Определение № 705 от 11.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4250/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. И. К. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 1635 от 28.06.2022 г. по гр.д.№ 8546/ 2021 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд /СРС/ по гр.д.№ 12503/ 2020 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „ОТП факторинг България" ЕАД, гр.София, иск за признаване за установено, че А. И. К. не дължи на „ОТП факторинг България" ЕАД сумите 11 491, 95 лв. - главница, 9 016,69 лв лихва за забава за периода 06.06.2012 г. - 06.03.2020 г. и 1 510,10 лв - неолихвяема сума за лихва за забава. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят излага твърдения, че въззивното решение противоречи на практиката на Конституционния съд, но не формулира конкретен правен въпрос и не сочи кой акт на Конституционния съд има предвид. Като основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол сочи неговата очевидна неправилност, дължаща се на лобиране на съда в полза на ответника и нарушение на принципа за равноправие на страните. Освен това счита, че има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото въпросът „Представлява ли удържането на сума, постъпила по запорирана на длъжника сметка, от страна на ЧСИ, за който запор длъжникът не е надлежно уведомен и за която сума длъжникът не знае, доброволно погасяване на задължението, с оглед твърдение на съда за признаването на задължението от негова страна и прекъсване на давността, течаща в полза на длъжника.". Ответната страна „ОТП факторинг България" ЕАД оспорва жалбата. Счита, че касаторът не е формулирал правни въпроси, по които касационното обжалване да бъде допуснато, нито е посочил практика, на която въззивното решение да противоречи. Поддържа, че касаторът също така не е обосновал твърденията си за очевидна неправилност на обжалвания акт, нито наличието на допълнителното основание по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Моли за недопускане на касационния контрол, а при условията на евентуалност излага доводи за правилност на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд приел за установено, че на 06.06.2012 г. „Банка ДСК" ЕАД подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК срещу А. К. поради настъпила предсрочна изискуемост на задължението по договор за кредит за текущо потребление от 26.08.2010 г., сключен между него и банката. По заявлението било образуваното ч.гр.д.№ 27600/ 2012 г. по описа на СРС и била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ и изпълнителен лист за сумите 11 491,95 лв. - главница, ведно със законната лихва от 06.06.2012 г., договорна лихва в размер на 1 513,34 лв. за времето от 18.08.2011 г. до 04.06.2012 г., 630,98 лв. - лихва за забава за времето от 26.08.2011 г. до 04.06.2012 г. и разноски. Въз основа на молба от „Банка ДСК" ЕАД от 26.07.2012 г. било образувано изп.д.№ 20128380407203 по описа на ЧСИ рег.№ ***. На 21.08.2012 г. длъжникът лично получил призовка за доброволно изпълнение. На 03., 09. и 16.08.2012 г. били наложени запори по сметки на длъжника в банки, а на 25.10.2012 г. бил наложен и запор и върху негов лек автомобил. Наложените запори били вдигнати едва на 04.12.2017 г. след прекратяването на изпълнителното дело по искане на взискателя. Върху изпълнителния лист били отбелязани две плащания - 44,67 лв на 27.03.2013 г. и 585,07 лв на 28.06.2013 г. На 25.04.2013 г. „ОТП факторинг България" ЕАД поискало да бъде конституирано по делото като взискател в качеството му на цесионер на вземанията, а впоследствие по негово искане изпълнителното производство било прекратено и изпълнителният лист му бил върнат. На 06.03.2018 г. по негова молба въз основа на същия изпълнителен лист било образувано при ЧСИ рег.№ *** ново изпълнително дело под № 20188380400757, по което на длъжника била връчена призовка за доброволно изпълнение на 05.03.2020 г. чрез пълномощника му адв.Г.. По това дело на 23.03.2018 г. било изпратено запорно съобщение до работодателя на длъжника, на 13.03.2018 г. бил наложен запор върху банкови сметки и дружествени дялове на длъжника, а на 24.02.2020 г. - запор върху трудовото му възнаграждение. С влязло в сила на 05.08.2015 г. съдебно решение от 21.01.2014 г. по гр.д.№ 3373/ 2013 г, СРС, бил уважен установителният иск, предявен от банката против длъжника за съществуване на вземанията по заповедта. В мотивите към решението било посочено, че с молба от 18.09.2012 г. длъжникът поискал да се сключи извънсъдебно споразумение във връзка със сторено от него плащане на същата дата. При тези фактически установявания въззивният съд извел, че процесните вземания не са погасени по давност, тъй като не е изтекъл давностния срок, в рамките на който срещу ищеца да не били предприемани никакви изпълнителни действия. Посочил, че този срок е петгодишен, тъй като вземанията са установени със съдебен акт. Наложените запори през август 2012 г. съставлявали изпълнителни действия, прекъсващи давността. Всяка удръжка от банковата сметка на длъжника също представлявала действие, което прекъсва давността, затова плащанията на 27.03.2013 г. и на 28.06.2013 г. са имали такъв ефект. Прекъсвали давността и съдебното решение по установителния иск за вземанията и извършените по второто изпълнително дело през март 2018 и февруари 2020 г. запори върху банкови сметки на длъжника, негови дружествени дялове и трудово възнаграждение. От издаването на заповедта за изпълнение до предявяването на иска не бил изминал период от 5 години, в който кредиторът да е бездействал, поради което вземанията не били погасени по давност. С оглед тези мотиви на въззивния съд, единственият формулиран от касатора правен въпрос, е необуславящ. В обжалвания акт не е посочено, че удържането на сума, постъпила по запорирана на длъжника сметка, без той да е бил надлежно уведомен за запора, представлява доброволно погасяване на задължението и признание от страна на длъжника. Такива мотиви въззивният съд не е държал. Той е приел, че удържането на постъпила по запорирана сметка на длъжника сума съставлява действие по принудителното изпълнение, което прекъсва давността, а не че това е равнозначно на признаването на задължението от негова страна. Затова отговорът на формулирания от касатора въпрос не би могъл да има значение за решаващите изводи на въззивния съд, а по необуславящ тези изводи правен въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато. Не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол и като „очевидно неправилно". Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност" предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Тези предпоставки не се обосновават от жалбоподателя, поради което касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не може да бъде допуснато. А относно твърденията за постановяване на обжалвания акт в противоречие с практика на Конституционния съд, основателни са възраженията на ответната по жалбата страна, че във връзка с тях касаторът не е формулирал правен въпрос, нито е посочил конкретни решения на съда. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, касационната инстанция не може да повдига служебно правни въпроси, по които да допусне обжалването. Формулирането на такива е ангажимент на касатора, неизпълнението на който е основание за недопускане на касационния контрол. По изложените съображения Върховният касационен съд