Определение № 50086 от 21.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 723/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. М. Т., чрез процесуален представител, против Решение № 231 от 07.12.2021г. по в.т.д. № 610/2021г. на Пловдивския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено Решение № 21030 от 23.04.2021г. по т.д. №38/2019г. на Смолянския окръжен съд, с която предявеният от К. М. Т. срещу ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ е отхвърлен за разликата над уважения размер от 25 000лв. до пълния предявен размер от 70 000 лв.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Излагат се доводи за неправилно приложение на чл.52 ЗЗД досежно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, редуциран с приетия процент на съпричиняване, което обезщетение според касационния жалбоподател не е еквивалентен на действително претърпените вреди. Сочи се, че съдът е постановил решението си при несъобразяване с каузалната практика на ВКС и с ППВС № 4/1958г., поради което изводите до които е достигнал при обосноваване на съпричиняването на вредоносния резултат и на дължимото обезщетение не кореспондират с фактите и обстоятелствата по делото. Моли за касиране на въззивното решение в обжалваната част и за уважаване на предявения иск в пълен размер.

Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси:

1. „Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинена смърт в съответствие с установения в чл.52 ЗЗД принцип ?"

По този правен въпрос се твърди противоречие между изводите, до които е достигнала въззивната инстанция, с ППВС № 4/1968 г. и с практика на касационната инстанция по приложението на чл.52 ЗЗД, обективирана в Решение № 93 от 23.06.2011г. по т. д. № 43/2010 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 259 от 19.12.2014г. по гр. д. № 1746/2014 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 104/25.07.2014 г.; Решение № 136 от 01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 88/17.06 2014 г. по т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 158/17.10.2014 г. по т. д. № 3594/2013 г. на ВКС, I т. о.

2. „Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. чл.432, ал.1 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и всяко нарушение на ЗДвП от негова страна ли представлява предпоставка за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД ?“

По този въпрос твърди противоречие между с т.7 от ППВС № 17/1963г., както и практиката на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, намерила израз в Решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. №35/2009г. на II т. о.; Решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на II т.о.; Решение № 58 от 29.04.2011г. по т.д. № 623/ 2010г. на II т.о.; Решение № 59 от 10.06.2011г. по т.д. № 286/2010 г. на I т.о.; Решение № 54/22.05.2012г. по т.д. № 316/2011 г. на II т.о. и Решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/2012 г. на II т. о.

3. „Следва ли определеното съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадало лице на основание чл. 51,ал. 2 от ЗЗД да бъде определено в по-ниско съотношение, спрямо това на водача на автомобила, когато ПТП е настъпило в района на автобусна спирка ?“

По този въпрос се излагат доводи за противоречие на въззивния съдебен акт с Решение № 43 от 16.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, II т. о., както и с Решение № 105 от 19.06.2017г. по гр.д. № 60353/2016г. на ВКС, III г.о.

4. „На какво разстояние от мястото на настъпването на инцидента в населено място, следва да се намира пешеходната пътека, за да бъде прието, че не е налице визираното в чл. 113, ал. 2 от ЗДвП изключение, даващо право на пешеходците в населените места да не пресичат пътното платно на обозначено за целта място и при тази преценка следва ли да се съобразяват индивидуалните качества на пешеходеца - възраст и здравословно състояние ?“

По този въпрос се сочи, че е налице противоречие на въззивния съдебен акт с Решение №142/07.08.2017 г. по т. д. №3266/2015 г. на ВКС, II т.о.

5. „Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона ?“

Сочи се противоречие на атакувания акт с ППВС № 1/1953г. и с Решение № 470 от 16.01.2012г. по гр.д. № 1318/2010г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 127 от 09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о.

Ответникът по касационната жалба – ЗД „Бул Инс“ АД, чрез процесуален представител, в срока по чл.287, ал.1 ГПК депозира писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на касационната жалба, без становище по приложното поле на касационното обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като обсъди становищата на страните и данните по делото, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от К. М. Т. против ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата от 70 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие смъртта на нейната баба Д. Б. В., настъпила в резултат на ПТП, осъществило се на 06.12.2018г. С постановеното по делото решение застрахователното дружество е осъдено по така предявения иск да заплати на ищцата обезщетение в размер на 25 000 лв., ведно със законната лихва за забава върху присъденото обезщетение считано от 11.06.2019г., когато е изтекъл тримесечният срок по чл.496, ал.1 КЗ за произнасяне по предявената застрахователна претенция до окончателното плащане, при определен размер на обезщетението от 50 000 лв., редуцирано наполовина, поради прието съпричиняване от 50%, като искът в останалата част до пълния предявен размер от 70 000 лв. е отхвърлен като неоснователен.

Сезиран с въззивна жалба само от ищцата в отхвърлителната част на решението за разликата над 25 000 лв. до 70 000 лв., както и в частта, с която е оставено без уважение искането за присъждане на законна лихва на основание чл.429, ал.3 КЗ, съставът на апелативния съд е отменил решението на първата инстанция в частта относно началния момент, от който се дължи законна лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди, а в отхвърлителната част за разликата над 25 000 лв. до 70 000 лв. решението е потвърдено. Като безспорни от въззивния съд са посочени факта на съществуващата родствена връзка между ищцата К. М. Т. и починалата на 19.12.2018г. нейна баба по майчина линия - Д. Б. В., както и че смъртта на последната е настъпила в причинна връзка с телесните увреждания (травма на лява слабинна вена в областта на малкия таз, счупване на двете рамена на лявата срамна кост с обилно кръвонасядане на мускулите и меките тъкани в областта на малкия таз, разкъсно-контузна рана в областта на дясното слепоочие, които усложнения са довели до белодробна тромбемболия), получени при ПТП, осъществило се на 06.12.2018г. в [населено място], причинено от Г. И. А., като водач на лек автомобил Пежо 307. Наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ за автомобила, с който е причинено ПТП, също е намерено за безспорно.

С първоинстанционното решение е прието, че ищцата е материалноправно легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди, тъй като попада съгласно т. 1 от ТР № 1 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС сред кръга от лицата, имащи право на такава претенция. Поради неподаване на въззивна жалба от ответното застрахователно дружество в осъдителната част на първоинстанционното решение, въззивната инстанция не е обсъждала повторно този въпрос.

Като спорни въззивният съд е очертал въпросите за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вредип и за наличието на съпричиняване от страна на пострадалата Д. В.. След анализ на събраните по делото доказателства – свидетелските показания и съдебнопсихологична експертиза, решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е приел, че между ищцата и нейната баба са съществували отношения на привързаност, загриженост и взаимни грижи, но липсват доказателства за по-особена като вид и интензитет връзка между тях, които да обосноват определянето на обезщетение в по-висок размер от приетото в мотивите на първата инстанция, а именно – 50 000 лв. Този размер на обезщетение съдът е счел, че съответства на характера, силата, интензитета и продължителността на търпените от ищцата К. Т. болки и страдания, съобразен и с конкретните икономически условия в страната и общественото разбиране за справедливост, чийто ориентир са нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

По втория спорен между страните въпрос, свързан с наличието на съпричиняване от страна на пострадалата при ПТП Д. В., въз основа на установения по делото чрез експертно заключение механизъм на ПТП, въззивният съд е приел, че приносът на пострадалата за настъпване на ПТП е поне равен, или 50%, с този на водача на лекия автомобил. За да достигне до този извод съдът е акцентирал на следните надлежно установени по делото факти: предприето от пострадалата пресичане на платното за движение на нерегламентирано и необозначено за целта място, в нарушение на изискването на чл. 113 ал. 1 ЗДвП, въпреки наличието на пешеходна пътека на разстояние от 100 метра, което е посочено като причина да не бъде създадена временна пешеходна пътека, докато се извършва ремонтът на пешеходния надлез, и с което е отречено твърдението за невъзможността да пресече пътното платно; липса на данни да се е огледала преди да предприеме пресичането; несъобразяване с приближаващия се лек автомобил, движила се е бавно при пресичане на платното, като в един момент е спряла и е направила крачка назад, при което действие е била ударена. В резултат на съвкупната преценка на всички факти, въззивният съд е достигнал до извода, че до ПТП се е стигнало в резултат на установеното поведение на пешеходката. По отношение на водача на лекия автомобил е посочено, че се е движел с разрешената скорост, като е бил оправдан с влязлата в сила присъда по обвиненията по чл.20,ал.1 ЗДвП и чл.116, ал.1 ЗДвП. Нарушението, за което е признат за виновен с влязлата в сила присъда, е по чл.20, ал.2, изр. второ ЗДвП, задължаваща го да намали скоростта и в случай на необходимост да спре, когато възникне опасност за движението. Кредитирайки заключението на приетата по делото автотехническа експертиза, въззивният съд е приел за установено по категоричен начин, че водачът на МПС е намалил скоростта, когато е възприел пешеходката, но не е спрял напълно, което е довело и до удара. Съобразявайки противоправното поведение на водача, изразило се в нарушаване на неговото общо задължение по чл.20, ал.2, изр. второ ЗДвП, и допуснатите няколко нарушения на правилата от страна на пострадалата пешеходка, както и цялостното й поведение, съдът е счел, че не може да се приеме, че приносът на Д. В. е липсващ или по-малък от 50%.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Формулираният от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първи материалноправен въпрос се отнася до прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Същият е въведен в предмета на спора и е свързан с крайните решаващи изводи на съда, поради което осъществява характеристиките на правен въпрос по смисъла на общия критерий, въведен с чл.280, ал.1 ГПК, вр. т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не е осъществен обаче соченият допълнителен критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с ППВС № 4/1968 г. и с практиката на ВКС. В цитираните от жалбоподателя решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разяснения, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, както и действителните житейски отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. При определянето му следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. В настоящия случай, при мотивиране на преценката на решаващия състав за размера на дължимото обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди от смъртта на нейната баба, са съобразени изяснените в практиката критерии и установените по делото релевантни обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост, което изключва достъпа до касация на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Не се установява и допълнителният селективен критерий, поради неотносимост на цитираните от касатора решения на ВКС към настоящия спор. Освен, че няма позоваване на актуална практика на ВКС, като посочената е за инциденти отпреди повече от 15 години, по-голямата част от решенията са с предмет присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от травматични увреждания, вкл. от трудови злополуки, или са за неимуществени вреди, но търпени от загуба на съпруг, родител, за обезщетяването на които в практиката са се наложили значително по-високи обезщетения. За изчерпателност на изложението следва да се посочи, че приетите в практиката на ВКС, обективирана в служебно известните на съда Решение № 88 от 20.07.2022г. по т.д. № 2090/21г. на ІІ т.о. и Решение №43 от 27.04.2022г. по т.д. № 597/21г., на ІІ т.о., при установени сходни отношения между баба и внук, по иск на втория, са присъдени обезщетение от 40 000 лв. по първото решение за ПТП от 2016г., съответно - 21 000 лв за ПТП от 2014г., т.е. значително по-ниски от приетия в случая от съдилищата по същество размер от 50 000 лв.

Вторият поставен въпрос е общо формулиран, поради което не удовлетворява критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно дадените в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС разяснения. Правният въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване, не може да бъде генерално формулиран, а се изисква да е от значение за изхода на конкретното дело. Доколкото въпросът е относим към предпоставящия намаляване на обезщетението принос от страна на пострадалия по чл.51, ал.2 ЗЗД, задължителната практика, обективирана включително и в посочените от касатора решения на ВКС, застъпва становището, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения и че намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл.51, ал.2 ЗЗД предполага доказване по безспорен начин на конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Изводът на решаващия съд за наличие на принос от страна на пострадалата е направен при отчитане на всички факти по делото, установени със свидетелски показания и заключение на приетата и неоспорена автотехническа експертиза, т.е. при условията на пълно и главно доказване е установено поведение на пешеходката, обективно способствало за настъпване на противоправния резултат. Освен това, не се установява и допълнителният селективен критерий, тъй като цитираните решения на ВКС са постановени при различен от настоящия механизъм на ПТП и обуславящи приноса обстоятелства, като например – непоставянето на предпазен колан по т.д. № 596/12г. и № 35/09г., неползването на предпазна маска от мотоциклетист по т.д. № 1117/2009г.; пътник при водач, употребил алкохол – по т.д. № 286/10г.; недоказаност на твърдяното поведение, обусловило принос – по т.д. № 316/11г.

Третият поставен от касатора въпрос, свързан с възможността да бъде намален приносът на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат, в хипотезата при която ПТП е настъпило в района на автобусна спирка, е хипотетично формулиран, не кореспондира с установената от първата и въззивната инстанции фактическа обстановка, доколкото в конкретния случай не е установено този факт да има отношение към настъпилото ПТП. Във въззивната жалба на ищцата също не е релевирано възражение в този смисъл. Следователно, така формулираният въпрос е общ, не е обусловил правните изводи на въззивния съд, поради което не покрива общия критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.

Четвъртият въпрос, относно прилагането на съдържащото се в чл.113, ал.2 ЗДвП изключение, е неясно формулиран, като съдържа и вътрешно противоречие, като от една страна има позоваване на предвиденото в нормата изключение, относимо към забраната за пресичане на нерегламентирано за това место, а същевременно – че на пешеходците им се дава „ право да не пресичат пътното платно на обозначено за целта място“. Решаващият съд не е прилагал изключението по чл.113, ал.2 ЗДвП, за което и обективно не са налице предпоставки, тъй като по делото няма данни произшествието да е настъпило в извъннаселено место или по двулентов двупосочен път в населено место. Въззивният съд е съобразил, че мястото, на което ищцата е пресякла пътното платно не е обозначено с хоризонтална маркировка и не е пешеходна пътека по смисъла на ЗДвП, каквато е имало на 100 метра от мястото на инцидента. Следва да се отбележи, че установените от съда нарушения от страна на пострадалата пешеходка, а именно: на това по т.1 – за съобразяване с приближаващите се пътни превозни средства преди навлизане на платното за движение, - по т.2 ЗДвП – да не се удължава ненужно пътя и времето за пресичане, са дължимо поведение на пешеходеца, включително и при преминаване на пешеходна пътека, съгласно чл.113, ал.1 ЗДвП, в който смисъл са и разясненията по т.6 на ТР №2/2016г. на ВКС по тълк.д. № 2/16г. на ОСНК.

Последният въпрос е процесуално правен и е относим към задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху установените факти, поради което принципно е значим при решаването на всеки спор, в който смисъл са и посочените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Въпросът е обоснован с твърдението, че при преценка основателността и размера на възражението за съпричиняване въззивният съд не е обсъдил и взел под внимание доказателствата, установяващи, че пострадалото лице е било поставено в обективна невъзможност да пресече пътното платно на обозначено за целта място, тъй като пешеходният надлез е бил затворен и в близост не е била налична пешеходна пътека. Това оплакване се съдържа при аргументирането и на предходния въпрос, по който настоящият състав е изразил становище, отричащо значимостта на сочените обстоятелства при преценка размера на съпричиняването. Несъгласието с изводите на въззивния съд по посочения въпрос представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение, преценката на която е извън предмета на селективното производство по чл. 288 ГПК.

По тези съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

При този изход на делото разноски не следва да се присъждат, предвид липсата на такова искане от ответника по касационната жалба.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК