Определение № 85 от 18.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 742/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Т.“ ООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. В. С. Н. срещу решение № 1521 от 13.11.2020г. по в. т. дело № 2337/2020г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, с което е потвърдено решение № 600 от 21.04.2020г. по т. дело № 139/2019г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 10 състав и ищецът е осъден да заплати на „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД сума в размер 450 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от „Т.“ ЕООД срещу „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД в евентуално съединение искове, както следва: главен иск с правно основание чл. 510, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, предявен съгласно постановление за възлагане от 23.06.2015г. по изп. дело № 201573040542 на ЧСИ И. И., за сумата 62 968,78 лв., претендирана на основание договор за услуга № 197/05.11.2014г.; евентуален иск с правно основание чл. 452, ал. 3 ГПК за сумата 62 968,78 лв. като плащане, извършено от трето задължено лице по смисъла на чл. 508 ГПК в полза на „Вагонен завод – Интерком“ АД, след налагане на запор върху това вземане от страна на „Т.“ ООД по изп. дело № 201573040542 на ЧСИ И. И..

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съд неправилно е преценил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, поради което е направил неправилни правни изводи. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. „Следва ли съдът в рамките на производството по чл. 510 ГПК да изследва облигационните отношения между страните по този договор и да събира „доказателства относно конкретния размер на вземането по договора за планов ремонт /т. е. каква точно работа е била извършена от изпълнителя съобразно предмета на изработката – по кои обособени позиции, дали работата е приета и съответно разплатена от възложителя съгласно изискванията на чл. 266 ЗЗД или е възникнало задължение за плащане/, нито кога конкретно са осъществени тези плащания и дали има нереализирани плащания, т. е. дължими суми в полза на изпълнителя“, или изследването на облигационните отношения остава извън предмета на изпълнителното производство по чл. 510 ГПК?“

2. „След като по делото е ясен размерът на вземането по изпълнителното дело, респективно на наложения запор на третото задължено лице до размера на сумите, посочени в съобщението на ЧСИ, а именно 62 968,78 лв., след като е ясен размерът на дължимите суми по договор № 197 за планов ремонт, а именно 3 246 044 лв., след като е ясно, че 40% от последната сума са припадащата се част на съищеца и наш длъжник „Вагонен завод Интерком“ АД, равняващи се на 1 298 417,60 лв., и след като има изрично направено писмено признание от третото задължено лице – ответник по делото, че е извършил плащанията по договора за планов ремонт на вагоните, следва ли по спора да се изслушва съдебно-счетоводна експертиза или с оглед горепосочените точни до стотинка цифри тя се явява излишна?“

3. „След като ответникът по делото сам е направил искане за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, след като съдът заличава назначената експертиза поради умишленото неизпълнение на вмененото на ответника задължение да внесе съответния депозит за вещото лице, следва ли съдът с решението си да възнагради процесуално недобросъвестния ответник, или с оглед обстоятелствата по делото следва да приложи презумпцията на чл. 161 ГПК?“

4. „Ако счита, че изслушването на назначената съдебно-счетоводна експертиза е представлявало предпоставка за правилното решаване на делото, представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила неизпълнението от съда на задължението му по чл. 7, ал. 1 ГПК да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна?“

5. „Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила неизпълнението от съда на задължението му по чл. 10 ГПК да съдейства на страните за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото?“

6. „Може ли запорът спрямо третото задължено лице да бъде наложен по банковата му сметка, авоарът в която е по-малък от задължението по изпълнителното дело, респективно може ли да бъде наложен и спрямо бъдещи плащания, предназначени за процесното ДЗЗД?“

Ответникът „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД, [населено място] не изразява становище по касационната жалба

Съищецът „Вагонен завод Интерком“ АД, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.

Касационната жалба е редовна – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и провери данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал, че в полза на „Т.“ ООД е издаден на 22.11.2013г. от Окръжен съд Габрово изпълнителен лист против „Вагонен завод Интерком“ АД по т. дело № 9/2011г. за суми в размер 40 676,36 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на друга сума, и 10 239,11 лв. - разноски за всички съдебни инстанции; въз основа на изпълнителния лист е образувано изп. дело № 20137890400259 по описа на ЧСИ Н. К., която по искане на взискателя на 12.12.2014г. е наложила запор на вземания на длъжника „Вагонен завод Интерком“АД от третото задължено лице „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД - ответник по настоящия иск; с писмо № 03-15- 16/19.01.2015г. „БДЖ - Пътнически превози“ ЕООД е уведомило ЧСИ Н. К., че не признава наложения запор и не се явява трето задължено лице, тъй като длъжникът по изпълнителното дело „Вагонен завод Интерком“ АД няма вземане от него; с последващо запорно съобщение с вх. № 03-15-16/11.02.2015г. по същото изп. дело е наложен запор до размера на сумите, посочени в съобщението, върху вземанията на ДЗЗД „Интерком и партньори“ от частта на собственика му „Вагонен завод Интерком“ АД, представляваща 40% от плащанията по договор № 197; „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД не е признало и този запор. Съдебният състав е приел, че между „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД като възложител и обединение ДЗЗД „Интерком и партньори“ като изпълнител е сключен договор № 197/05.11.2014г. с предмет възмезден ремонт на пътнически вагони при уговорено плащане след приемане на работата по банкова сметка, открита на името на сдружението, като в тридневен срок след плащането сумата се префактурира на всеки от партньорите съобразно участието му и след приспадане на разходите /чл. 23 от договора/. Установил е, че обединение ДЗЗД „Интерком и партньори“ е възникнало на 23.07.2014г. като гражданско дружество по реда на чл. 357 и сл. ЗЗД и един от участниците в него е „Вагонен завод Интерком“ АД. Въззивният съд е констатирал, че с постановление от 23.06.2015г. и с оглед отправено изрично искане по чл. 510, ал. 1 ГПК частният съдебен изпълнител е възложил на взискателя „Т.“ ООД вземането на длъжника „Вагонен завод Интерком“ АД за събиране от третото задължено лице „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД до размера на вземането по изпълнителното дело.

Въззивната инстанция е споделила мотивите на първоинстанционното решение, съобразно правомощията си по чл. 272 ГПК е препратила към тях и съобразно оплакванията във въззивната жалба е изложила и следните допълнителни мотиви:

Въз основа на събраните по делото доказателства съдебният състав е направил извод, че е налице неоснователно бездействие от страна на третото лице да изпълни наложения запор - ответникът не е имал основание да откаже плащане по запора, тъй като има качеството на задължен субект по договор за планов капитален ремонт, сключен с ДЗЗД „Интерком и партньори“, в състава на което обединение участва съищецът „Вагонен завод Интерком“ АД, който е длъжник на взискателя „Т.“ ООД, както и поради това, че не се касае до принудително изпълнение върху дял на съдружника в гражданското дружество, защото вземането като облигационно право, е различно от правото на дял на едно лице в дадено дружество. Посочил е, че изпълнение върху дял от гражданско дружество по ЗЗД не може да има, защото ДЗЗД не е юридическо лице, то е неперсонифицирано, за разлика от търговските дружества, които са самостоятелни юридически лица.

За да направи извод за неоснователност на иска по чл. 510 ЗЗД, въззивната инстанция е приела, че по делото не е доказано, че самото обединение ДЗЗД „Интерком и партньори“ има вземане по отношение на ответника „БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД, произтичащо от процесния договор за планов капитален ремонт от 05.11.2014г., нито е доказан размерът на вземането. Посочила е, че е налице признание от страна на ответника за извършени плащания по този договор, но по делото не са събрани доказателства, установяващи каква точно работа е била извършена от изпълнителя съобразно предмета на изработката, по кои обособени позиции, дали работата е приета и съответно разплатена от възложителя съгласно изискванията на чл. 266 ЗЗД или е възникнало задължение за плащане и има нереализирани плащания, т. е. дължими суми в полза на изпълнителя. Съдебният състав е констатирал, че въззивникът /ищец и настоящ касатор/ не се е възползвал своевременно от предоставената му възможност да ангажира доказателства в подкрепа на фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни последици, не е направил това и във въззивното производство, позовавайки се на допуснатите от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила, включително и при изготвянето на доклада на съда по чл. 146 ГПК, които да бъдат основание за допускането им от въззивната инстанция на основание чл. 266, ал. 3 ГПК.

Изводът за неоснователност на предявения при условията на евентуалност иск по чл. 452, ал. 3 ГПК е аргументиран с обстоятелството, че не е установено, че след получаване на запорното съобщение ответникът като трето задължено лице е извършил плащания в полза на длъжника. Изложени са съображения, че въпреки дадените от съда изрични указания, че ищецът носи доказателствената тежест по отношение на факта на извършените плащания след налагане на запора и техния размер, доказване на тези правнорелевантни факти от страна на ищеца не е проведено. Въззивният съд е посочил, че е налице признание от страна на ответника, че са извършвани плащания в полза на ДЗЗД „Интерком и партньори“, но предвид липсата на конкретизация на изявлението /не е конкретизирано кога са извършвани съответните плащания - преди или след запора, нито в какъв размер/ и с оглед всички събрани по делото доказателства, не го е взел предвид.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантни материалноправни или процесуалноправни въпроси, които са от значение за изхода на спора и по отношение на които е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в т. 1 от изложението към касационната жалба правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай разпоредбата на чл. 510 ГПК е достатъчно ясна и по нейното приложение е създадена константна практика на ВКС, която не следва да бъде променяна. Съгласно константната практика на ВКС /определение № 514/15.07.2013г. по ч. т. д. № 2728/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 145/28.06.2018г. по т. д. № 2180/2016г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./ запорът върху вземане е разпореждане на съдебния изпълнител, с което вземането на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника под страх на относителна недействителност да се разпорежда с вземането, а на третото задължено лице - да плаща на длъжника. Третото задължено лице може да признае задължението си и да предаде дължимото на съдебния изпълнител съгласно чл. 508 ГПК, а ако не направи това, съдебният изпълнител възлага на кредитора вземането за събиране или вместо плащане на основание чл. 510 ГПК. Установяването дали съществува запорираното и непризнато вземане се извършва в производството по предявения от кредитора /взискателя/ суброгаторен иск, като ищецът следва да докаже дали вземането съществува и неговата изискуемост при съобразяване на конкретното облигационно правоотношение. Взискателят може да се удовлетвори едва след като спорът относно вземането се разреши със сила на пресъдено нещо, като едновременно с това се установи неговата ликвидност и изискуемост. При разрешаване на релевантния правен въпрос въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, предвид липсата на промени в законодателството и обществените условия.

Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения от него в т. 2 от изложението към касационната жалба въпрос е неоснователен. От една страна, въпросът не е правен, а фактически, поради което не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. От друга страна, въззивният съд не е приел, че са осъществени необходимите предпоставки за плащане на сумата в размер 3 246 044 лв., а се е аргументирал, че не е доказано каква работа е извършена от изпълнителя, дали работата е приета и дали е възникнало задължението за плащане по договора за планов ремонт на вагоните по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, нито е доказано по иска с правно основание чл. 452, ал. 3 ГПК кога са извършени плащания по договора – преди или след запора. Следва да се отбележи също, че съгласно формираната практика на ВКС по отношение на доказателственото значение на направено от ответника съдебно признание на релевантен за основателността на иска факт признанието на неизгоден за страната факт се преценява от съда съобразно правилото на чл. 175 ГПК с оглед всички обстоятелства по делото.

По отношение на формулирания от касатора в т. 3 от изложението към касационната жалба въпрос също не е осъществено твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По приложението на презумпцията на чл. 161 ГПК е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. В конкретния случай обаче доказателствената тежест за установяване на фактите и обстоятелствата, за които е била допусната съдебно-счетоводната експертиза, се носи от ищеца /настоящия касатор/, както е приел и въззивният съд, поради което невнасянето на депозит за вещо лице от ответника не обуславя прилагане на санкцията по чл. 161 ГПК.

Четвъртият и петият правни въпроси са относими към докладването на делото по реда на чл. 146 ГПК. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че във въззивната жалба или отговора се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В конкретния случай във въззивното производство страните не са направили оплакване за непълен или неточен доклад, неправилно разпределена доказателствена тежест, неточни указания относно подлежащите на доказване факти. Поради изложените съображения формулираните в т. 4 и 5 от изложението към касационната жалба въпроси също не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт.

Формулираният в т. 6 от изложението правен въпрос е ирелевантен, тъй като не съответства на мотивите на въззивния съдебен акт, защото въззивната инстанция не се е произнесла по него и не е направила извод за неоснователност на предявените искове поради това, че запорът е наложен по банкова сметка, в която наличните средства са по-малко от задължението по изпълнителното дело, нито поради това, че запорът не може да бъде наложен за бъдещи плащания.

Предвид липсата на твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат поради това, че не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение