Определение № 60295 от 02.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1105/2021 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. П. П. против решение № 2600475 от 27.08.2020 г. по гр.д.№ 826/2020 г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 5221 от 25.11.2019 г. по гр.д. № 3501/2018 г. на РС-Варна и вместо това е отхвърлен предявеният от касатора отрицателен установителен иск против Н. Д. Д. да се признае за установено, че тя не е собственик на РЕАЛНА ЧАСТ с площ от 596 кв.м., очертана с червен цвят на скица Приложение № 1 от поземлен имот с идентификатор ............ по КККР, одобрени със Заповед РД-18-73/23.06.2008 г. на ИД на АГКК, целия с площ от 653 кв.м., находящ се в [населено място],[жк], м. „Б.-юг“, трайно предназначение на територията - урбанизирана, с начин на трайно ползване - ниско застрояване (до 10 м.), при описани съседи на целия имот и на процесната реална част. която е повдигната в червен цвят на приложената към последната уточняваща молба актуална скица-приложение № 1, на л. 181 от делото на РС, подписана от съда, представляваща неразделна част от решението. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност и необоснованост на решението. Конкретните оплаквания са свързани с неправилен извод за това, че е приключила процедурата по възстановяване на собствеността, че още първото решение от 1998 г. е породило конститутивно действие и че последващото решение от 2011г. няма самостоятелен характер. Оспорва се като необоснован извода, че имота, който се реституира е достатъчно индивидуализиран с тези решения, въпреки, че не били посочени имотите по П., в които попада. Като противоречащ на закона е оспорен извода, че на основание чл. 12, ал.2 ЗСГ /отм/ имота е станал държавна собственост без да е било необходимо да има отчуждаване, че майката на праводателите на ответницата го е придобили по давност и че не е приложим чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. По същество счита, че процедурата по реституция не е приключила, поради което давност не е текла в полза на ответницата и праводателите й. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по четири въпроса, които ще се разгледат по-долу. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по въпроса от кой момент е възстановена собствеността с основното и последващото решение, представени по делото от ищеца и от кога е могло да започне да тече придобивна давност. Твърди се и наличие на противоречиви решения, тъй като за други части от имота, за който се провежда реституционна процедура с решение на ВКС аналогичен отрицателен установителен иск е отхвърлен, а с влязло в сила решение на Варненски окръжен съд за част от имота, иска е уважен. Ответницата оспорва касационната жалба и допускането до касация. Позовава се на решението по чл. 290 ГПК за друга част от имота, предмет на реституционна процедура, с което е прието, че реституционната процедура за ищеца е приключила още през 1998 г. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Ищецът Е. П. П. е единствен наследник на Г. П., починал на 30.12.1986 г. С н.а. № ...,т..../30.12.1942 г. наследодателят е купил нива от 3,6 дка в землището на [населено място], [населено място] в м. „К. б.“ при описани съседи на продадената нива – част от по-голяма такава. На 14.06.1949 г. Г. И. П. принудително е заселен в [населено място], Б. заедно със семейството си. На 29.04.1954 г. заселническият режим е отменен и считано от 19.07.1954 г. П. е записан като жител на [населено място]. От събраните доказателства се установява че имотите му не са били отнети, отчуждени, включително и по ЗСГ, заменени или актувани на някакво основание от държавата, не е бил и оземляван. Земеделският имот не е заявен за възстановяване в срока по чл. 11, ал.1 ЗСПЗЗ, но за него е предявен иск по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ, който е уважен с решение от 13.10.1994 г. по гр.д.№ 3355/1993 г., с което е признато правото на възстановяване върху нивата от 3,6 дка. и други имоти. Въз основа на съдебното решение е издадено решение № 510 от 27.05.1998 г., с което по т. 2 е признато правото на собственост на наследниците на Г. И. П. в съществуващи (възстановими) стари реални граници на нива, с площ от 3.756 дка, шеста категория, находящ се в терен по § 4 на[жк]в местността ”К. б.”, съставляваща по плана на стари имотни граници на м.”