Определение № 2689 от 21.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3049/2025 г.

Производството е по чл.288 във вр. с чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. В. К. като пълномощник на Б. Е. Н., срещу въззивно решение № 2505 от 23.04.2025 г., постановено по гр. д. № 10872/2022 г. по описа на Софийски градски съд, IV „Д“ въззивен състав. В изложението жалбоподателят е посочил, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които са разрешени в противоречие със съдебната практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 1. „съсобственикът на земята става ли съсобственик по приращение на сграда, построена в имота на мястото на съборена, когато новата не съвпада по обем, височина и др. със старата сграда“; 2. “следва ли съсобствениците в сграда, която е станала съсобственост по силата на приращението, да извършат нови, изрични и недвусмислени действия на открито противопоставяне, които да са насочени срещу установения ред на ползване и срещу правата на останалите съсобственици върху цялата вещ, за да започне да тече давност в тяхна полза“; 3. „погасява ли се правото на строеж при погиване /чрез събаряне/ на старата сграда и изграждане на нова незаконна сграда“; 4. „по въпроса за премахване на незаконен строеж, когато е налице заповед за премахване от административен орган“. Поддържа се противоречие със следната практика на ВКС: решение № 230/23.01.2013 г. по гр. д. № 1373/2011 г. на второ г. о., решение № 113/10.05.2016 г. по гр. д. № 3889/2015 г. на второ г. о. /по първия въпрос/, решение № 131/28.05.2015 г. по гр. д. № 1982/2015 г. на второ г. о., определение № 359/17.03.2016 г. по гр. д. № 1800/2016 г. на второ г. о. /по втория въпрос/, решение № 11/07.02.2014 г. по гр. д. № 437/2013 г. на първо г. о. и решение № 62/25.04.2016 г. по гр. д. № 5122/2015 г. на второ г. о. /по третия и четвъртия въпрос/. С тези въпроси е обосновано поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени следните въпроси: 1. „прецизиране на критериите за ново строителство срещу възстановяване/ремонт на съществуваща сграда, когато правото на строеж е било учредено без индивидуализация на бъдещата сграда“; 2. „влияние на административни актове за незаконно строителство по отношение на искове за собственост“; 3. „обхват на неимуществените вреди при незаконно строителство, засягащо правата на съсобственик“. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответниците по касация, чрез процесуалния си представител адв. В., считат, че касационно обжалване не следва да се допуска. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните: С обжалваното въззивно решение е потвърдено изцяло решение от 22.06.2022 г. по гр. д. № 47568/2020 г. по описа на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявения от касатора иск на основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено спрямо ответниците Б. В. С. и Н. Х. С., че ищецът е собственик на 28,86 % ид. ч. от правото на собственост върху недвижим имот, представляващ жилищна сграда с идентификатор ***, находяща се в северната част на имота по силата на приращение. Отхвърлен е иска за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците не са титуляри на вещно право на строеж върху поземлен имот с идентификатор ***. Отхвърлен е иска по чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да премахнат извършените надстрояване и пристрояване /последното-основно от южна страна/ към сграда с идентификатор ***. Отхвърлен е и иска по чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 1 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от реализираното и поддържано незаконно строителство. По делото е установено, че страните са съсобственици на дворното място, представляващо УПИ * кв. 26 по на [населено място], идентичен с поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта, при следните квоти: ищецът Б. Н. – 28,86 % ид. ч. и ответниците Б. и Н. С. в режим на СИО- 71,14 % ид. ч. Ищецът е придобил правото на собственост съгласно нотариален акт № 86/20.08.2020 г. за дарение и нотариален акт № 87/20.08.2020 г. за покупко-продажба, върху едноетажна паянтова сграда със застроена площ от 29 кв. м., състояща се от стая, кухня и антре, заедно с долепената към сградата барака със застроена площ от 15 кв. м., застроена на югозападния ъгъл на дворното място и 28,86 % ид. ч. от дворното място, върху което е построена сградата. Ответниците Б. и Н. С. са придобили в режим на СИО правото на собственост по силата на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 161/2003 г. върху следните обекти: жилищна сграда със застроена площ 54.45 кв. м., състояща се от стая, хол, сервизни помещения,чардак и мазе, както и две паянтови бараки, заедно със 71,14 % ид. ч. от дворното място, в северната част на което е построена сградата. Не е било спорно между страните, че ползването на съсобственото дворно място е било разпределено със съдебно решение от 09.05.1986 г. по гр. д. № 3236/1986 г. на СРС, между праводателите на страните, като на праводателя на ответниците е разпределено да ползва около 400 кв. м. - северната част на парцела /където са разположени собствените му сгради/, а на праводателя на ищеца– южната част около 162 кв. м. От свидетелските показания се установява, че между двете части е имало поставена ограда от праводателите на страните, която не е била премествана. Според техническата експертиза закупената през 2003 г. от ответниците жилищна сграда, състояща се от стая, хол, сервизни помещения, мазе с две паянтови бараки е била кирпичена в лошо състояние и саморазрушаваща се. При възстановяването на жилищната сграда през 2004 г. тя е била изпълнена извън рамките на строителното петно на старата сграда, като е изместена навътре от северната граница на имота. За извършеното „възстановяване” на старата сграда вещите лица не са открили строителни книжа. Възстановената сграда не съвпада с местоположение, площ и конфигурация със сградата, съществувала през 1985 г., а двете сгради се застъпват частично по площ. След възникнал през 2020 г. пожар е променена покривната конструкция, повдигнат е надзид с 40-50 см., изградена е нова стоманобетонна стълба към подпокривното пространство и тухлени ограждащи стени. Във въззивното производство жалбоподателят е представил нови писмени доказателства: констативен акт от 24.03.2023 г. и заповед от 02.11.2023 г. на главния архитект на Столична община, от които се установява, че жилищната сграда е със застроена площ 68 кв. м., с пристройка 20 кв. м. откъм югоизточната фасада. През 2020 г. след възникнал пожар е бил изпълнен подпокривен етаж, в по-големи размери от първоначалния си вид, без строителни книжа. Със заповедта е наредено на ответника С. да премахне незаконен строеж- „Жилищна сграда –първи етаж“ на основание чл. 225, ал. 1, т. 2, вр. с ал. 1 ЗУТ. Въззивният съд е приел, че страните не спорят, че са съсобственици на процесния имот, като ищецът притежава 28,86 % ид. ч., а ответниците в режим на СИО-71,14 % ид. ч., както и че са придобили индивидуално правото на собственост върху отделни сгради, построени в имота, съсобствеността между които е била прекратена през 1985 г. С влязло в сила решение по извършване на делба в дял на праводателя на ответниците е поставена жилищна сграда, застроена на 54,45 кв. м., описана като „състояща се от стая, хол, кухня, чардак и мазе под цялата сграда“, заедно с две паянтови бараки и дъсчен свинарник, ведно с 71,143 ид. ч. от дворното място, а в дял на праводателя на ищеца е поставена паянтова сграда, застроена на 29 кв. м., заедно с прилепената до нея барака, застроена на 15 кв. м., ведно с 28,86 ид. ч. от дворното място“. Придобитите от страните сгради нямат строителни книжа и са в режим на търпимост по смисъла на ЗУТ. Правото на ползване на дворното място също е било разпределено между праводателите на страните, като двете части от парцела, в които са разположени сградите-индивидуална собственост са разделени с ограда, която не е била премествана. Жилищната сграда на ответниците е започнала да се срутва и е била съборена през 2003 г. Посочил е, че ответниците са разрушили старата сграда и са изградили нова сграда, частично съвпадаща с местоположението на старата, като строежа са извършили без одобрен проект и разрешение за строеж. Площта на новата сграда е по-голяма от тази на старата, като разликата е в резултат на приобщаване на стълбището, като местоположението на новата сграда частично съвпада с това на старата. Новата сграда е била завършена до степен груб строеж през 2004 г., като от тази година до предявяването на иска през 2020 г. единствено ответниците, които са я изградили, осъществяват владение върху нея. Това владението е било явно, спокойно и непрекъснато, продължило повече от десет години, поради което те са придобили правото на собственост върху процесната жилищна сграда на основание изтекла придобивна давност. В този смисъл е основателно направеното от тях възражение в отговора на исковата молба. Обосновал е извод, че при това положение, твърдението на ищеца, че като съсобственик на процесния имот е придобил 28.86 % ид. части от новата сграда на основание приращение, е неоснователно. Счел е, че новата сграда е нов обект на собственост, различен от старата сграда, тъй като макар тя да има същото предназначение- жилище, са установени различия в местоположението, площта и височината й, спрямо тези на старата сграда. Ответниците са владели новата сграда повече от десет години непрекъснато, явно, несмущавано от праводателите на ищеца, в резултат на което са придобили собствеността върху сградата на основание изтекла десетгодишна придобивна давност. Ответниците, които са носители на право на собственост върху 71,14 % ид. части от имота, притежават и правото на строеж върху него. Това правомощие, което включва възможността да построи сграда в имота си, собственикът може да упражни без да е ограничен от срока по чл. 67 ЗС. Разрешението е приложимо и когато съществува съсобственост върху земята. В случаите на взаимно учредяване на право на строеж между съсобственици на терена, както и в случай на делба на съсобствени сгради, построени в съсобствен имот, правото на строеж също не се погасява при неупражняването му в петгодишен срок, тъй като всеки от съсобствениците съобразно делбата е получил съответно на правата му върху земята право на строеж. В обобщение е направен решаващ извод, че ответниците, като съсобственици на имота притежават съобразно закона и правото на строеж върху него в обем, съответен на обема на правото им на собственост върху 71,14 % ид. ч., което не е погасено на цитираното основание. По отношение на иска с правно основание чл. 109 ЗС касаторът е твърдял, че изграденият след пожара през 2020 г. нов покрив възпрепятства ослънчаването на неговата сграда, както и че извършеното пристрояване и надстрояване му създава пречки да има свободен достъп до собствените си сгради, лишава го от възможността да ползва т.нар. “експлоатационна“ площ, “усвоява“ максимално допустимите за имота плътност и интензивност на застрояване, стеснява възможността за проектиране на ново строителство, понеже „отнема“ от свободната, незастроена площ. Изложил е също така и твърдения, че извършеното през 2020 г. пристрояване и надстрояване води до навлизане в площта от съсобствения имот, разпределена му за ползване. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния, че по делото няма категорични данни изграденият през 2020 г. покрив да възпрепятства ослънчаването на сградата на жалбоподателя. От експертното заключение се установява, че сградата на ответниците е в северната страна на имота. За неоснователен е счетен и доводът му в жалбата, че в резултат на извършеното надстрояване и пристрояване се е стигнало до навлизане в площта от съсобствения поземлен имот, разпределена за ползване на праводателите на ищеца. По безспорен начин по делото е установено, че оградата между двете части на имота не е била местена. Действително, сградите на страните са с намалени отстояния помежду си, но това фактическо положение е съществувало още към 1985 г., когато е била извършена делба между праводателите на страните. Поставеният в изложението първи въпрос е свързан с тезата на касатора, че по силата на приращението е придобил права върху построената от ответниците сграда. В настоящата хипотеза както жалбоподателят, така и ответниците, са придобили право на собственост върху самостоятелни обекти в дворното място, заедно с правото на строеж за тези обекти, макар дворното място да е съсобствено. В решение № 950/22.10.2008 г. по гр. д. № 2/2007 г. на III г. о. на ВКС и решение № 598/12.06.1991 г. по гр. д. № 362/1991 г. на I г. о. на ВС, се приема, че построената в съсобствена земя сграда би била съсобствена, дори и да е построена от един от съсобствениците, но само ако надлежно не е оборено законното предположение на чл. 92 ЗС. В случая тази презумпция е оборена. Вторият въпрос в изложението е обусловен от решаващите изводи, че ответниците са придобили по давност построената през 2004 г. нова сграда. Така както е поставен, въпросът има характер на фактически такъв и отново е изведен от поддържаното приложение на принципа на приращението. Същият, като свързан с възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и преценката на събраните по делото доказателства, не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Третият въпрос е обусловен от тезата на касатора, че правото на строеж е било погасено с погиване на сградата. Според практиката по Решение № 675/26.01.2011 г. по гр. д. № 656/2009 г. на І г. о., Решение № 47/06.02.2012 г. по гр. д. № 20/2012 г. на ІІ г. о., Решение № 40/18.05.2018 г. по гр. д. № 2201/2017 г. на ІІ г. о., правото на строеж е неделимо от правото на собственост върху постройката и се съдържа в него. В мотивите на тълкувателно решение № 1/04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС, е прието, че „погасяването на правото на строеж по давност е мислимо като правна последица само когато приобретателят има задължението да изгради вещта”. Четвъртият въпрос е относим към предявения иск по чл. 109 ЗС и е свързан с административното производство за премахване на незаконната постройка. Този въпрос не е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, свързан с търсена с негаторния иск защита, поради което същият не осъществява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване и липсата му прави ненужно разглеждането на допълнителните основания, поддържани от касатора. По този въпрос обаче е налице и установена съдебна практика (решение № 75 от 26.02.2010 г. по гр. д. № 395/2009 г. на ВКС, второ г. о.), в която е прието, че без правно значение за изхода на спора по чл. 109 ЗС е наличието на производство по чл. 225 и сл. от ЗУТ, респ. на приключило такова, тъй като целта на негаторния иск е да даде защита на правото на собственост срещу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта според нейното предназначение, а издаването на предвидените от контролните органи актове и предписания за премахване на незаконни строежи е с оглед на обществения интерес и заради допуснато неподчинение на установения от закона ред за тяхното извършване. Въззивният съд се е съобразил и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 115/30.11.2020 г. по гр. д. № 3769/2019 г. на ВКС, първо г. о. В същото е посочено, че при положение, че ползването на дворното място е разпределено между съсобствениците и строежът е изграден в частта, определена за ползване на извършилия строежа съсобственик, другият съсобственик не може да иска премахването по реда на чл. 109 ЗС, освен ако установи, че строежът му пречи да упражнява в пълен обем правата си върху разпределената му за ползване част от дворното място, респективно върху притежавана в индивидуална собственост или разпределена му за ползване сграда. В настоящата хипотеза решаващите изводи в обжалвания акт са изведени от възприетото, че по делото не е установено, че строежът пречи на жалбоподателя да упражнява в пълен обем правата си върху разпределената му за ползване част от дворното място, респективно върху притежаваната в индивидуална собственост сграда. Цитираната в жалбата практика на касационната инстанция, с която се сочи противоречие, не се открива при преглед на съдебната практика от настоящия състав. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Налице е и създадена при точно тълкуване на закона съдебна практика /обсъдената по-горе/, като не се налага нейното осъвременяване. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК отново е обоснована с доводите на касатора за приложимост на принципа на приращението. Не е налице порок на обжалваното решение, който може да бъде изведен пряко и единствено от неговото съдържание, както и такова съществено процесуално нарушение, което да е довело до формиране на решаващ за изхода на делото резултат. Решението не е и явно необосновано, тъй като при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд са спазени логическите, опитните и научните правила. В обобщение следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът следва да заплати на ответника по касация Б. С. сумата 766,94 евро, представляваща равностойността на направените разноски /за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв/. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение