Определение № 2749 от 27.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1500/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. И. Т. - М. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № 829/ 29.10.2025 г. по гр.д.№ 1405/ 2025 г., с което е потвърдено решение на Бургаски районен съд № 1139/ 19.05.2025 г. по гр.д.№ 1434/ 2024 г. и по този начин по предявения срещу жалбоподателката от Й. Е. М. иск е прието за установено, че И. И. Т. - М. дължи на Й. Е. М. следните суми: 13 436,17 лв. – главница, представляваща 1/3 от общо получената от И. И. Т. - М. след смъртта на общия за страните наследодател Е. Н. М., починал на 05.12.2018 г. сума в размер на 40 308,50 лв., съгласно протокол от 06.12.2018 г. по досъдебно производство № 2497/ 2018 г. на 04 Районно управление – Столична дирекция на вътрешните работи; 3 000 евро с левова равностойност 5 867,49 лева – главница, представляваща 1/3 от общо получената от И. И. Т. - М. след смъртта на общия за страните наследодател Е. Н. М. сума в размер на 9 000 евро, съгласно същия протокол; 4 361,17 лв. – законна лихва за забава върху главницата от 13 436,17 лв. за период от 27.11.2020 г. до 27.11.2023 г.; 1 904,48 лв. – законна лихва за забава върху главницата от 3 000 евро с левова равностойност от 5 867,49 лева за период от 27.11.2020 г. до 27.11.2023 г., ведно със законната лихва върху горните главници от 28.11.2023 г. до окончателното изплащане, за които вземания по ч.гр.д.№ 7137/ 2023 г. на Бургаски районен съд е издадена заповед № 3645/ 04.12.2023 г. за изпълнение на парично задължение и е разпределена отговорността за разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката прави искане за допускане на въззивното решене до касационно обжалване като вероятно недопустимо, поради постановяването му по нередовна искова молба. Нямало посочено конкретно основание, на което ищцата основава претенцията си, същевременно било посочено основание, различно от това по издадената заповед за изпълнение. Освен това поставя въпросът „Относно фактическия състав на иска по чл. 59 ЗЗД и как се разпределя и прилага доказателствената тежест при предявен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД?“, за който поддържа, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна Й. Е. М. оспорва жалбата като поддържа, че доводите на жалбоподателката за недопустимост на решението се свеждат до твърдения за непосочване от страна на ищцата на правната квалификация на исковете, а не на тяхното основание. Нямало противоречие нито в обстоятелствената част на исковата молба, нито между обстоятелствената част и петитума, а претенциите в заповедното и исковото производство били напълно идентични. За поставения въпрос поддържа, че не е ясно в какво точно се изразява претендираното от жалбоподателката отклонение от практиката на ВКС, с която всъщност въззивният съд се съобразил изцяло. Моли за недопускане на касационното обжалване, евентуално излага съображения по същество за неоснователност на касационната жалба. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Въззивният съд приел за установено по реда на чл.272 ГПК и чрез излагане на собствени съображения, че ищцата Й. Е. М., брат й Н. Е. М. и ответницата И. И. Т. -М. са наследници при равни квоти на Е. Н. М., починал на 05.12.2018 г. След на общия наследодател у него били открити налични парични средства, описани в протокол от 06.12.2018 г. по досъдебно производство № 2497/ 2018 г. на 04 Районно управление – Столична дирекция на вътрешните работи: 40 308,50 лв. и 9 000 евро. На 27.11.2020 г. ищцата узнала от разследващите органи, че са предали намерените у общия наследодател суми на ответницата, а с връчена на 04.01.2021 г. нотариална поискала да й бъдат заплатени 1/3 от тях. Нямало доказателства намерените у наследодателя към момента на смъртта му суми да са били парични средства, принадлежащи на трети лица, още по-малко ответницата като такива да ги е върнала, а според свидетелските показания това били лични средства на наследодателя, с които следвало да заплати договорени от него услуги по изпълнение на дизайнерско обзавеждане. По ч.гр.д.№ 7733/ 2021 г. на Бургаски районен съд било извършено приемане на наследството на Е. М. от сина му Н. М. по опис, но ответницата, в качеството си на майка и законен представител на приелия наследството по опис, не декларирала процесните суми като част от наследственото имущество. При тези фактически установявания съдът извел основателност на предявения иск. Посочил, че страните се явяват наследници по закон на Е. М. с права върху 1/3 ид.ч. от имуществото му. Процесните суми били намерени у Е. М. след смъртта му и били предадени от разследващите органи по досъдебно производство № 2497/ 2018 г. на 04 Районно управление – Столична дирекция на вътрешните работи на ответницата по делото. Тя нямала основание да задържи изцяло процесните суми. Не били ангажирани доказателства в подкрепа на възражението й, че тези суми не били на наследодателя, а на трети лица - в този случай тя била длъжна да върне тези суми на третите лица, което не се твърдяло от нея. Нямало и доказателства парите да са били „семейни“ средства. След като парите били открити у наследодателя и липсвали други данни по делото, следвало да се приеме, че са негова лична собственост. Липсата на данни за подадена от ищцата декларация по чл. 50 ЗДДФЛ, както и недекларирането на процесните суми в заявлението за приемане по опис на наследството от Н. М., не означавало, че сумите не са част от наследството. Недекларирането не можело да заличи настъпилото универсално правоприемство. Съдът не открива вероятност така мотивираното въззивно решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба или по различно от посоченото в заповедта за изпълнение основание. Както в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и в исковата молба, като основание за възникване на вземанията са изложени едни и същи обстоятелства: че общият наследодател на страните Е. М. е починал, при което у него били открити процесните суми; че те били описани от разследващите органи и впоследствие предадени на ответницата; че право на 1/3 от тези суми има ищцата като наследник на Е. М., на който сумите са принадлежали; че ответницата е отказала доброволно да заплати сумите; и е отправено искане за осъждането й да ги заплати с лихви за забава. Заповедта за изпълнение е издадена въз основа на тези обстоятелства, същите са посочени като пораждащи спорните права в исковата молба. Няма неяснота нито в обстоятелствената част на тази молба, нито в отправеното до съда искане, нито между тях има противоречие, поради което касационното обжалване не следва да се допусне на основание чл.280 ал.2 пр.2 ГПК. То не следва да се допусне и по формулирания въпрос, който не отговаря на изискванията, които разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК и задължителната практика по прилагането поставят към общото основание за достъп до касационен контрол. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, правният въпрос по смисъла на цитираната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора и разрешаването му обуславя решаващата правна воля на съда, а не въпрос по правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Питането на жалбоподателката в случая не може да се отнесе към предмета на спора, тъй като е формулирано общо и абстрактно и предполага общи за института на неоснователното обогатяване, а не конкретни разрешения, относими към процесното дело. По изложените съображения Върховният касационен съд