Б..-юг” от 1997 г. имот пл. № ..., установен с Нотариален акт №.../1942 г. В решението е вписана забележка, че за издаването на констативен нотариален акт и сделки със земеделските имоти е необходима скица с точните размери на имота. С молба от 21.07.1998 г. С. П. /дъщеря на Г. П./ е поискала замяна на нивата от 3,756 дка с друга, идентична по количество, качество и отстояние от автобусна спирка. Постановеният отказ за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 510/27.05.1998 г. по отношение номера на възстановения по т.2 от решението имот е обжалван и прогласен за нищожен с влязло в сила на 29.04.2011г. решение № №1501/11.04.2011 г. по гр.д.№16220/2011 г. на РС-Варна и преписката е върната на ОСЗ-В.. С Решение №1774/07.07.2011 г. на ОСЗ -гр.В. е изменена т.2 от Решение № 510 от 27.05.1998 г. на ПК - В., като се признава правото на собственост на наследниците на Г. И. П. в съществуващи (възстановими) стари реални граници на имот - нива, с площ от 3.756 дка, шеста категория, находящ се в терен по пар.4 на[жк]в местността ”К.б..”, като е записано, че „признатите имоти пл. № ... и пл. № ... по П. на местност ”Б.-юг” попадат върху части от стари имоти с пл. № № .., ... и .... Със същото решение е постановено, че възстановяването на правото на собственост върху имотите разположени в територии по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ ще се извърши при условията на чл.28 ППЗСПЗЗ като имотните граници ще се определят въз основа на влезлият в сила план на новообразуваните имоти по чл.28, ал.9 ППЗСПЗЗ. По отношение на ответниците е представен нот. акт № ..., т.... от 23.04.1981 г., с който В. С. М. е признат за собственик на основание давност на лозе-овощна градина от два дка. в землището на [населено място], в м. „К. б.“. След смъртта му през 1989 г., негови наследници са преживяла съпруга В. Д. М. и децата му Х. С. и Д. М.. Те са извършили делба по гр.д.№ 2729/1989 г. и с решение от 12.02.1990 г. недвижим имот със същото местонахождение, но с площ 760 кв.м. е възложен на В. М. на основание чл. 288, ал.2 ГПК /отм/. Тя е призната за собственик на основание съдебното решение по делбата с н.а. № ..,т. ../1991 г. С н.а. № ..., т. 1/22.03.2001 г. В. М. продава овощната градина с площ 760 кв.м. в м. „Б.-юг“ съставляваща парцел № .. на Н. Н. Д.. Последната е починала на 29.01.2012 г. и е наследена от дъщерите си А. Й. Д. и Н. Д. Д.. Те продават същия имот, посочен с идентификатора си ............. на ответницата с н.а. № ...,т..../16.09.2016 г. Ответницата и праводателите й са плащали данъци за имота, предмет на описаните сделки. СТЕ установява, че по помощния КП стар имот пл.№....... е на неидентифициран собственик, стар имот пл. № ........... също е на неидентифициран собственик, стар имот пл.№ .... е на наследниците на Й. М. Ф.. Имот с пл. № ..., к.р. ... по ПНИ и ПИ ............ по КККР, чиито граници са идентични по двата плана, попада в стар имот № ... с 55 кв.м., в стар имот № ... – с 15 кв.м., и в стар имот № ... – с 583 кв.м. По П.- плана на ползвателите, имотът е с пл. № ..., с площ 1193 кв. м., с вписан собственик В. М., По ПНИ имот пл. № ..., с площ 653 кв.м., е вписана като собственик също на В. М., с документ за собственост - протокол от 12.02.1990г. по дело 2729/1989 г. В КККР в ПИ ............., с площ 653 кв.м., като собственик е вписана Н. Н. Д. на осн. н.а. № ..., т...., рег. ..., д. 2064/22.03.2001г. Имот пл. № ..., к.р.... по ПНИ и ПИ ............ по КККР попадат в имот пл. № ... по П. с площ 596 кв.м., а останалите 57 кв.м. попадат в имот пл. № ... по П.. Частта от 596 кв.м., която е предмет на спора се разпределя в стари имотни граници както следва: в стар имот № ........ – 55 кв.м., в стар имот № ... – 15 кв.м., и в стар имот № ... – 526 кв.м. Признатите за възстановяване с решение № 510/27.05.1998 г. на ПК – В., и Решение № 1774/07.07.2011 г. на ОСЗ – В., имоти на наследници на Г. П. са били със статут на земеделски земи и като такива са били извън строителните граници на населеното място към 1942 г. и към 1981 г., а с решение от 2000 г. на Общински съвет [населено място] е прието териториите, раздадени за ползване да бъдат със статут на селищни образования. Според вещото лице, процесният имот сега е със статут на урбанизирана територия, попада в с.о. „Б.-юг“, идентичен е с имота по т.4 от н.а. от 1942 г. и никога не е бил даден за ползване на никого. Въззивната инстанция е приела, че правото на собственост на ищците е възстановено с решение № 510 от 27.05.1998 г. защото правното действие на решението на ПК /ОСЗ/ по ЗСПЗЗ е в зависимост от редакцията на закона към момента на постановяването му, т.е. при действието на чл. 14, ал.1, т.3 ЗСПЗЗ в редакцията, публикувана ДВ бр. 98/1997 г. преди изменението на тази норма в редакцията ДВ бр. 68/0.07.1999 г. Към момента на издаване на решението, на което се позовава ищеца чл. 14, ал.1 т.3 ЗСПЗЗ е предвиждал, че ПК издава решение за "възстановяване правото на собственост на гражданите върху земеделски земи при условията на § 4 - 4л, в срок до 31 януари 1998 г.". Изискването за издаване на заповед по пар. 4к, ал.7 ЗСПЗЗ не се прилага в случая, защото е въведено по-късно. За неправилен е преценен довода на ищеца, че административната процедура за възстановяване на имота не е приключила. Прието е, че в решение № 510/27.05.1998 г. на ПК-В. имота е достатъчно индивидуализиран по кадастрален план от 1997 г. Поправената с решение №1774/07.07.2011 г. на ОСЗ -гр.В. очевидна фактическа грешка при условията на чл.14, ал. 6 ЗСПЗЗ в смисъл че имота по т.2 от решението за възстановяване на собствеността, в съществуващи (възстановими) стари реални граници на имот - нива, с площ от 3.756 дка, шеста категория, находящ се в терен по §4 на[жк]в местността ”К. б.”, е имоти пл. № ... и пл. № .. по П. на местност ”Б..-юг” попадат върху части от стари имоти с пл. № № ..., .. и ... е прието, че няма самостоятелно значение, а представлява неразделна част от поправеното решение. Затова е прието, че не се променя момента на настъпване на конститутивния ефект. Отбелязаното в решението за поправка, че „възстановяването на правото на собственост върху имотите разположени в територии по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ ще се извърши при условията на чл.28 ППЗСПЗЗ като имотните граници ще се определят въз основа на влезлият в сила план на новообразуваните имоти по чл.28, ал.9 ППЗСПЗЗ“ е преценено, че няма правно основание в нормативната уредба и не може да обезсили конститутивното действие на поправеното решение. Въззивната инстанция е приела, че на основание чл. 12, ал.2 ЗСГ, процесния имот е станал държавна собственост по силата на закона и не е могъл да бъде придобит по давност предвид забраната на чл. 29 ЗСГ и чл. 86 ЗС, поради което В. М. не е могло да бъде признат за собственик по давност. Реституционния ефект на решението е настъпил след приемане на нормата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, но е заличена само изтеклата давност. Прието е, че преобретателката Н. Д., е купила имота от несобственик на 22.03.2001 г. и го е придобила по давност като добросъвестен владелец, поради което към момента, когато наследниците й са го продали на ответницата те са били собственици и са и прехвърлили правото на собственост. Затова е прието, че предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен. Първият поставен въпрос е „за правното действие в конкретния казус на постановените решение на ПК-В. № 510/27.05.1998 г. на ПК-В. и на последващото го изменящо решение №1774/07.07.2011 г. на ОСЗ -В. и дали към 1998 г. и към 2011г. описаните в горните решения имоти, попадащи в терени по пар.4 ЗСПЗЗ са имали характера на самостоятелен обект на собственост, по отношение на който може да се осъществява фактическо владение, предвид, че правото на собственост се възстановява с обособяване на имота, като обект на собственост“. Този въпрос е конкретен и изисква преценка на фактите и доказателствата по делото и конкретно на съдържанието на двете решения, а не правен, поради което по него не се допуска касационно обжалване. Вторият въпрос е: когато за конкретен имот е издадено решение за възстановяване на собствеността преди изменението на ЗСПЗЗ ДВ бр. 68/30.07.1999 г., в сила от 30.07.1999 г., а с последващо решение /след приемане на ПНИ/, постановено при действието на изменението на ЗСПЗЗ /ДВ бр. 68/30.07.1999 г., в сила от 30.07.1999 г./, като е изменено първоначалното решение и е променено местоположението на имота поради допусната очевидна фактическа грешка, какво е правното действие на двете решения и в този случай от кой момент лицето, в чиято полза е възстановена собствеността може да защити правото си на собственост. Този въпрос е правен и е относим към изхода на спора. По същия въпрос състав на І гр.о. на ВКС се е произнесъл с решение № 127/09.03.2020 г. по гр.д.№ 4851/2018 г. по чл. 290 ГПК, което се отнася за друга част от имота, предмет на реституция по посочените по-горе решения.. В същото са цитирани и други решения в идентичен смисъл - решения № 106 от 19.05.2011 г. по гр.д.№ 1326 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г. о., ГК,решение № 61 от 17.07.2017 г. по гр.д.№ 3273 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 588 от 29.06.2010 г. по гр.д.№ 1350 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 809 от 14.01.2011 г. по гр.д.№ 1889 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 23 от 22.05.2017 г. по гр.д.№ 2856 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 262 от 13.07.2012 г. по гр.д.№ 944 от 2011 г. на ВКС, ГК, I г.о. Приетото от въззивната инстанция е в съответствие с дадения отговор на този въпрос. Затова по този въпрос не се допуска касационно обжалване. Развитите в изложението съображения за противоречие са свързани с това, че решенията по чл. 290 ГПК и конкретно цитираното решение № 127/09.03.2020 г. по гр.д.№ 4851/2018 г. на ВКС по чл. 290 ГПК не е задължително. Решенията по чл. 290 ГПК никога не са били задължителни за ВКС. И при сега действащата норма на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК ДВ бр. 86/2017 г. обаче когато с дадените с тях отговори на правни въпроси, по които е допуснато касационно обжалване се формира съдебна практика по въпроса, на която въззивно решение противоречи, това е основание за допускане до касационно обжалване. Настоящият случай не е такъв. С въззивното решение е даден идентичен отговор на същия въпрос. Спорът по делото е дали в конкретният случай имота е бил достатъчно индивидуализиран с първото решение от 1998 г. Съдебната практика приема, че. решението на поземлената комисия, постановени до 30.07.1999г, с което се произнася по възстановяване на право на собственост върху земеделски земи има конститутивно действие ако имотът, върху който се възстановява собствеността е описан по начин, който позволява неговата индивидуализация /решение № 61 от 17.07.2017 г. по гр.д.№ 3273 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о./ Индивидуализацията може да стане с посочване на имота по кадастралния план, какъвто е настоящия случай или по друг начин, така, че да може да се установи кой е имота. /решение № 809 от 14.01.2011 г. по гр.д.№ 1889 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о./ Нормата на чл. 14, ал.1 т.3 ЗСПЗЗ в редакцията й преди изменението ДВ бр. 68/30.07.1999 г. и нормите към които препраща не са предвиждали задължително към решението да се приложи скица. Обстоятелството, че в решението на ПК за възстановяване във възстановими реални граници, издадено на основание решението на съда по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ е посочен различен имот от този по т.4 от нот. акт от 1942 г., за който е признато правото на възстановяване сочи действително на противоречие между различни части от решението и необходимост от поправка на очевидна фактическа грешка с решение по чл. 14, ал.6 ЗСПЗЗ, в какъвто смисъл е и решението на административния съд, с което е отменен отказа за постановяване на решение за поправка. В съдебната практика винаги се е приемало, че акта за поправка има действие заедно с поправения акт от момента на постановяване на първия. Това е така при издаване на нот. акт за поправка на нот. акт - Решение № 129 от 14.