по досъдебно производство № 397/2013 г. по описа на СО - СГП по описа на СГП, и върнал делото на СГП за продължаване на процесуалноследствените действия. С постановление от 15.12.2016 г. на прокурор при СГП наказателното производство по досъдебно производство № 397/2013 г. по описа на СО - СГП е спряно, на основание чл. 25, т. 3 НПК, тъй като деецът е лице с имунитет; изготвена е и следствена поръчка до Република Румъния за изготвяне на предложение за сваляне на дипломатическия имунитет на делинквента А. Д.. С постановление от 10.10.2022 г. на прокурор при СГП наказателното производство по процесното ДП е възобновено, срокът за разследване е удължен, след което отново са събрани данни кои са наследниците на Р. Т.; на 09.12.2022 г. като свидетел е разпитан и ищецът; на 05.05.2023 г. е изпратено предложение до компетентните съдебни власти на Република Румъния за трансфер на наказателното производство. С постановление от 20.10.2023 г. делинквентът А. Д. е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК. Съдът е приел, че досъдебното производство е продължило 9 г. и 10 месеца (до предявяването на исковата молба), който срок е неразумен; към датата на предявяване на иска не е внесен обвинителен акт в съда. Съдът е намерил, че в рамките на така дълго продължилото производство прави впечатление, че същото се е задвижвало главно при проявен интерес от страна на съпругата и сина на починалия, по направени от тях искания и подавани жалби; производството е било прекратявано, спирано, възобновявано. Съдът отчел, че действително извършителят е бил лице с дипломатически имунитет към датата на извършване на деянието, но няма обосновка от прокуратурата защо след като той е бил известен, в по-ранен период, не са предприети действия във връзка с трансфера на наказателното производство, и не е направено искането за снемане на имунитета на извършилия престъплението; разследващите органи не са упражнили своевременно своите правомощия за пълно и всестранно разследване и не са създали необходимата организация за приключване на разследването в разумни срокове. Въззивната инстанция заключила, че е осъществен фактическият състав на чл. 2б ЗОДОВ - общата продължителност на наказателното производство – почти 10 години (и то, до предявяване на иска, при все че производството към тази дата дори не е приключило) надхвърля всякакъв разумен срок за провеждането му, като фактическата и правната сложност на повдигнатото обвинение не биха могли да оправдаят тази прекомерна продължителност. През цялото ищецът е изпитвал притеснение, тревожност, стрес, несигурност, като наред с това се установява, че в случая е налице и летален изход за ищеца – лицето се е самоубило без да дочака края на наказателното производство. Нарушен основния принцип за разглеждане и решаване на наказателното производство в разумен срок закрепен в чл.6, пар.1 КЗПЧОС; Съдът заключил, че Прокуратурата на РБ отговаря за установеното неимуществено увреждане на ищеца В. Р., като определил парично обезщетение по справедливост. Взел предвид характера на досъдебното производство, качеството на ищеца по него – пострадал от престъплението, поведението на компетентните органи във фазата на досъдебното производство; съобразено е, че дълго продължилото разследване на смъртта на бащата на ищеца се е отразило на психическото състояние на В. Т.; той се чувствал потиснат, приел го като липса на възможност да бъде защитен, да получи справедливост в държавата, в която живее; затворил се в себе си и ограничил контактите си; очакването да се изпълнят служебните задължения от страна на разследващите и нереализирането на това очакване в рамките на 10 години както и невъзможността да има обективно наказателно производство пред съд, е довело за ищеца до разклащане на вярата в справедливостта и в силата и възможността на държавата чрез нейните органи да раздава правосъдие; посочено е, че обезщетението в присъдения размер обезщетява именно вредите от забавеното правосъдие, а не от смъртта на родителя, като за последните е налице възможност да се търсят по друг съдопроизводствен ред. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: длъжен ли е съдът, когато определя размера на неимуществените вреди, да извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и как се определя и какво е съдържанието на понятието "справедливост", изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата чл. 52 ЗЗД, при хипотезата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Поддържа противоречие с т. II на ППВС № 4/23.12.1968 г, т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ВКС, т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, решение № 72 от 18.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3619/2016 г., III г. о.; решение № 222 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 120/2020 г., IV г. о.; решение № 320 от 27.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2403/2016 г., IV г. о.; Въпросите са принципно значими по всеки исков процес, в който се прилага чл. 52 ЗЗД, но в случая настоящият състав не установи противоречие в даденото от въззивната инстанция тълкуване за значението на обществените критерии за справедливост по чл. 52 ЗЗД при приложението на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, с цитираната съдебна практика. Апелативният съд е установил всички релевантни факти, като е изложил пълни, ясни и подробни съображения как те се съотнасят към размера на обезщетението; не е пропуснал относимо обстоятелство, нито е ценил такова, без значение за неимущественото увреждане, неговата интензивност и продължителност. Мотивите съответстват на изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК, в никакъв случай не са формални, а отговарят в най-пълна степен на изискванията към съдебен акт на въззивна инстанция. Следващият въпрос е: при преценка относно размера на обезщетението от нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, има ли значение качеството на страната по забавеното дело, или не, като се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 306 от 22.10.2019 г. на ВКС по гр.д. № 4482/2017 г., IV г. о. В цитирания съдебен акт е разяснено, че качеството на страна в производството е възможно да има отношение при някои казуси към пряката причинноследствена връзка за даден вид увреждане, съответно за неговия размер (напр. натрупана лихва от забава при плащане от ответник /длъжник/ на установеното парично задължение) и др. В някои случаи неразумната продължителност на производството може да причини минимални или дори да не причини неимуществени вреди (настъпването им се презюмира, но оборимо). Т.е., еднозначен отговор не може да се даде, същественото е дали по конкретния казус качеството на страната има значение за настъпването на вредата и размера на обезщетението, съответно съдът съобразил ли е това. В случая не е ясна позицията на касатора – че именно поради качеството на пострадал в досъдебното производство, на В. Й. не са причинени вреди от неразумната му продължителност, евентуално, че това му качество предопределя по-нисък размер на обезщетението. В допълнение, въззивният съд, при точно приложение на закона, а и в съответствие с цитираната съдебна практика, е съобразил негативните преживявания и увреждания на пострадалия именно с оглед качеството му в досъдебното производство. Касаторът се позовава още и на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излага доводи, различни от оплакванията в касационната жалба, а те са твърдения за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По неправилността на въззивния акт касационната инстанция се произнася по съществото на касационната жалба, с решение. В процедурата по чл. 288 ГПК извършва предварителна селекция за допускане на касационно обжалване. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща онези случаи, в които, и без въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и наличието на допълните условия по т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е установима неправилността на въззивния съдебен акт – в него правни норми са приложени в смисъл, противоположен на действителното им съдържание, приложена е несъществуваща разпоредба или грубо са нарушени правилата на формалната логика, което е довело до очевидна необоснованост. Съдът и сам, служебно, не установи причини, поради което да допусне касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. При този резултат, касаторът следва да заплати на адв. Я. С. – А. адвокатско възнаграждение за инстанцията, което съдът определя по чл. 38, ал. 2 ГПК, в размер на 1200 лв. Съдът съобрази предмета на касационната проверка и липсата на фактическа и правна сложност на спора и предварителната селекция по чл. 288 ГПК -поставените правни въпроси са вече намирали своето разрешение в практиката на ВКС, като в конкретния казус не създават проблеми по тълкуването на чл. 52 ЗЗД; няма касационни доводи, които да поставят въпроси по приложението на чл. 2б ЗОИДОВ; материалният интерес във ВКС - 15 000 лв., който не е определящ предвид вземането – обезщетение за причинени неимуществени вреди. Мотивиран от горното, съдът