Определение № 339 от 28.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4798/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Бургас, представлявана от кмета чрез гл. юрк. М. против решение № 260 от 29.07.2021 г. по гр. д. № 911/2021 г. на Окръжен съд – Бургас. Ответникът Р. П. Гърков не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не изразява становище по жалбата. При преценка допустимостта на касационното производство настоящият състав на ВКС, състав на Трето гражданско отделение намира сезиращата го жалба за процесуално недопустима. Неин предмет е цитираното въззивно решение в частта, в която е отменено решение № 260517 от 24.03.2021 г. по гр. д. № 82/2021 г. на Районен съд – Бургас в частта за отхвърляне на предявените от Р. П. Гърков против Община Бургас искове с правно основание чл. 439 ГПК за недължимост на публични общински вземания (за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци) в общ размер от 4 066. 31 лв. от тях: 629. 06 лв. - главница за данък върху недвижимите имоти общо за 2013 г. и 2014 г. и 1962. 42 лв. – главница за такса битови отпадъци общо за 2013 г. и 2014 г., както и лихва върху двете задължения към 08.10.2019 г. в размер общо на 1474. 83 лв., които вземания произтичат от акт за установяване на задължения по декларация (АУЗД) № 1522/05.03.2015 г. и са предмет на принудително събиране по изп. д. № 889/2019 г. по описа на Държавен съдебен изпълнител (ДСИ) при Районен съд – Бургас (РС – Бургас), и са уважени претенциите в горните размери поради изтекла погасителна давност за вземанията. Обжалвано е и въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в останалата обжалвана част – за признаване несъществуването им като погасени по давност на публичните общински вземания, произтичащи от АУЗД № 29/07.01.2013 г. (за сумите 322. 22 лв. – главница за данък върху недвижимите имоти за 2010 г., 317. 82 лв. – същия по вид данък за 2012 г., такса битови отпадъци за 2010 г. от 2444. 41 лв. и 989. 16 лв. – такса битови отпадъци за 2012 г.) и от АУЗД № 4254/06.06.2012 г. за общата сума от 2 608. 07 лв., включваща главници и лихви. По отношение произнасянето по иска за недължимост на останалите установени вземания по АУЗД № 29/07.01.2013 г. решението на районния съд е обезсилено, а производството – прекратено и въззивното решение в тази му част не е обжалвано. Предвид на горното, съдилищата са били сезирани с отрицателни установителни искове за несъществуване като погасени по давност на публични вземания, установени с конкретни актове на орган на общинската приходна администрация (за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци), предмет на принудително удовлетворяване по изп. д. № 889/2019 г. на ДСИ при РС – Бургас. Исковата защита на длъжника срещу изпълнението и в процесния случай – когато публичните общински вземания подлежащи на принудително изпълнение се удовлетворяват по реда на ГПК, се провежда чрез иска по чл. 439 от този закон пред общия (граждански) съд (така определение № 8 от 29.03.2021 г. по гр. д. № 6/2021 г. на Върховен касационен съд и Върховен административен съд, петчленен състав). По тези претенции съдът се е произнесъл за несъществуване на претендираните суми (паричните вземания), а съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК тук търсената сума определя цената на предявените искове. Всеки един от тях е самостоятелен, доколкото има за предмет вземания с различен произход и период, и липсва връзка на обусловеност помежду им. Въззивните решения по граждански дела, с които се разглеждат искове с цена до 5 000 лв. не подлежат на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Ето защо, подадената касационна жалба срещу въззивното решение в атакуваната му част е недопустима и не подлежи на разглеждане по същество. Това пък предпоставя образуваното по нея производство пред ВКС да бъде прекратено. Настоящият състав на касационния съд констатира служебно в обжалваното решение за погрешно посочен номер на акта за установяване на задължения по декларация от 05.03.2015 г., който е източник на част от вземанията, отричани от ищеца по реда на чл. 439 ГПК. Доколкото отстраняването на допусната очевидна фактическа грешка е в правомощията на съда постановил съответния акт, то след стабилизиране на настоящото определение делото да се изпрати на въззивната инстанция за преценка наличието на такава грешка в решението й като се произнесе съобразно чл. 247 ГПК. По изложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на III г. о.