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3314/2017 г., I г. о. Така е и при постановяване на съдебно решение за поправка на очевидна фактическа грешка, където правилото е, че след като влезе в сила, решението, с което поправката е допусната, става едно цяло с поправеното решение, като поправеното решение важи с поправеното съдържание от деня, когато е било постановено, а не от деня на поправката, тъй като тя само отстранява несъответствието между волята на съда и нейния външен израз. /Решение № 141 от 4.04.2001 г. на ВКС по гр. д. № 415/2000 г., 5-членен с-в, Решение № 507 от 16.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1575/2010 г., IV г. о./ Да се приеме противното означава да се допусне изменение на влязъл в сила административен акт / в случая решение на ПК/, от който възникват права, което е недопустимо. В този смисъл отговор е даден с цитираното решение № 127/09.03.2020 г. по гр.д.№ 4851/2018 г. по чл. 290 ГПК. Наличието на съдебна практика по този въпрос изключва допускането до касация по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Обстоятелството, че относно действието на решение № 510/27.05.1998 г. на ПК-В. и решение №1774/07.07.2011 г. на ОСЗ -гр.В. за поправка на очевидна фактическа грешка по чл.14, ал. 6 ЗСПЗЗ са постановени окончателни съдебни решения за различни части от имота в различен смисъл не формира основание за допускане до касация, тъй като се касае за преценка на конкретни еднакви доказателства по различни дела и противоречието няма да бъде преодоляно с постановяване на настоящото решение. Дали имота, описан в първото решение, като се съобрази и това за поправка е достатъчно индивидуализиран по кадастрален план от 1997 г. също е въпрос на конкретна преценка на доказателства по делото. Преодоляването на противоречието касае съдебната практика по правни въпроси, но не може да засяга правомощието на съда да преценява доказателствата по вътрешно убеждение. По въпроса: от кой момент е могло да започне да тече придобивна давност за имоти, които се реституират, съдебната практика се придържа към разбирането, че давност не тече докато носителят на правото не може да го защити пред съда. В този смисъл в цитираните от касатора решения се приема, че докато трае процедурата по възстановяване на собствеността давност не тече по отношение на тези, които са заявили искане за реституция. Възможно е процедурата по реституция да е приключила, но ищеца по други причини да не може да защити правата си, в който случай също давност няма да тече. В настоящият казус съдът е приел, че реституционната процедура е приключила с постановяване на решение № 510/27.05.1998 г., а поправката действа от същия този момент и този извод съответства на съдебната практика. Дори да се приеме, че до поправката на първото решение с решение № 1774/07.07.2011г., ищецът не е могъл да защити правата си за процесния имот, защото в решението е фигурирал номера на друг имот, то от постановяване на решението за поправка на основание чл. 14, ал.6 ЗСПЗЗ до предявяване на иска по настоящото дело, /с което е спряла да тече давността/, пак е изтекъл достатъчен период от време за придобиване по давност на собствеността от ответницата при отчитане на присъединяване на добросъвестното й владение към това на Н. Д. и дъщерите й, /които я наследяват/, а те са праводатели на ответницата по сделка. Владението на всички тях е еднородно. Предвид изложеното, поставеният въпрос не е определящ за изхода от спора, поради което и по него не се допуска касационно обжалване. Не са относими и решенията, които касаторката е цитирала по въпроса за това, че докато трае реституционната процедура давност не тече, тъй като тази процедура е приключила още с постановяване на първото поправено решение, а давността е започнала да тече по-късно. Или в обобщение, не се допуска касационно обжалване на наведените основания по чл. 280, ал.1 ГПК. Като последица от това, на ответника по касация следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски до доказания с договора за правна помощ размер 1200 лв., за които е отразено, че са изплатени в брой. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение