Определение № 4935 от 15.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3833/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. №94736/13.07.2026г. на Д. Ц. Д. и Д. Х. Д., и частна касационна жалба вх. №101838/29.07.2026г. на Т. В. Т., чрез адв. Д., срещу определение №12505/09.06.2026г. по в. ч. гр. д. №5148/2026г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната им жалба срещу определение №15130/21.04.2026г. по гр. д. №5654/2026г. на Софийски районен съд, с което на основание чл.130 ГПК е върната исковата им молба поради недопустимост на предявения иск. Жалбоподателите считат, че обжалваното определение е неправилно и молят за неговата отмяна. Твърдят, че неправилно въззивният съд е приел, че е предявен отрицателен установителен иск по чл.54, ал.2 ЗКИР, а всъщност предявеният иск е положителен установителен иск по чл.54, ал.2 ЗКИР с отправено искане да бъде признато за установено, че действителните граници на собствения на ищците недвижим имот с идентификатор [№] и на общинския поземлен имот с идентификатор [№] са посочените в заповед №18-9580-24.08.2023г. на началника на СГКК - [населено място]. Като основание за допускане на касационно обжалване жалбоподателите сочат /представените към двете жалби изложения на основанията за допускане на касационно обжалване са с идентично съдържание/, че с обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/, без обаче да е изрично формулиран конкретен правен въпрос, нито е посочена съдебна практика. В изложенията се твърди, че съдът незаконосъобразно е приел, че е предявен отрицателен установителен иск, докато според жалбоподателите са предявени 2 кумулативно съединени иска – по чл. 124 ГПК – че Столична община не притежава 47 кв.м. от техния поземлен имот; и положителен установителен иск – по чл. 54, ал.2 ЗКИР-относно действителната граница на техния имот. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира следното: Частните касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че според изложеното в исковата молба и нейното уточнение от 19.03.2026г. ищците Д. Д., Д. Д. и Т. Т. твърдят, че са собственици на имот, заснет в одобрената през 2010г. кадастрална карта на [населено място] с идентификатор [№], а спорната реална част с площ от 47 кв.м. е заснета погрешно като част от съседния общински поземлен имот с идентификатор [№] – улица, съгласно скици – приложения към исковата молба и обозначения в скица, инкорпорирана в молбата от 19.03.2026г. Отправеното към съда искане е за признаване за установено, че ответникът Столична община не притежава тази реална част, което ищците са продължили да поддържат и след повторно дадените от съда указания с разпореждане №37610/23.03.2026г., заявявайки, че искането им е да се установи, че ответната община не притежава спорната реална част с площ от 47 кв. м., която реална част е погрешно заснета като част от имота на ответника с идентификатор [№], вместо в пределите на собствения на ищците поземлен имот с идентификатор [№] и действителните граници на двата поземлени имота са посочените в заповед №18-9580-24.08.2023г. на началника на СГКК - [населено място], въз основа на което да се отстрани грешката в КККР на [населено място]. Въззивният съд е посочил, че според мотивите в т.1 и т.4 на ТР №8 от 23.02.2016г. по тълк. д. №8/2014г. на ОСГК на ВКС, при твърдение за притежаване на реална част от поземлен имот, заснета при грешка в кадастралната карта като включена в съседен имот, искът е положителен установителен за право на собственост върху нея. Уважаването му е основание за поправяне на грешката чрез изменение на кадастралната карта и правилното й отразяване в границите на записания на ищеца имот, като изрично в т.4 от ТР е посочено, че тази цел не може да бъде постигната чрез предявяването на отрицателен установителен иск. В допълнение съдът е изложил, че освен това в чл.2, ал.5 ЗКИР е уредена презумпция за вярност на кадастралните данни, каквито са границите и искът е средство за оборването й. По тези съображения, въззивният съд е приел, че в случая ищците противопоставят вещни права върху поземлен участък, заснет в кадастралната карта като част от записания на името на Столична община имот - улица. При уважаване на отрицателен установителен иск обаче правната промяна - изменение на кадастралната карта, няма да бъде постигната, поради което е прието, че искът е лишен от правен интерес и правилно първоинстанционният съд е върнал исковата молба. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд определение, по следните съображения: Съгласно чл.274, ал.3 ГПК, допустимостта на касационното обжалване се предпоставя от въведените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК, които в случая не са налице. В двете изложения към частните касационни жалби не са поставени материалноправен или процесуалноправен въпрос, а са изложени оплаквания за неправилност на определението, които не могат да бъдат обсъждани в производството по допускане на касационното обжалване. Съгласно разясненията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационният жалбоподател е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като общо основание за допускане до касационен контрол. Върховният касационен съд не е задължен да изведе правния въпрос от изложението към жалбата, но може само да го уточни и конкретизира. При липсата на релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на Върховния касационен съд, обжалваното решение/определение не може да бъде допуснато до касация независимо дали са налице сочените от жалбоподателя допълнителни основания по чл.280, ал.1 ГПК. Доколкото в представените изложения по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е поставен какъвто и да е правен въпрос, по който касационният съд да се произнесе, то не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, поради което обжалваното определение на Софийски градски съд не следва да се допуска до касационно обжалване. За пълнота следва да се посочи, че разрешението на въззивния съд е в съответствие с разясненията на ТР №8 от 27.11.2013г., според които наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да докаже фактите, от които те произтичат, като съдът е длъжен да провери допустимостта на иска още с предявяването му. Независимо от опитите на касаторите да уточняват с касационните си жалби какви искове са предявили, от първоначалната и уточняващите искови молби е видно, че предявеният иск е за установяване, че Столична община не е собственик на 47 кв.м., поради което границата межди двата имота е погрешно заснета в действащата кадастрална карта. По въпроса за правния интерес и допустимостта на отрицателен установителен иск при спор за материално право по чл.54, ал.2 от ЗКИР, е налична задължителна и трайна практика, обективирана в т.4 на Тълкувателно решение №8/2014г. на ОСГК на ВКС, Решение №153/21.12.2020г. по гр.д. №1221/2020г., Решение №50138/10.01.2023г. по гр.д. №1128/2022г. на II г.о., Решение №89/13.01.2021г. по гр.д. №3335/2019г. на I г.о., Решение №90/04.07.2018г. по гр.д. №2710/2017г. на І г.о. на ВКС, съгласно която искът по чл.54, ал.2 ЗКИР се определя като положителен установителен иск за собственост. Когато ищецът обосновава своя интерес от предявения иск със спор за материално право и невъзможност за правилното нанасяне на имота в кадастралната карта, исковата защита следва да бъде проведена чрез установяване на неговото право на собственост. Само по този начин би могло да се постигне нанасянето на имота на ищеца в КККР, тъй като при уважаване на положителния установителен иск за собственост би се решил със сила на пресъдено нещо въпроса за това кой е собственик и какви са границите на имота, предмет на установеното право на собственост докато при уважаване на отрицателния установителен иск правата на ищеца не са предмет на доказване, както и техния пространствен обхват. В настоящия случай обжалваното определение изцяло съответства на посочената практика, поради което не са налице основания за допускането му до касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.