Определение № 50247 от 30.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2112/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от Министъра на финансите на Република България, чрез процесуален представител юрисконсулт Л.Ч. срещу решение № 1422 от 02.07.2020 г. по т. дело № 4348/2019 г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия, 3 състав, поправено с решение № 10272/26.03.2021г. по същото дело, с което е отменено първоинстанционното решение в частта, с която Република България чрез Министъра на финансите е осъдена да заплати на „Мелком Енерджи“ ООД на основание чл. 7 от Конституцията на Република България вр. с чл. 49 ЗЗД сумата от 63049, 53 лева, претендирана като обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат на удържане на такса в размер на 20% върху цената на изкупена електрическа енергия през периода м.01.2014г.- м.08.2014г. и вместо това искът по чл. 7 от Конституцията на Република България връзка с чл. 49 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен, а ответникът Република България чрез Министъра на финансите е осъден да заплати на ищеца „Мелком Енерджи“ ООД на основание чл. 55, ал. 1, предл.3-то ЗЗД сумата 63 049, 53 лева, представляваща заплатена на отпаднало основание такса по чл.35а и чл.35б от Закона за енергия от възобновяеми източници, обявени за противоконституционни с решение №13 от 31.07.2014г. на КС на Р България по к.д. 1/2014г., ведно със законната лихва от 22.05.2018г. до окончателното изплащане.

Касаторът обжалва решението в частта, с която е уважен иска по чл. 55, ал.1, предл.3 то ЗЗД с оплаквания за недопустимост поради неподведомственост на заявената претенция пред граждански съд, некомпетентност на органите на съдебната власт да установяват противоконституционност на закони, да упражняват контрол за конституционосъобразност и да постановят съдебни актове с правни последици, различни от посочените в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията на Република България. Релевира евентуални доводи за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, КРБ и СЕС и/или са от значение са за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1.1. „По кой ред следва да се търси възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания по чл. 35а ЗЕВИ - по общия съдопроизводствен ред в ГПК с предявяване на кондикционен иск с предмет частноправно вземане в полза на заинтересованото лице, от което е събрана държавната такса, или по установения в ДОПК, АПК или ЗДТ ред за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания?“

1.2. „Отпада ли публичноправният характер на получени от държавата такси съгласно чл. 35а ЗЕВИ, удържани за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г., с влизане в сила на Решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на КС на 10.08.2014 г., с което нормата е обявена за противоконституционна, и допустимо ли е възстановяването на платените суми за този период да се търси по общия исков ред като частноправно вземане на финансово задълженото лице срещу държавата?“

1.3.„Запазва ли се публичноправният характер на вземането на държавата за такса съгласно чл. 35а ЗЕВИ след влизане в сила на решение на КС, с което чл. 35а ЗЕВИ и сл. са обявени за противоконституционни и по кой процесуален ред следва да се търси връщане на удържаните суми за погасяване на публичноправно задължение за такса по чл. 35а ЗЕВИ за периода преди влизане в сила на решение по чл. 149, ал. 1, т. 2 КРБ?“

1.4.„Отпада ли публичноправният характер на приключило публично правоотношение след влизане в сила на решение на Конституционния съд за обявяване на противоконституционност на законовите разпоредби, които са уреждали публичното отношение и по какъв ред следва да се претендира възстановяване на суми, удържани недължимо за погасяване на публичноправни задължения за периода преди законът да бъде обявен за противоконституционен - съответно по съдопроизводствения ред на ГПК като вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване или по специалния ред, установен от законодателя за възстановявано на недължимо платени публични държавни вземания?“

Касаторът поддържа, че посочените в т.1 въпроси са решени в противоречие с определение № 857/13.12.2016 г. по гр. д. № 3504/16 г. на ВКС, ГК, III г. о., определение № 69/01.02.2018 г. по гр. д. № 176/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о.; определение № 65/18.03.2015 г. по ч. гр. д. № 690/2015 г. на ВКС, ГК, II г. о., определение № 269/30.04.2014 г. но ч. т. д. № 1192/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 478/01.11.2012 г. по ч. гр. д. № 493/2012 г. на ВКС, ГК, II г. о., определение № 557/26.10.2009 г. по ч. т. д. № 585/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 300/15.05.2009 г. по т. д. № 88/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 130/18.02.2013 г. по ч. т. д. № 559/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По тези въпроси касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на противоречива съдебна практика, която следва да бъде уеднаквена.

2.1. „Представлява ли приложимо право нормата на чл. 35а ЗЕВИ за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. преди да бъде обявена за противоконституционна с Решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г., в сила считано от 10.08.2014 г., и удържаната въз основа на нея такса за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. събрана ли е на годно правно основание или е събрана без основание?“

2.2. „Може ли гражданският съд на основание чл. 5, ал. 1 и ал. 2 КРБ да откаже да приложи чл. 35а ЗЕВИ, който е влязъл в сила на 01.01.2014 г. в съответствие с чл. 5, ал. 5 КРБ, на основание чл. 86, ал. 2 КРБ е бил задължителен до 10.08.2014 г., от която дата на основание чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ е налице забрана за неговото прилагане?“

2.3.„Представляват ли приложимо право и пораждат ли правно действие разпоредбите на чл. 35а - чл. 35в ЗЕВИ и чл. 73 ЗЕВИ от момента на влизането им в сила в съответствие с чл. 5, ал. 5 КРБ до момента на обявяването им за противоконституционни с влязло в сила съдебно решение на КС, което има за правна последица забрана за прилагане на закона за в бъдеще съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ, и запазва ли се действието на извършеното въз основа на нормите oт ЗЕВИ в този период или следва да се приеме, че извършеното е при начална липса на основание?“

2.4.„Извършено ли е въз основа на съществуващо и годно правно основание удържането и събирането на държавни такси по реда на чл. 35а - чл. 35в ЗЕВИ за периода преди да бъдат обявени за противоконституционни с влязло в сила Решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на КС?“

2.5.„Представляват ли приложимо право и запазва ли се правното действие на разпоредбите на чл. 35а - чл. 35в ЗЕВИ, чл. 73 ЗЕВИ, oт влизането им в сила в съответствие с чл. 5, ал. 5 КРБ на 01.01.2014 г. до обявяването им за противоконституционни с влязло в сила на 10.08.2014 г. решение на КС, с което се забранява прилагането им за в бъдеще на основание чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ?“

2.6.„Влизането в сила на решение на КС, с което се обявява противоконституционност на закон /в случая на чл. 35а и сл. ЗЕВИ/ има ли за правна последица суспендиране или отмяна на действието му с обратна сила, което да е равнозначно на начална липса на основание за прилагането на закона по смисъла на тълкуването, дадено в т. 1 от Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на Върховния съд във връзка с хипотезите, при които е налице първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД?“

По посочените в т. 2 правни въпроси касаторът поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС /решение № 172/26.01.2017 г. по гр. д. № 1670/2016 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 79/14.03.2000 г. по гр. д. № 1456/1999 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 68/14.07.2016 г. по гр. д. № 6043/2015 г. на ВКС, ГК, II г. о., определение № 569/10.07.2019 г. по гр. д. № 1886/2019 г. на ВКС, ГК, III г. о./ и практиката на КС /решение № 1/28.01.2014 г. по к. д. № 22/2013 г. на КС, решение № 22/31.10.1995 г. по к. д. № 25/1995 г. на КС, решение № 9/1996 г. по к. д. № 9/1996 г., решение № 24/1995 г. по к. д. № 30/1995 г., решение № 13/08.11.1994 г. по к. д. № 13/1994 г., решение № 14/2013 г. по к. д. № 17/2013 г., решение № 7/21.06.2016 г. по к. д. № 8/2015г., определение № 1/14.01.2014 г. по к. д. № 21/2013 г./ - основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.

3.1. „Извършено ли е при начална липса на основание съгласно чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД удържането на такси по чл. 35а ЗЕВИ в периода преди разпоредбата да е обявена за противоконституционна с влязло в сила решение на КС, и ако е така съобразно разясненията в т. 1 от Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на Върховния съд в коя от хипотезите на първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД попада претенцията за възстановяване на удържаните за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. такси по чл. 35а от ЗЕВИ?“

По този въпрос касаторът се позовава на противоречие с т. 1 от Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на Върховния съд /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, практиката на КС и на Съда на Европейския съюз /СЕС/, обективирана в определение от 30.04.2020 г. по съединени дела С-818/19 и С-878/19, решение от 20.09.2017 г. по съединени дела С-215/16, С-216/16, С-220/16 и С-221/16, - основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

4.1. „Допустимо ли е органите на съдебната власт да извършват косвен контрол за конституционосъобразност на закон, който контрол не е нормативно уреден, правните последици от него не са установени в закон и са в пряко противоречие с чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ, чл. 4, ал. 1 КРБ и с чл. 8 КРБ?“

4.2. „Допустимо ли е гражданският съд да извърши косвен контрол за конституционосъобразност на чл. 35а и сл. ЗЕВИ, след като същите вече са обявени за противоконституционни с влязло в сила решение на КС, който косвен контрол не е уреден в закон като правомощие на гражданския съд, има различни правни последици от тези, с които се ползва решението на КС съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ, и вследствие на осъществения контрол суспендира ли се влизането в сила на чл.35а и сл. ЗЕВИ, установено в чл. 5, ал. 5 КРБ, и задължителната им сила на основание чл. 86, ал. 2 КРБ от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. вкл.?“

4.3.„Представлява ли допустима правораздавателна дейност на гражданския съд упражняването на неуреден като съдържание и последици косвен контрол за конституционосъобразност на чл. 35а и сл. ЗЕВИ, след като са обявени за противоконституционна с решение на КС и въз основа на упражнения косвен контрол допустимо ли е гражданският съд да приеме, че чл. 35а ЗЕВИ е противоконституционен от момента на приемането си, както и че процесните разпоредби от ЗЕВИ не са били приложимо право?“

Касаторът поддържа, че въпросите по т.4 са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 3/10.04.2003 г. по к. д. № 22/2002 г. на КС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/, евентуално се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, ако се приеме, че липсва съдебна практика.

5. 1.„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да обсъди всички доказателства по делото, съотнесени едно към друго и към твърденията на страните?“

5.2.„При вътрешно противоречие на мотивите, съответно неразбираемост на същите, съдебният акт опорочен ли е, съответно какъв е порокът?“

По посочените въпроси касаторът поддържа противоречие с Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС, решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

Касаторът се позовава и на основанията на чл.280, ал.2, предл.2-ро и 3-то ГПК.

Насрещната страна по жалбата - ищецът „Мелком Енерджи“ ООД, я оспорва чрез адв. О. Д. и възразява срещу наличието на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

С определение № 49/11.02.2022г. за общо разглеждане под номера на настоящото дело е присъединено ч.гр.д.№ 2111/21г. по описа на ВКС, ІІІ ГО, образувано по частна жалба на „Мелком Енерджи“ ООД, [населено място] срещу определение № 11910/21.09.2020г. по т.д.№ 4348/2019г., САС, ТК, 3 състав, с което е оставено без уважение искането на дружеството за изменение на въззивното решение в частта за разноските чрез присъждане в негова полза на такива за адвокатско възнаграждение в размер на 2160 лева с ДДС.

С определение №50/11.02.2022г. настоящият съд е спрял производството по делото до приключване на образуваното тълк.дело № 1/2022 г. по описа на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС, по което дело понастоящем е постановено Тълкувателно решение №1 от 20.04.2023г на ОСГТК на ВКС.

С определение №50106/05.05.2023г. настоящото производство е възобновено.

Върховният касационен съд намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че: ищецът е собственик на фотоволтаична електрическа централа, находяща се в землището на [населено място], община Сливен и има качеството на производител на електрическа енергия от споменатия възобновяем източник; на 29.06.2012г. ищецът е сключил с „ЕВН България Електроснабдяване“ АД договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник, по силата на който се е задължил да издава ежемесечно фактура с дата последното число на отчетния месец, въз основа на която купувачът да му заплаща дължимата цена в срок до 7 работни дни от получаването й; за периода януари 2014г. - август 2014г. са издадени осем фактури и от фактурираната цена са удържани 20% по чл. 35а ЗЕВИ, в размер на общо 63 049, 53 лева; тази сума „ЕВН България Електроснабдяване“ АД е превело по сметка на КЕВР като такса по чл. 35а ЗЕВИ на три пъти, на 15.04.2014г., на 15.07.2014г. и на 17.01.2014г., а от там сумите са прехвърлени към централния бюджет при изискванията на МФ ДДС12/04.12.2014 БНБ-136380/04.12.2014г.

Съдебният състав е констатирал, че с решение № 13/31.07.2014 г. на КС разпоредбите на чл. 35а - чл.35в ЗЕВИ са обявени за противоконституционни, решението е обнародвано на 06.08.2014 г. и е влязло в сила на 10.08.2014 г. Счел е за неоснователни оплакванията на ответника, че сумата не била постъпила по сметка на държавния бюджет, както и това за недопустимост на иска поради наличието на специален ред за връщане на сумите - чл.4Б ЗДТ. Изрично е пояснил, че с обявяване на разпоредбите за противоконституционни публичноправният характер на вземанията на Държавата отпада, поради което претендирането им е допустимо по общия гражданскоправен ред, а с произнасяне по този ред съдът не навлиза в компетенциите на КС, тъй като не се произнася инцидентно по конституционосъбразността на законовите норми, защото те са отменени от КС преди подаване на исковата молба и ищецът се позовава на тази отмяна с исковата молба.

Въззивният съд е приел, че съгласно чл. 151, ал. 2 КРБ противоконституционният закон не се прилага от деня на влизане на решението на КС в сила, поради което за процесния период от м.01.2014г. до 09.08.2014 г. законовата разпоредба на чл. 35а ЗЕВИ е действаща и събирането на такси въз основа на същата е правомерно юридическо действие.

Считайки, че приемането на противоконституционен закон не е деликт и определяйки характера на претенцията на ищеца като реститутивен, въззивният съд не е споделил приетото от първоинстанционния, че същата има правното си основание в чл. 49 ЗЗД, поради което е разгледал евентуалния иск по чл. 55, ал.1 ЗЗД. За да го уважи, въззивната инстанция е приела, че: 1/ е налице имуществено разместване чрез даване и получаване между производителя на електрическа енергия и държавата; 2/ с обявяване с решението на КС на нормите на ЗЕВИ за противоконституционни основанието за заплащане на такса по чл. 35а ЗЕВИ е отпаднало занапред и 3/ Държавата дължи връщане на събраните преди обнародване на решението на КС такси, защото съгласно мотивите на т.ІІ от РКС №3/28.04.2020 по к.д.№ 5/2019г. обявеният за противоконституционен закон не се прилага спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, каквото е процесното.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.

Въпросите по т.1 ( от т.1.1 до т.1.4) относно характера на вземането – публичноправно или частноправно и съответния ред за събирането/ възстановяването му – публичноправен или гражданскоправен, са разрешени от въззивния съд с съответствие в постановките на Тълкувателно решение №1 от 20.04.2023г на ОСГТК на ВКС, съгласно които именно общият гражданскоправен ред е приложимият за исковата претенция на ищеца, доколкото към момента на предявяването й нормата на чл.35а ЗЕВИ е вече обявена за противоконституционна с решение на КС. Или въззивното решение, като постановено в исково производство по заявена по общия гражданскоправен ред претенция е допустимо.

Въпросите по т.2 ( от т.2.1 до т.2.6) нямат претендираното от касатора значение за решаващия извод на въззивния съд, който е, че Държавата дължи връщане на събраните като такса по чл. 35а ЗЕВИ суми. Въззивният съд изрично е подчертал, че до обнародване на РКС № 13/2014г. е налице годно правно основание за събиране на таксите и събирането им е правомерно юридическо действие, като изрично се е позовал на чл. чл.151, ал.2 от Конституцията на Р България, съгласно който решението, с което се обявява противоконституционност на закон, действа занапред. В тази връзка въззивният съд е изключил като приложима за казуса хипотезата на реституция при начална липса на основание и всички въпроси по т.2, като касаещи именно нея, остават ирелевантни и така непокриващи общото селективно основание на чл. 280, ал.1 ГПК. Същото важи и за въпрос № 3.1, доколкото той съдържа условие, което не е било прието от въззивния съд, а именно- удържането на таксите по чл.35а ЗЕВИ да е извършено при начална липса на основание.

Въпросите по т.4 (4.1 -4.3) нямат отношение към правните изводи на въззивния съд. Последният не е извършвал косвен контрол за конституционосъобразност, а се е позовал на осъществения пряк такъв от КС и резултата от него, който е РКС № 13 /2014г. Същото е било факт към момента на подаване на исковата молба и ищецът изрично се е позовал на него, поради което и съдът е зачел последиците му, а не е осъществил свой контрол за конституционосъобразност. Изводът, че се дължи връщане на събраните такси, въззивният съд е мотивирал отново с приетото от КС в неговото решение № 3/2020г., че противоконституционният закон не се прилага спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства.

Процесуалноправните въпроси за задълженията на въззивния съд ( № 5.1 и 5.2.) са разрешени в съответствие със задължителната практика на ВКС - ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и на ВС - ППВС №1/13.07.1953г., както и основаната на нея с константната съдебна практика, формирана по реда на чл. 290 ГПК. В случая, въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор, в рамките на проверката по чл. 269 ГПК, е обсъдил доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните и е формирал свои собствени решаващи мотиви по предмета на делото. Мотивите му съдържат подробен анализ и оценка на правнорелевантни факти, конкретен отговор на оплакванията по въззивната жалба на ответника, ясни и непротиворечиви са. Напълно произволно е твърдението на касатора, че липсват фактически констатации и правни изводи за „неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 55 ЗЗД“, както и че не е посочено коя от хипотезите на чл. 55 ЗЗД е налице в казуса.

Не са налице и основанията на чл.280, ал.2, предл.2-ро и 3-то ГПК. Доводите на касатора за наличието им са формирани от погрешната му преценка, че въззивният съд е приел, че обявяването на нормата на чл. 35а ЗЕВИ за противоконституционна имат действие ех tunc. Подобно заключение не е направено с обжалваното въззивно решение. Въззивният съд не е формирал и извод, че производството пред него е „висящо“ спрямо приключилото с решение № 13/2014г. производство пред КС, както твърди касаторът. Решаващият извод на въззивната инстанция е, че спорът между страните е за правоотношение, предмет на висящо съдебно производство и според мотивите на РКС №3/2020г., за него противоконституционният закон не се прилага. Този извод не е нито недопустим, нито очевидно неправилен.

Мотивиран от изложеното и като съобразява, че касаторът не оспорва съществуването на вземане на ищеца и изводите на въззивния съд за това обстоятелство, а спорът за основанието на това вземане е разрешен в обжалваното решение по начин, който ползва касатора и липсва жалба от другата страна, настоящият състав на ВКС не следва да допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.

По частната жалба - предмет на съединеното ч.гр.д.№ 2111/2021,ВКС, ІІІ ГО:

С атакуваното определение № 11910/21.09.2020г. въззивният съд е отказал да присъди ищцовите разноски за адвокатско възнаграждение с мотив, че доказателства за реалното им заплащане не са представени до приключване на устните състезания пред въззивния съд. За да формира този извод, съдът е констатирал, че своевременно представеният от ищеца документ е електронен и доказва единствено, че е наредено на банката да извърши плащане, но не и, че сумата е постъпила по сметката на получателя т.е. заверена е с наредената сума.

Частната жалба е неоснователна.

Противно на оплакванията в нея, въззивният съд не е отрекъл удостоверителната функция на електронния документ, какъвто е представеното на лист 53 платежно нареждане за кредитен превод, а правилно я е ограничил до обстоятелството, че е наредено задължаване на сметката на наредителя със сумата 2160 лева. Извън удостоверителната функция на този документ, независимо дали е електронен или не, е обстоятелството платена ли е тази сума на лицето, в полза на което е наредена. За това обстоятелство – че сметката на адвокатите на Д./Д. е заверена със сумата 2160 лева т.е. получена е по тази сметка, доказателства не са представени до 07.02.2020г., когато е даден ход по същество пред въззивната инстанция. Такива не са представени и впоследствие. С молбата по чл. 248 ГПК е представено същото платежно нареждане. Отбелязаният в него, след вальора, номер на референция е относим към данните за наредителя реквизит на платежното нареждане и противно на произволното твърдение на жалбоподателя, отбелязването му не доказва, че наредената сума е постъпила по сметката на получателя. При тези факти категорично се налага извод, че не е доказано плащане на адвокатско възнаграждение от страна на ищеца т.е. че той е направил разходи в размер на 2160 лева за адвокатски хонорар, поради което и тази сума не следва да му се присъди по реда на чл. 78 ГПК.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на ВКС