Определение № 82 от 25.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3216/2020 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Н. Х. Х. от [населено място], чрез пълномощника му адв. Н. А. срещу решение № 703 от 10.07.2020 год. по въззивно гр. д. № 585/2020 год. по описа на Пловдивския окръжен съд в частите, в които е потвърдено първоинстанционното решение № 264 от 22.01.2020 год., постановено по гр. д. № 9268/2018 год. на Районен съд – Пловдив, с което е признато за установено по отношение на касатора, че К. С. К. е собственик на основание договори за покупко-продажба на гараж, представляващ част от сграда с идентификатор **** по КК и КР на П., с размери 3/5.50 м., построен на уличната регулация в поземлен имот с идентификатор *** и касаторът е осъден да й предаде владението върху него, както и същият е осъден да й заплати на основание чл. 59 ЗЗД сумата 1 112.76 лв., представляваща обезщетение за ползване без правно основание на горния имот, считано от 29.03.2017 год. до 4.06.2018 год. Касаторът поддържа становище за недопустимост, респ. неправилност на въззивното решение в обжалваните части, с искане за отмяната му. В изложението към жалбата по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК недопустимостта на въззивното решение е обоснована с произнасянето на въззивния съд извън спорния предмет, с позоваване и на съдебна практика – Р № 364 от 11.02.2013 год. по гр. д. № 155/12 год. ІІІ г. о., Р № 70 от 19.04.11 год. по гр. д. № 813/10 год. І г. о. В противоречие с насоките в решение № 253 от 18.05.10 год. по гр. д. № 1114/2009 год. на ІІ г. о. е произнасянето в обжалваното решение по поставения от касатора въпрос: Ако въведеният като предмет на спора вещноправен обект не съществува като такъв, то съдът следва да отхвърли иска или може да го уважи за някаква определена по усмотрение на съда част от цялото – т. е. за друг реален обект, който сам съдът въвежда. В цитираната практика е посочено, че в този случай съдът следва да отхвърли иска или да укаже на страната да уточни твърденията си, свързани със спорния предмет. В тази връзка касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение – също основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. В противоречие с посочена съдебна практика, според касаторът, е и произнасянето на въззивния съд по въпроса относно момента, към който следва да се актуализира от ищеца, а и от съда, обектът. След като съдът е преценил, че предметът на спорното право не съществува към настоящия момент, не може да бъде уважен иска за предмет, който може да е съществувал към минал момент. Относно принадлежността на вещното право върху спорния имот, представляващ гараж, са изложени съображения във връзка със съществуването му като самостоятелен обект към момента на осъществяване на поддържания от ищцата придобивен способ в контекста на въпроса за действителността на същия, както и относно възприетото в съдебната практика разбиране, че прехвърлянето на земята включва всички постройки, освен ако те изрично не са изключени от предмета на разпореждането, като, както сам касаторът посочва, тези въпроси, макар съществени, са „изцяло пренебрегнати от съда“. Ответницата по касационната жалба – К. С. К., чрез пълномощниците й адв. Д. Е. и адв. Св. Л., оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване, по съображенията в представения писмен отговор за липса на относимост към спора на поставените въпроси и липса на твърдяното противоречие със съдебната практика. Претендира присъждане на направените разноски по делото. Върховният касационен съд, в настоящия състав на II г. о., като обсъди доводите на страните намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в потвърдителната му част по иска за собственост. В останалата му част – по иска по чл. 59 ЗЗД с цена под 5 000 лв., въззивното решение не подлежи на обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК, поради което и жалбата следва да се остави без разглеждане. Без значение за този извод е допуснатата от въззивния съд очевидна фактическа грешка, изразяваща се в липсата на изричен потвърдителен диспозитив в решението относно присъдената сума от 1 112.76 лв. за период от получаване на нотариалната покана от ответника на 29.03.2017 год. до предявяване на иска, с оглед неограничената със срок възможност същата да се поправи по реда на чл. 247 ГПК. Въз основа на събраните доказателства въззивният съд приел, че по делото е установено категорично, че дядото на ищцата К. К. е построил въз основа на издадено строително разрешение и дадена строителна линия гараж в собствения си имот, с размери 3/5.5 м., на уличната регулация, успоредно на двуетажната жилищна сграда в имота. След поредица прехвърлителни сделки, през 2005 год. ищцата К. К., негова внучка, е придобила собствеността върху първия жилищен етаж, 1/2 ид. ч. от дворното място и построения в имота гараж. Заснемането му в плана от 1993 год., както и законността на същия е без значение относно принадлежността на вещното право. За последното е релевантно съществуването на самостоятелно обособен обект на собственост, какъвто е налице независимо, че към настоящият момент гаражът, построен от К. К., не е в първоначалния му вид – липсва едната преградна стена и покривната конструкция е свързана с жилищната сграда. Независимо от това, обектът съществува и негов собственик е ищцата, като идентификацията на същия изключва площта на съществуващия проход между гаража и жилищната сграда в имота. Тъй като последната неправилно е включена в площта на спорния гараж, въззивният съд е постановил потвърдителното си решение относно спорния обект като част от сграда с идентификатора по кадастралната карта и с размери 3/5.50 м. и осъдил ответника, сега касатор, да предаде на ищцата владението върху този имот, представляващ гараж, като част от сграда с посочения идентификатор. Въз основа на приетите заключения на техническите експертизи съдът е установил идентичността на процесния имот по различните действали планове, като отразяването на построения гараж едва в плана от 1993 год., действащ и по настоящем, се обяснява с отреждането на имота до тогава за комплексно застрояване. Констатираните при извършените огледи промени в постройката от заснемането й в плана към настоящия момент, изразяващи се в частична липса на преградна стена между гаража и прохода /пътека от улицата към дворното място между гаража и жилищната сграда за достъп в имота/ и конструкцията на покрива, свързан с жилищната сграда, вследствие на което е обособен навес, обединяващ пространството на гаража и прохода, не са довели нито до обособяване на нов обект на собственост, нито до промяна в принадлежността на вещното право на собственост в патримониума на К. К.. Установеното с представените нотариални актове от 2005 год. придобивно основание обосновава извода за наличието на първата предпоставка от фактическия състав на разпоредбата на чл. 108 ЗС, а от свидетелските показания се установява наличието на втората такава – ответникът по иска ползва гаража, като паркира автомобила си, държи там свои вещи, поставил врата, за което не сочи наличие на основание. Въз основа на тези съображения е уважен ревандикационния иск срещу касатора. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, поради следните съображения: Поставеният въпрос за допустимостта на въззивното решение е сред основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, за наличието на които касационният съд следи и служебно. Оплакването на касатора в тази връзка е обосновано с произнасянето на въззивния съд по непредявен иск – относно друг обект на собственост, описан като част от сграда, а не относно претендирания гараж. Въз основа на изложените от въззивния съд съображения се установява, че произнасянето касае спорния гараж. Видно от описанието му в исковата молба на ищцата е твърдението й, че източната му стена е разрушена, между гаража и жилищната сграда има проход, формиран от стената на гаража и от стената на жилищната сграда, разрушената стена на гаража е откъм прохода. Произнасянето на въззивния съд е по отношение на спорния гараж, въз основа на данните, установени въз основа на заключенията на техническите експертизи, извън т. н. проход, чиято площ е включена в дадения идентификатор по кадастралната карта, който не е предмет на предявения иск с оглед изложените в исковата молба обстоятелства. Произнасянето в решението относно обект с различна от претендираната площ, както и като такъв, представляващ част от обекта, заснет в кадастралната карта с отделен идентификатор, не означават произнасяне по отношение на друг предмет, тъй като индивидуализацията му по посочения в решението начин е резултат от преценката на събраните по делото доказателства. Съответствието между посоченото в диспозитива на решението и обстоятелствата в исковата молба сочат на произнасяне по предявения иск за собствеността на построения в дворното място гараж, което изключва наличието на процесуална недопустимост на обжалваното решение като основание за допускане на касационно обжалване. С оглед на горните съображения сочената от касатора съдебна практика не представлява основание за друг извод. Въззивният съд не е посочил, че спорният предмет не съществува такъв, какъвто е бил при построяването му, като към настоящия момент съществува друг, по отношение на който се е произнесъл. Поради това и поставеният в изложението на касатора въпрос как следва съдът да процедира в този случай – дали да отхвърли иска или да го уважи за някаква, определена по негово усмотрение част от цялото – т. е. за друг реален обект, който сам съдът въвежда, не е относим към решаващата воля на съда и не може да обоснове правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и с оглед разясненията в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Същите съображения са относими и по въпроса за момента, към който следва да се актуализира от ищеца, а и от съда, обектът. Съдът не е приел, че предметът на спорното право не съществува към настоящия момент, нито е уважил иска относно обект, който е съществувал към минал момент. Произнасянето на съда е относно обект, съществуващ към настоящия момент с оглед данните, установени от техническите експертизи, в т. ч. и относно функционалното му предназначение, като заснемането по кадастралната карта само по себе си не предполага обособеността на обекта като такъв. Последното не е в противоречие с приетото в представеното от касатора решение № 80 от 27.07.2018 год. по гр. д. № 3114/2017 год., ІІ г. о. на ВКС. Въпросите, свързани със съображения за действителността на придобивния способ на ищцата в контекста на съществуването на гаража като самостоятелен обект към този момент, както и относно възприетото в съдебната практика разбиране, че прехвърлянето на земята включва всички постройки, освен ако те изрично не са изключени от предмета на разпореждането, не са обсъждани от въззивния съд, още по-малко да са обусловили неговата решаваща воля за изхода на спора за собствеността. Поради това и същите не могат да обосноват наличието на общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по смисъла на разясненията в цитираното тълкувателно решение, което обосновава и неотносимостта на цитираната от касатора в тази връзка практика на ВКС. Не е налице и очевидна неправилност като основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото при прочита на обжалваното въззивно решение не се констатират такива пороци за неправилност, които с оглед проявлението им в особено тежка степен да обосноват извод за наличието на това основание. Напротив, въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му. Предвид изложеното се налага изводът, че не се обосновават предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване, а с оглед този изход касаторът следва да заплати на ответницата по касация направените разноски в размер на 1 000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение,