Определение № 67 от 03.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 985/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Агенция за публичните предприятия и контрол, [населено място] против решение № 124/13.01.2020г. по гр.д. № 4014/2018г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 21.05.2017г. по гр.д. № 7571/2016г. на СГС в частта, с която е уважен предявеният от„8-ми март“АД против касатора иск с правно осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като е прогласена за недействителна законна ипотека върху недвижим имот, вписана с акт № 74/02.12.2008г. на СВ-София. Подадена е и касационна жалба от „8-ми март“АД против решение № 124/13.01.2020г. по гр.д. № 4014/2018г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е обезсилено решение от 21.05.2017г. по гр.д. № 7571/2016г. на СГС в частта, с която е заличена законна ипотека върху недвижим имот, вписана с акт № 74/02.12.2008г. на СВ-София, на осн. чл.179, ал.1 ЗЗД. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно в обжалваните части, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Взаимно си оспорват касационните жалби. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационните жалби са редовни – подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с главен иск по чл. 26, ал.1, предл.1-во ЗЗД за прогласяване нищожността на законна ипотека, вписана с акт №74/2008г., поради противоречие на §8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК с норми на общностното право. Установил е, че на основание §8 от ПР на ЗИД на ЗПСК (отм.), по молба от 2008г. на Агенцията е вписана законна ипотека върху недвижим имот, собственост на приватизираното дружество, чйито правоприемник е ищецът, за обезпечение на установеното по съдебен ред вземане на държавата срещу приватизиращото дружество за неустойка от неизпълнение на приватизационен договор. Според САС разпоредбата на §8 от ПР на ЗИД на ЗПСК, отменена с ДВ.бр.34/12.05.2015 г., е била е действаща към момента на учредяване на законната ипотека. Преди отмяната й обаче и то считано от 01.01.2007г., когато Р България става член на Европейския съюз, разпоредбата на §8 е неприложима, като нарушаваща общностното право и по–специално забраната за ограничаване свободното движение на капитали по чл. 63 от ДФЕС. Въззивният съд е съобразил, че според практиката на СЕС „ограничение“ по смисъла на чл.63, ал.1 от ДФЕС по отношение на инвестициите, свързани с придобиване на акции и капитали, е всяка мярка на националното законодателство, която е от естество да възпрепятства или ограничи придобиването на дялове или акции от предприятия или да разубеди или възпре потенциалните инвеститори от други държави –членки да инвестират в техния капитал. Уредената в § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСПК възможност на държавата да обезпечи и гарантира изпълнение на задълженията към нея чрез мерки спрямо различни от длъжника й правни субекти, създава за държавата специална привилегия във връзка с участието й в приватизационния процес и в управлението на акционерните дружества, с каквато частноправните субекти не разполагат. Така създадената привилегия нарушава правото на другите акционери и бъдещи инвеститори на свободно движение на капитали. В този смисъл според САС е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение на ВКС №147/27.01.2016г. по т.д.№ 3013/2013г. Наравен е преглед на практиката на СЕС ( решение от 25.11.2010г., Fub,C-429/09,EU:C:2010:717, решение от 22.06.1989 по дело Costanzo, 103/88; решение от 11.януари 2007 по дело I., С-208/05) според която, когато е невъзможно националната правна уредба да бъде тълкувана и приложена по начин, съответстващ на изискванията на правото на съюза, националните юрисдикции и административните органи имат задължението да приложат правото на Съюза в неговата цялост и да защитят интересите, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост оставят без приложение разпоредбите на вътрешното право, които са в противоречие с него. Поради което въззивната инстанция е приела, че за възникване на ипотечното право, упражнено от ответника чрез вписване на законна ипотека с акт № 74, т.VІІ, вх.рег. № 713703/02.12.2008г. на Службата по вписванията – София, липсва правно основание към момента на вписването й. Въззивният съд е счел, че следва да обезсили обжалваното решение в частта, с която е постановено заличаване на ипотеката, на осн. чл. 179, ал.1 ЗЗД. Претенцията с такова основание според САС е искова, макар искът да е несамостоятелен, а ищецът не я е направил нито с исковата молба, нито допълнително. Налице е произнасяне свърх петитум, поради което в таза част решението е недопустимо. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът Агенция за публичните предприятия и контрол формулира следните правни въпроси: 1/Допустимо ли е въззивният съд да основе решението си на факти и обстоятелства, недоказани по делото?; 2/ Допустимо ли е въззивният съд да се позове единствено на мотивите на решение № 147/27.01.2016г. по т.д. № 3013/2013г. на ВКС, II т.о., които да послужат като основание за уважаване на иска по делото, без същият да изложи свои мотиви в решението?; 3/Решение по чл.290 ГПК задължителна практика за въззивния съд ли е в случаите, когато разрешеният с него спор не е аналогичен, като страни, предмет и основание, на разглеждания в първоинстационното или въззивното производство? Касаторът счита, че е налице допълнителното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителна практиката на ВКС, както следва: по първи въпрос – ППВС № 1/10.11.1985г.; по втори - ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС по тълк.д.№ 1/2000г., а по трети – ТР № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. С оглед формулировката си първият въпрос не покрива изискванията спрямо общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Дали решението се основава на недоказани факти и обстоятелства се установява след проверка по същество на касационната жалба с оглед конкретни оплаквания за необоснованост на съдебния акт, която дейност е изключена от правомощията на касационната инстанция във фазата по чл.288 ГПК. Втори въпрос насочва към твърдяна от касатора липса на мотиви на обжалвания съдебен акт, което не се установява от настоящия състав на ВКС. САС е изложил аргументи защо счита, че нормата на § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСПК противоречи на правото на ЕС. Наличието на пълна или частична идентичност в мотивите на съдебни решения /постановени в различни производства/ не е равнозначна на липса на мотиви. Трети въпрос не се явява обуславящ крайните правни изводи на САС. Въззивният съд се е позовал не само на даденото от ВКС разрешение, а и на обсъдената практика на СЕС по тълкуване на приложимото към казуса общностно право. В изложението към касационната жалба на „8-ми март“АД са поставени следните правни въпроси: 1/ Допустим ли е отделен иск по чл.179, ал.1 ЗЗД за заличаване на ипотека поради недействителността й?; 2/Представлява ли заличаването на нищожа ипотека последица от уважаването на иска за прогласяване на нищожност на ипотеката или е необходимо предявяване на отделен иск, различен от иска за прогласяване на нищожност?; 3/В случай, че искането за заличаване на ипотеката не представлява самостоятелен иск необходимо ли е ищецът в исковата молба да е направил искане за заличаване на ипотеката или е достатъчно да има искане за прогласяването й за нищожно?; 4/ В случай, че при прогласяване на нищожност на ипотека съдът следва да постановява заличаване на същата, то на какво основание съдията по вписванията ще заличи ипотеката? Касаторът се е позовал на допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Посочва противоречие на обжалваното решение с практика на ВКС – Решение № 76/07.05.2013г. по гр.д. № 391/2012г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 431/08.11.2011г. по гр.д.№ 1759/201ог. на ВКС, IV г.о.; Решение № 220/31.07.2014г. по гр.д.№ 6126/2013г. на ВКС, IV г.о. и др. Касаторът счита, че правните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В своята цялост поставените от АД правни въпроси са с оглед оплакването му по касационната жалба, че според САС не следва да се постановява заличаване на нищожна ипотека. Единственото съображение, изложено от въззивната инстанция, за да направи извод за недопустимост на решението на СГС в частта на постановеното заличаване обаче е, че няма предявен иск по чл.179, ал.1 ЗЗД, поради което произнасянето на първата инстанция е свръх петитум. Съдебната практика е безспорна, че искът по чл.179, ал.1 ГПК е последица от спора за съществуване на обезпеченото с ипотеката вземане, т.е. като иск той следва да бъде предявен, за да се разгледа. От друга страна следва да се има предвид, че настоящият спор не е по главен иск, че ипотечното право не съществува, защото е погасено /в каквато хипотеза са постановени цитираните от касатора АД решения на ВКС/, а че законната ипотека е нищожна, т.е. въобще не е възникнала валидно. В последния случай следва да се приложи нормата на чл.48 от Наредба № 2/21.04.2005г. за водене и съхраняването на имотния регистър, според която вписването се заличава при установяване по исков ред несъществуване на вписано обстоятелство по искане на заинтересуваното лице. Тъй като не са изпълнени изискванията на сочените като допълнителни основания за достъп до касация, то не следва да се допуска касационно обжалване по касационната жалба и на „8-ми март“АД. Искания за разноски са направени и от двете страни, като с оглед изхода от спора и представените доказателства, такива следва да се присъдят само в полза на Агенция за публичните предприятия и контрол в размер на 100лв.- юрисконсултско възнаграждение за защита срещу касационната жалба на „8-ми март“АД. Водим от горното, Върховният касационен съд