Определение № 1079 от 06.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3069/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. Д., чрез процесуален представител адв. А. Т., срещу въззивно решение № 580 от 29.05.2024 г., постановено по в. гр. д. № 853/2024 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 1034 от 27.03.2024 г., постановено по гр. д. № 15967/2023 г. по описа на Районен съд - Варна, с което са отхвърлени предявените от Д. П. Д. срещу „Комплекс за социални услуги за деца и младежи“ [населено място], обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, както следва: 1. да бъде признато за незаконно и да бъде отменено уволнението, извършено със заповед № 25/28.11.2023 г., издадена от директора на „Комплекс за социални услуги за деца и младежи“ [населено място] на основание чл. 71, ал. 1 КТ; 2. ищцата да бъде възстановена на предишната работа – „медицинска сестра“ в „Комплекс за социални услуги за деца и младежи“ [населено място], както и 3. да бъде осъден ответникът да заплати на ищцата обезщетение за времето, през което е останала без работа поради уволнението в размер на 2037,75 лева, дължимо за периода от 28.11.2023 г. до 28.01.2024 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда (11.12.2023 г.) до окончателното изплащане на задължението. С решението са присъдени съдебно-деловодни разноски. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация „Комплекс за социални услуги за деца и младежи“ [населено място], подаден чрез процесуален представител адв. М. К.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, излага и становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Страните не спорят и е установено от писмените доказателства, събрани в хода на първоинстанционното производство, че между Д. П. Д., в качеството й на служител, и „Комплекс за социални услуги за деца и младежи“ [населено място], в качеството му на работодател, е възникнало трудово правоотношение по силата на трудов договор № 292/07.02.2023 г., съгласно който Д. е назначена при работодателя на длъжност „медицинска сестра“, с месторабота: „Комплекс за социални услуги за деца и младежи“, [населено място], ж.к. „В. В. I м.р.“, [улица], като договорът е сключен за неопределено време с предвиден срок на изпитване от 6 месеца, уговорен в полза на работодателя. Предвиден е и 30-дневен срок за предизвестие в случай на прекратяване на правоотношението по договора от някоя от страните. Трудовото правоотношение е прекратено, считано от 28.11.2023 г., със заповед № 25/28.11.2023 г. на основание чл. 71, ал. 1 КТ – по време на изпитателния срок, връчена на Д. на същата дата. Д. П. Д. има отработени общо 37 работни дни при работодателя за периода на действие на трудовия договор, от 07.02.2023 г. до 28.11.2023 г., като от 08.02.2023 г. до 28.02.2023 г. положила труд в рамките на общо 15 работни дни, през месец март 2023 г. положила труд от общо 9 работни дни, като ползвала 1 ден платен годишен отпуск и 10 работни дни болнични, а през месец април 2023 г. положила труд в рамките на общо 13 работни дни и ползвала 5 работни дни платен годишен отпуск. В началото на месец май 2023 г. претърпяла мозъчен инсулт, което наложило отсъствието й от работа по болест в периода месец май 2023 г. – месец ноември 2023 г. Въззивният съд е препратил към изложените от първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК съображения, че работодателят законосъобразно е упражнил правото си да прекрати договора в шестмесечния срок за изпитване. Срокът е уговорен в негова полза и не е изтекъл към датата на връчване на заповедта за прекратяване – 28.11.2023 г., тъй като в този срок не следва да се включва времето, през което служителят е бил в законоустановен отпуск или по други уважителни причини не е изпълнявал работата, за която е сключен договорът. До изтичането му трудовото правоотношение не се трансформира в безсрочно, като в тази връзка не намира приложение и уговорения срок за предизвестие. По направените във въззивната жалба оплаквания съдът е изложил, че когато работодателят прекратява трудовото правоотношение на основание чл. 71, ал. 1 КТ, същият няма да изчака изтичането на срока и едва тогава да извърши преценката досежно годността на наетия служител. С оглед спецификата на конкретния случай е възможно работодателят да придобие достатъчни впечатления досежно професионалните качества и умения на наетия служител, като установи, че последният не е подходящ за съответната длъжност, като това може да стане през всяко време на срока, включително още в първите дни от действието му и изобщо в момента, в който има достатъчно наблюдения, без да е нужно да се чака последния ден, още по-малко да се чака изтичане на срока. Д. П. Д. е изпълнявала служебните си задължения на длъжността „медицинска сестра“ и фактически е полагала труд на заеманата длъжност в рамките на 37 работни дни, като преценката дали тя отговаря на очакванията на работодателя е субективна и единствено негова. След като е уговорен срок за изпитване в негова полза той може по всяко време в рамките на този срок да прекрати правоотношението, като се позове единствено на тази уговорка без да е необходимо нито да доказва обстоятелствата, че съответният служител не е годен да изпълнява работата, нито да излага мотиви за причините, довели до вземането на това решение. Достатъчно е изявлението за прекратяване да е ясно и безусловно изразено. Ето защо, прекратяването на трудовия договор от работодателя не е незаконосъобразно и предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ са неоснователни. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 1. „Следва ли работодателят да даде възможност на работника да изпълни срочният трудов договор, когато той е прекъснат поради заболяване?“; 2. „Ако прекъсне изпълнението на срочния трудов договор едностранно, работодателят дължи ли мотиви в заповедта за прекратяване на договора?“ и 3. „Съдът изследва ли причините за преждевременно прекратяване на срочния трудов договор, когато той е бил прекъснат поради болест или друг обективен процес предизвикан от работника?“. Сочи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Решението не е очевидно неправилно. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. В случая, описаните пороци липсват. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. Първият и третият въпроси не отговарят на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като трудовият договор не е бил прекъснат. Във връзка с оплакванията на касатора следва да се посочи, че въззивният съд е приел, че ищцата е изпълнявала служебните си задължения на длъжността „медицинска сестра“ и фактически е полагала труд на заеманата длъжност в рамките на 37 работни дни, през което време работодателят е могъл да придобие нужните впечатления. По втория въпрос е налице трайна и последователна практика на ВКС, която е съобразена във въззивното решение. С решение № 11 от 24.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1783/2010 г. на ВКС, IV г. о. е прието, че „Договорът със срок за изпитване по чл. 70, ал. 1 КТ се сключва с цел да се провери годността на работника да изпълнява възложената му работа (срок за изпитване в полза на работодателя), както и с цел работникът да провери дали работата е подходяща за него (срок в полза на работника). Когато в договора не е отразено в чия полза е срокът, то съгласно чл. 70, ал. 2 КТ се счита, че срокът е уговорен в полза и на двете страни. В срока на изпитване работодателят извършва преценка за годността на служителя да изпълнява възложената му работа, която преценка не подлежи на съдебен контрол, а до изтичане на срока за изпитване разполага с правото да прекрати трудовия договор без предизвестие при условията на чл. 71, ал. 1 КТ във всеки момент от изпълнението му. Когато срокът е уговорен в полза и на работника, той разполага със същите права - да провери доколко възложената му работа е подходяща за него и да прекрати трудовия договор с едностранно волеизявление. Независимо в чия полза е уговорен срокът за изпитване, за да се прекрати действието на трудовия договор е достатъчно писменото изявление на страната, в чиято полза е уговорен срокът, да достигне до насрещната страна, без да се излагат причините, мотивирали страната да прекрати договора. Без правно значение е и дали в заповедта за уволнение е отразено по чие искане е прекратено трудовото правоотношение - въпросът дали страната по трудовия договор е разполагала с правото да го прекрати по чл. 71, ал. 1 КТ е въпрос по съществото на трудовия спор за незаконно уволнение.“. Настоящият съдебен състав изцяло споделя, така установената практика на ВКС, като не намира основание за промяна или осъвременяване на същата поради промени в законодателството или изменение на обществените отношения, а и жалбоподателят не излага никакви аргументи в тази насока. Ето защо, по въпроса се е разкрива наличието на специалния селективен критерии за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В обобщение на изложеното, касационно обжалване на решението не следва да бъде допуснато. При този изход на спора на „Комплекс за социални услуги за деца и младежи“ [населено място] следва да се присъдят направените разноски за касационното производство – адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение