Определение № 4538 от 10.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3447/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. Г. Т. против определение № 492 от 29.07.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 362/2024 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново, в частта му с която е потвърдено определение № 661 от 23.05.2024 г. по гр. д. № 318/2024 г. по описа на Окръжен съд - Велико Търново, с което е прекратено производството по делото, поради недопустимост на иска на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. В жалбата се съдържат оплаквания за недопустимост, неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение, иска се обезсилването му, респективно отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по иска. Жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и ал. 2 ГПК. Не е постъпил писмен отговор от насрещната страна по жалбата Прокуратурата на Република България. Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационна проверка, настоящият състав съобрази следното: Производството по гр. д. № 318/2024 г. по описа на Окръжен съд -Велико Търново е образувано въз основа на предявен от К. Г. Т. против Прокуратурата на Република България иск с посочено правно основание чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ. Направено е искане съдът да постанови решение, с което да осъди Прокуратурата на Република България да заплати на ищеца сумата 90 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие нарушаване разумната продължителност на воденото спрямо него наказателно преследване по досъдебно производство № ЗМ-118/2019 г. на Районно управление Е., ведно със законната лихва от 6.09.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. Във връзка с дадени указания от първостепенния съд по делото е депозирана молба вх. № 4714/15.04.2024 г., в която се посочва, че наказателното преследване е започнало на 5.09.2019 г.; делото е внесено в Районен съд - Велико Търново и е образувано АНД № 865/2022 г.по описа на съда. С решение № 400 от 27.07.2023 г. по гр. д. № 770/2022 г. по описа на Окръжен съд - Велико Търново, потвърдено с решение № 218 от 16.11.2023 г. по в. гр. д. № 388/2023 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново, недопуснато до касационно обжалване с определение № 3813 от 31.07.2024 г. по гр. д. № 417/2024 г. на Върховен касационен съд, IV г. о. е отхвърлен предявен от К. Г. Т. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на сумата 69 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищеца на разглеждане и решаване на воденото срещу него досъдебно производство № ЗМ-118/2019 година на Районно управление Е., ведно със законната лихва върху обезщетението като неоснователен и недоказан. Въззивният съд е приел, че исковите молби, въз основа на които са образувани производствата по гр. д. № 770/2022 г. по описа на Окръжен съд - Велико Търново и по гр. д. № 318/2024 г. по описа на Окръжен съд - Велико Търново, се основават на едни и същи обстоятелства (твърдения, които според ищеца са довели до неразумно забавяне на досъдебно производство № ЗМ-118/2019 г. на Районно управление Е. за цялото време от започването до неговото приключване), исканията (присъждане на обезщетение за неимуществени вреди) и страните по двете дела са идентични. По гр. д. № 318/2024 г. по описа на Окръжен съд - Велико Търново не се претендира присъждане на първоначално непредявена част от вземането, предмет на гр. д. № 770/2022 г. по описа на Окръжен съд - Велико Търново. Съгласно чл. 126, ал. 1 ГПК, когато в един и същи съд или в различни съдилища има висящи две дела между същите страни, на същото основание и за същото искане, по-късно заведеното дело се прекратява служебно от съда, поради което определението на Окръжен съд - Велико Търново за прекратяване на производството по иска на К. Г. Т. против Прокуратурата на Република България с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, като недопустимо, е правилно и законосъобразно. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая липсва основание за допускане на касационно обжалване. Атакуваното определение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Същото не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. В представеното по делото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1. „Тълк. решение № 53 от 18.06.1970 г. по гр. д. № 28/1970 г., ОСГК па ВС, загубило ли е актуалност при действащия Граждански процесуален кодекс (в сила от 01.03.2008 г., Обн. ДВ. бр. 59 от 20 Ю. 2007 г.)?“; 2. „При предявен иск за екцесивни вреди, след приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд, по предявен иск дори и по чл. 2б, ал. 3 от ЗОДОВ, длъжен ли е съда да спре производството по делото по делото па осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК до влизане в законна сила на съдебното решение по първоначално предявения иск?“; 3. „Как следва да се прилага разпоредбата на чл. 126, ал. 1 от ГПК при предявяване на иска за екцесивни вреди?“; 4. „Кой е началния и крайния момент на исковия период на предявения екцесивен иск, при висящо дело?“; 5. „Как следва (каква е методиката) на определяне на ескцесивните вреди, при евентуално уважаване на предявения иск след приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд?“ и 6. „Въззивната инстанция, включая и в производствата по ЗОДОВ, може ли в приложния обхват на § 1 от ЗОДОВ във вр. чл. 266, ал. 2 от ГПК да присъжда обезщетение за екцесивни вреди и в този случай налице ли е отклонение от диспозитивното начало по чл. 6, ал. 2 от ГПК при уважаването им (плюс петитум), а оттам и недопустимост на въззивното решение?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС и ВС, както и, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Не се разкрива общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК по въпросите. Въззивният съд не се е произнесъл в сочения от жалбоподателя смисъл, но и не могат да му се вменят сочените процесуални нарушения. По гр. д. № 318/2024 г. по описа на Окръжен съд - Велико Търново ищецът, нито в исковата молба, нито в направеното уточнение не е твърдял, че претендира нови вреди, настъпили при ексцес, които не са били заявени по по-рано заведеното дело пред Окръжен съд - Велико Търново. При липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване не следва да се обсъждат сочените от жалбоподателя допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че жалбоподателят само е посочил, но не е обосновал наличието на специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, респ. определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Жалбоподателят не е посочил съдебната практика по въпросите, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, респ. определение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението В обобщение на изложеното, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на определението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение