Определение № 220 от 26.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1652/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

С. Д. С. обжалва решение № 44 от 11.2.2020 г. по т.д. 411/19 г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска му с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за разликата над присъдения размер от 30 000 лв до напълно предявения от 50 000 лв.

Излага съображения за нарушение на материалния закон, конкретно не били спазени критериите за определяне на обезщетение съобразно чл. 52 от ЗЗД. Видът на уврежданията, остатъците от увреждането, белезите, както и лимитите на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, не били отчетени като фактори, от значение, за определяне на справедливо обезщетение. Моли да се отмени решението в тази част и да се присъди пълния размер на поисканото от него обезщетение за причинените му при процесното ПТП неимуществени вреди.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК формулира следните правни въпроси:

1. Относно установения принцип за справедливо определяне на обезщетение за непозволено увреждане съгласно чл. 52 от ЗЗД и разрешаването на този въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в ППВС 4/68 г.

Ответникът ЗАД „Алианц България“ АД оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане касационно обжалване, доколкото липсва точен правен въпрос. Освен това счита, че не подлежи на касационно обжалване въззивното решение.

Върховният касационен съд, Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срок. Съобщение с препис от решението е връчена на касатора на 25.02.2020 г. Касационната жалба е подадена на 18.5.2020 г. чрез пощенски оператор. Срокът е започнал да тече на 18.5.2020 г. Впоследствие, по силата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците. Към 13.3.2020 г. срокът не е изтекъл и по силата напосочената норма е спрял да тече на същата дата. На основание § 13 от ПЗР на ЗИДЗЗдравето (ДВ бр. 44 от 14.5.2020 г.), спреният срок, е започнал да тече отново от 21.5.2020 г. Следователно към 18.5.2020 г. (датата на подаване на касационната жалба) не е изтекъл и касационната жалба е в срок.

Съдебното решение може да се обжалва, тъй като ограничението, въведено от законодателя засяга цената на иска. А в случая цената на иска е 50 000 лв и не е налице ограничението, предвидено в чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. Освен това, по силата на чл. 113 от ГПК в редакцията бр. 100/2019 г., приложим от 23.12.2019 г. също следва да се приеме, че касационната жалба е допустима.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд по иска с правно основание чл. 432, ал.1 от КЗ, за отхвърлянето му за разликата над 30 000 лв до напълно предявения размер от 50 000 лв, въззивният съд е приел, че на 13.08.2018 г. около 12,20 ч по път II-44, към [населено място], Х. Т. Т., управляваща лек автомобил „Рено клио“ е нарушила правилата за движение по пътищата при извършване на маневра ляв завой, въпреки въведена забрана с пътен знак В 22 и е блъснала С. Д. С., управляващ мотоциклет Жинлун. Този факт е установен от констативен протокол за ПТП, в който било отразено, че С. С. има и контузия на дясна подбедрица, охлузване на дясна предмишница и на гърба. Установено е наличието на сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ за Х. Т. с ответника ЗАД „Алианц България“ АД. Прието е, че е отправено искане до застрахователя за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от увреденото лице.

По отношение на уврежданията на С. С., въззивният съд е приел, за установено, че на 13.8.2018 г. е постъпил за лечение в хирургично отделение на болница. На 4.10.2018 г. отново е приет в болница в отделение по ортопедия и травматология и е прието, че е получил травма в областта на долните крайници, довела до фрактура на левия талус с посттравматичен тромбофлебит на дясната подбедрица като чувства болки в областта на лявата глезена става и ограничена подвижност. Била му извършена операция на ляв талус, като по атравматичен способ били отпрепарирани меките тъкани и съдово-нервните структури и се достигнало до ставната капсула, като била евакуирана масивна хертроза с миниатюрни остеохондрални фрагменти на талуса. Бил осъществен лаваж на ставното пространство и екстрипитрирани остатъчни фрагменти на талуса. Монтиран бил аспирационен дренаж. Възприето е заключението на вещото лице от СМЕ, че съгласно проведеното лечение и заболяването на пострадалия от диабет е проведено 1 седмично лечение. Травмата, която е получил му е причинила временно разстройство на здравето, неопасно за живота за срок от около месец и половина. Второто лечение е предприето с оглед установено наличие на костен откъс, фрактура от задния участък на лявата петна кост. Консервативното лечение не е било успешно и е предприето оперативно като е отстранена кръвна колекция от лявата глезенна става и малки остеохондрални фрагменти от петната кост. Дясното ходило е имобилизирано от глезенната става. Счупването на лявата петна кост и вредата на капсулния връзков апарат на лявата глезенна става е причинило трайно затруднение на движението на левия долен крайник за срок от 3 месеца. До извършване на оперативна интервенция ищецът бил се придвижвал с патерици, а после с бастун. Отречено е наличието на некроза на мускули и десния долен крайник. Установено е, че раната е зараснала, но е останал розово—бял белег с дължина 20 см и ширина 2-3 см. Налице било и посттравматично възпаление на дълбоките вени на долния крайник. В началото е имал трайно влошаване на здравето за 1,5 м, а след втората операция за около 3 месеца. Тромбозата е възможно да бъде свързана не само с пътно-транспортното произшествие, но и със заболяване, което има пострадалият, диабетна полиневропатия. При определяне размера на обезщетението е отчетен начинът на извършване на деянието, болките и страданията, причинени от травматичните увреждания, неудобства и дискомфорт при социалните контакти и социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие, както и нормативно определения лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени, в размер на до 10 млн лв. Така отчитайки уврежданията, физически и емоционални, продължителността на лечението, болките и страданията за посочения период, въззивният съд е определил размер на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. Потвърдил е решението за присъждане на посочената сума и в частта за тхвърляне на иска за разликата над 30 000 лв до 50 000 лв.

Допускането на касационно обжалване се извършва само на основанията, предвидени в чл. 280 от ГПК. Съгласно предвиденото от законодателя, касационната инстанция може да допусне служебно до обжалване, въззивно решение, ако е налице вероятност въззивното съдебно решение да е нищожно или е налице вероятност обжалваното решение да е недопустимо – основания съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК. В случая, не се установява вероятност да са налице така посочените основания.

По отношение на останалите предвидени основания, касационно обжалване може да се допусне само по искане на касатора когато е обосновал основание за допускане касационно обжалване.

В случая, действително с формулирания от касатора правен въпрос, може да се направи извод, че е включен в предмета на делото, разрешен е от въззивния съд и даденото разрешение относно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди е обусловило изхода на спора. Определянето на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и обемът на отговорността на застрахователя като функционална на отговорността на деликвента, се извършва съгласно правилата на деликтната отговорност на основание чл. 52 от ЗЗД. Съдът е определил обезщетението по справедливост, като е взел предвид критериите, които са от значение, така както са разяснени в задължителната практика на Върховния съд, изразена в ППВС 4/68 г. Няма отклонение от даденото разрешение от въззивния съд, спрямо тълкуването на чл. 52 от ЗЗД, извършено от Върховния съд. Поради това не е налице допълнително соченото основание по чл. 280, ал.1 ,т. 1 от ГПК. Освен това при приложение на чл. 432, ал.1 от КЗ вр. чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд се е съобразил и с трайната практика на ВКС по отношение на отчитане на обществено-икономическите условия в страната, израз на която са лимитите, определени съгласно КЗ.

По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че не са налице условия за допускане касационно обжалване.

При този изход на спора и съобразно искането на ответника по касационна жалба следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 1017,60 лв адвокатско възнаграждение. Видно от представената фактура и извлечение от банкова сметка, адвокатското възнаграждение реално е платено.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България