Определение № 4185 от 24.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2127/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. О. М., чрез адв. Л. К., срещу определение № 4127 от 21.03.2024 г. по възз. ч. гр. д. № 13925/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 38526 от 28.10.2023 г., постановено по гр. д. № 28859/2023 г. на Софийски районен съд. С последното е прекратено първоинстанционното производство и е отхвърлено искането на ищеца за заплащане на сторените от него разноски. Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно. В противоречие с трайната съдебна практика съдът е отхвърлил искането му за разноски в първоинстанционното производство. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочат чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Твърди се, че в противоречие с постоянната практика на ВКС въззивният съд е приел, че в хипотезите на прекратяване на производството поради отказ от иск е изключено извършване на преценка дали ответникът е дал или не повод за завеждане на делото, както и че съдът няма правомощие да установява относимите към тези причини факти. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставя въпросът: „При предявен специален иск, какъвто е този по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, последващото след исковата молба прехвърляне на правото на собственост може ли да се приеме като относимо поведение на ответника с оглед претенцията за заплащане на разноски в полза на ищеца?“ Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е съобразил, че производството пред районния съд е образувано по искова молба от И. О. М., с която срещу „Розетта Пропъртис“ ООД е предявен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения между страните предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти и извършване на строително-монтажни работи. Ищецът е твърдял, че срокът за окончателно сключване на договора изтекъл на 21.02.2023 г., но ответното дружество отказвало да изпълни задължението си за прехвърляне на собствеността върху недвижимите имоти, предмет на договора. С молба от 05.10.2023 г. ищецът заявил, че се отказва от предявения иск, тъй като ответникът е изпълнил задължението си за сключване на окончателния договор. В молбата е посочил, че завеждането на делото било наложено от поведението на дружеството и е поискал да му бъдат заплатени разноски за водене на делото, тъй като поради забавата си ответникът е бил единствената причина за образуване на производството. С определение от 28.10.2023 г. първоинстанционният съд е прекратил производството на основание чл. 233 ГПК и е отхвърлил искането за присъждане на разноски. Въззивният съд е посочил, че поведението на ответника за завеждането на делото има правно значение за отговорността за разноските само при приключването му с решение, с което са уважени изцяло или частично исковете, но не и в хипотезата на прекратяването му и на етапа, както е в случая- преди получаване на препис от исковата молба от ответника, след като дължимата държавна такса по делото не е внесена от ищеца. Приел е, че с оглед етапа на прекратяване на производството, причините, мотивирали ищеца да се разпореди с предмета на делото чрез отказ или оттегляне на иска, са ирелевантни по отношение на правото за разноски. Освен редакцията на чл. 78, ал. 4 ГПК въвежда изключение от правото на ал. 1-3 на чл. 78 ГПК за присъждането на разноски на страните по делото, приключило със съдебно решение. Според съда в настоящия случай, твърдението, че ответникът е бил в забава да изпълни задължението си към момента на предявяване на иска и го е изпълнил след завеждане на делото, респ. въпросът дали той е станал причина за водене на процеса, може да се преценява само с решение по съществото на спора. При отказ от иска поради десезирането на съда той не може да се произнася по въпросите за съществуването на материалното правоотношение между страните и възникването на задължението на ответника и да направи извод коя от страните е станала причина за завеждането на делото. Затова въззивният състав е приел, че в този случай причината за десезирането от ищеца не може да бъде основание за възлагането на разноски в тежест на ответника. Само за пълнота са изложени съображения, че от представените с исковата молба писмени доказателства не може да се направи извод за поведение на ответника, което да е станало причина за завеждане на делото. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване поради следното: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Не се обосновава допускане на въззивното определение до касационно обжалване и по двете цитирани основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По първото основание липсва ясно формулиран правен въпрос, а са налице единствено твърдения на жалбоподателя за нарушаване на цитирана от него практика на ВКС, която обаче в случая на определение № 31/2020 г. по гр.д. № 2017/2018 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 248 ГПК, не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, а в останалите случаи е постановена при различна фактическа обстановка. Поставеният въпрос във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, макар да е неточно формулиран, представлява питане дали поведението на ответника след предявяване на исковата молба, което води до удовлетворяване на претенцията, може да се приеме като поведение, дало повод за предявяване на иска, и да обуслови вземането за разноски в полза на ищеца. Въпросът обаче не кореспондира с фактите по делото, доколкото в случая не е връчен препис от исковата молба на ответника, не е възникнало процесуално правоотношение с него и първоинстанционното производство не е станало двустранно. Ищецът е предявил исковата молба на 29.05.2023 г. и преди да приключи проверка за редовността й, включително да се внесе държавна такса, на 05.10.2023 г. е депозирал молба, с която се е отказал от иска. Предвид изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК и чл. 128 ГПК е очевидно, че до момента на отказа от иска исковата молба е била нередовна, тъй като не е била установена цената на иска, респ. не е била внесена държавна такса от ищеца, не са и давани указания от съда в тази насока. Макар да не е ясна причината, поради която исковата молба не е била администрирана в продължение на няколко месеца, във всеки случай делото е прекратено преди изправянето на нередовността на исковата молба, конституирането на ответника и изпращането на препис от исковата молба, респ. преди същият да е могъл да вземе становище по нея. В този случай правилото на чл. 78, ал. 2 ГПК изобщо не следва да се прилага. Ако в хипотеза като настоящата съдът се произнесе по разноските и ги присъди в полза на ищеца, това би било в противоречие с принципа на равенство на страните по чл. 9 ГПК, тъй като ответното дружество би било осъдено за разноски, без изобщо да е било уведомено, че срещу него се води производство и без да е имало възможност да представи своите доводи по спора пред нито една инстанция, която го е разглеждала. Не така би стоял въпросът, ако първоинстанционното производство беше прекратено след конституирането на ответника и изпращането му на препис от исковата молба, в който случай той би участвал и в частните производства пред по-горните инстанции и би могъл да вземе становище във връзка с претенцията за разноски. Тази хипотеза обаче не е налице. С оглед изложеното настоящият състав на ВКС приема, че въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване на цитираните основания. Не е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато е постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. В случая подобен порок не е налице. Доводите на жалбоподателя, че с оглед определения падеж за окончателно сключване на договор и поведението на ответното дружество не са съобразени императивните правила на чл. 78 ГПК, не обосновават очевидна неправилност, тъй като за да се произнесе по тях, съдът следва да обсъди фактическата обстановка по делото. Следва да се подчертае и че решаващите мотиви на въззивния съд не са свързани с фактическата обстановка, която е анализирана само за пълнота на изложението. В обобщение, касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,