Определение № 123 от 15.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1315/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ответника „Пловдивска консерва“ АД, [населено място], чрез адв.С. срещу решение №37 от 26.02.2024г., постановено по в.гр.д. №15/2024г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, в частта, с която е отменено решение №1366/09.11.2023г., постановено по гр.д. №2292/2022г. по описа на Окръжен съд-Пловдив за отхвърляне на иска, предявен от Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ срещу касатора за сумата 54 800.06 лева, представляваща левовата равностойност на липсващо количество от 69.452 тона газьол за промишлени и комунални цели, съхраняван в резервоари на ответника в [населено място], и вместо това е осъдено на основание чл.24, ал.6 ЗДРВВЗ „Пловдивска консерва“ АД да заплати на Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ сумата 54 800.06 лева, представляваща левовата равностойност на липсващо количество от 69.452 тона газьол за промишлени и комунални цели, съхраняван в резервоари на ответника в [населено място], предмет на договор за съхранение на военновременни запаси №23 от 14.03.2008г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба /30.08.2022г./ до окончателното й изплащане, както и разноски по делото в размер на 1 188.84 лева. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за разликата от 54 800.06 лева до 70 857.71 лева, въззивното решение е влязло в сила. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно. Касаторът поддържа, че въззивният съд е приел различна правна квалификация на иска- вместо дадената от първоинстанционния съд квалификация по чл.59 ЗЗД въззивният състав е приел квалификация по чл.24, ал.6 ЗДРВВЗ, като се е произнесъл по факти, които не са въведени в процеса /липсват твърдения на ищеца за наличие на валидно договорно отношение/ и е излязъл извън предмета на спора и търсената от ищеца защита. Твърди, че в нарушение на процесуалния закон при промяна на квалификацията на иска съдът не е дал указания за подлежащите на установяване релевантни факти и не е обсъдил възраженията и правните доводи на ответника, вкл. за липса на виновно неизпълнение на договорни задължения. Касаторът твърди, че са допуснати и нарушения на материалния закон - дадена е неправилна правна квалификация на спорното право, договорът между страните е тълкуван в нарушение на чл.20 ЗЗД, като решаващият състав е достигнал до необосновани изводи за липса на част от съхраняваното гориво и неизпълнение на задълженията на ответника за неговото съхраняване. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде отхвърлен иска. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, поради което решението е недопустимо. Излага и доводи за очевидната му неправилност. Твърди, че съдът се е произнесъл и по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Относно правомощията на въззивния съд да приеме различна правна квалификация на предявения иск от приетата такава от първата инстанция и задълженията му за даване на указания до страните? и 2. Следва ли при постановяване на решението си въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, и доказателствата, на които те се позовават, в подкрепа на защитната си позиция, които имат значение за решението по делото и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС- ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС /т.19/ и ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.2/. Ответникът по жалбата Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ излага доводи както за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за неоснователността на изложените в жалбата оплаквания. Счита, че въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика и е постановил правилно съдебно решение, което следва да се остави в сила. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да отмени частично първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът, предявен от Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ срещу касатора за сумата 54 800.06 лева, представляваща левовата равностойност на липсващо количество от 69.452 тона газьол за промишлени и комунални цели, съхраняван в резервоари на ответника в [населено място], въззивният съд приема, на първо място, че претенцията следва да се квалифицира не по чл.59 ЗЗД, а по чл.24, ал.6 ЗДРВВЗ; на второ място, че първоинстанционният съд е обсъдил изложените в исковата молба факти, поради което решението му не е недопустимо и на трето място, че независимо от изтичане на срока на договора между страните за съхранение на военновременни запаси /горива/, ответното дружество не е изпълнило задължението си по чл.8, т.5 да съхранява предоставените му стоки с грижата на добър търговец до тяхното изтегляне, вследствие на което е възникнала липса в размер на 63.068 тона гориво с парична равностойност 54 800.06 лева, която следва да бъде възстановена на ищеца на основание чл.24, ал.6 ЗДРВВЗ. Съставът на ПАС намира, че съгласно чл.22 ЗДРВВЗ съхраняването и опазването на военновременните запаси се извършват от агенцията или се възлагат от нея чрез договори на търговци и организации за възложените им с акт на Министерския съвет военновременни задачи или на търговци и организации, определени от агенцията на конкурсен принцип. По съществото си договорът, който се сключва с лицата по чл.22 ЗДРВВЗ, представлява договор за влог по чл.250 ЗЗД, по отношение на който са приложими специалните разпоредба на ЗДРВВЗ, които променят съществено неговата характеристика. Съдът приема, че съгласно чл.24, ал.6 ЗДРВВЗ до реализацията и преместването на освободените военновременни запаси търговците или организациите, които ги съхраняват, носят отговорност за целостта и състоянието им. Счита, че с оглед целта на договора- да осигури запазването на суровини, материали и стоки от национален и обществен интерес, прекратяването му поради изтичане на срока не води автоматично до прекратяване на правната връзка, която продължава до фактическото преместване на съхраняваните стоки. До този момент съхранителят има задължение да ги пази, като за неизпълнението на това задължение носи отговорност по чл.24, ал.6 ЗДРВВЗ. Съдът стига до извод, че претенцията на ищеца за паричната равностойност на липсващото гориво следва да се квалифицира по чл.24, ал.6 ЗДРВВЗ, а не по чл.59 ЗЗД, но намира, че първоинстанционното решение не е недопустимо, тъй като въпреки грешната правна квалификация искът е разгледан въз основа на изложените в исковата молба фактически твърдения. Решаващият съдебен състав приема за безспорно, че на 14.03.2008г. между страните е бил сключен договор за съхранение на военновременни запаси /ВВЗ/ №23, по силата който ответникът се е задължил да съхранява срещу възнаграждение предаденото му от ищеца промишлено дизелово гориво срещу възнаграждение, като договорът е прекратен на 01.01.2010г. по искане на ответника съгласно чл.4, ал.2 от същия. След анализ на доказателствата /констативен протокол от 06.08.2010г., борсови договори за продажба, наказателни постановления/, съдът намира, че на 06.08.2010г. съхраняваното от ответното дружество гориво възлиза 969.358 тона, а след продажби и отнемане на количества в полза на държавата са останали към 17.02.2022г. 248.192 тона. Това количество е продадено с борсов договор от 17.02.2022г., но на купувача реално са предадени 178.740 тона с 9 служебни приемателни актове, като е констатирана липса на 69.542 тона. Въззивният съд отграничава като основен спорен въпрос по делото дали липсата се дължи на виновно поведение на ответника или на обстоятелства, за които не следва да отговаря, а именно - естествено намаление теглото и обема на горивото /фири/. След анализ на доказателствата по делото, съдът излага подробни доводи защо не възприема заключението на в.л. Т., съгласно което количеството на процесното гориво е намаляло от естествени фири от дългогодишния престой в резервоарите и от извършваните сливоналивни работи, най-вече поради настъпили в състава на процесното гориво /газьол за промишлени и комунални цели/ промени, които се изразяват в увеличаване на смолно - асфалтовите вещества и в крайна сметка до увеличаване на твърдите частици и нехомогенност на горивото; по-високо съдържание на сяра и увеличаване на полярните съединения, които през дългия период на съхранение се превръщат в т.нар смоли, които полепват по стените на резервоарите и съответно водят до количествено намаляване на горивото. Апелативният състав счита, че вещото лице не дава отговор с колко е намаляло горивото вследствие на настъпилите химични промени, като е налице и основателно съмнение в правилността на изводите му поради начина на вземане на пробите. Като се позовава на техническите процедури, съдържащи се в Европейското ръководство за вземане на проби от митническите и данъчните органи (SAMANCTA), публикувано на интернет страницата на Европейската комисия, ГД "Данъци и митнически съюз", към които препраща чл.9, ал.1 от Наредба №3 от 18.04.2006г. за вземането на проби и методите за анализ за целите на контрола върху акцизните стоки /ДВ, бр.37/2006г./, съдът приема, че вещото лице не е съобразило, че за изследване съдържанието на течни горива от резервоари следва се вземат едни и същи количества проби от горната, средната и долната част, които се събират в съд за смесване и след цялостното им смесване се създава сборна /обща/ проба, като за прецизност на изследването следва да се има предвид, че на повърхността на течността или на дъното на резервоара може да има примеси и/или остатъчна вода. Излага аргументи, че резервоарите, в които се е съхранявало горивото, са били празни /Протокол за извършена проверка №1149/12.05.2022г./, поради което вещото лице е могло да вземе проби само от дъното на съдовете, където се е формирала утайка и течността е с променен химичен състав, което компрометира верността на заключението. Съдът излага и допълнителни доводи, като приема, че с изключение на показателя сяра всички останали показатели на горивото са в рамките на референтните стойности, което се установява от представените сертификати за стоков контрол на „Булгарконтрола“ АД от 2021г. Като подчертава, че удостоверените в представените сертификати резултати са от качествена и количествена проверка, извършена от акредитирана лаборатория по чл.9, ал.3 от Наредбата за изискванията за качеството на течните горива, условията, реда и начина за техния контрол, въззивният състав приема, че се ползват с материална доказателствена сила, която не е оборена по делото. Съдът стига до краен извод, че независимо от изтичане срока на годност на горивото, това не е довело до съществено влошаване на неговото качество. С оглед възраженията на ответника, въззивният съд намира, че по делото е установено, че находящото се в [населено място], [улица] 203.236 тона гориво, оставено за отговорно пазене на ответното дружество съгласно протокол от 01.06.2011г., на 06.07.2011г. е транспортирано в базата на дружеството на [улица]под контрола на митнически служители, за което са съставени съответни протоколи, като при изсипването му в резервоарите не са установени количествени отклонения. Това обстоятелство се потвърждава и от съставения Протокол за отговорно пазене от 21.07.2011г., подписан без възражения от представител на ответника. Съдът приема, че при липса на констатирана разлика в натовареното и доставено количество гориво не следва да се признаят фири за сливоналивни работи. Апелативният състав намира за неоснователно възражението на ответника, че липсващото количество е резултат от естествени фири, като след анализ на доказателствата, включително експертното заключение на в.л.Б. приема, че фири следва да се признаят на основание чл.3, ал.2 от Наредба №4/28.06.2006г. за нормите на пределните размери на естествените фири на акцизните стоки /обн., ДВ, бр.57 от 14.07.2006г./, които следва да се изчислят върху съхраняваното количество от 248.192 тона за периода от 24.03.2022г., на която дата е изнесено последното количество гориво от купувача по борсовия договор от 17.02.2022г.- „Норт Уест Ойл“ ООД, до 20.01.2011г., когато е извършена последната доставка по борсовия договор от 25.08.2010г. Съдът кредитира допълнителното заключение на вещото лице и приема, че размерът на нормативно признатите фири за съхранение по Наредба №4/ 28.06.2006г. за периода 20.01.2011г. – 14.03.2022г. е 6.260 тона, а за извършените сливоналивни работи за предаване горивото на „Норт Уест Ойл“ ООД – 0.124 тона или общо 6.384 тона, които следва да се приспаднат от установената липса от 69.452 тона. Стига до извод, че след приспадане на фирите липсващото гориво е 63.068 тона, чиято пазарната стойност е 54 800.06 лева. Счита, че върху посочената сума не следва да се начислява ДДС, тъй като в случая не се касае за облагаема доставка по чл.2 ЗДДС. С оглед изложеното, решаващият съдебен състав стига до извод, че независимо от изтичане срока на договора ответникът не е изпълнил задължението си по чл.8, т.5 да съхранява предоставените му стоки с грижата на добър търговец до тяхното изтегляне, вследствие на което е възникнала липса в размер на 63.068 тона гориво, чиято парична равностойност от 54 800.06 лева следва да възстанови на ищеца на основание чл.24, ал.6 ЗДРВВЗ. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение е валидно и не е налице основание за допускането му до касационно обжалване поради вероятна недопустимост съгласно чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Неоснователни са доводите на касатора, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. Предметът на спора и правната квалификация на предявените искове се определя от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищеца субективно право, вида и обема на търсената защита. Няма спор в теорията и съдебната практика, вкл. цитираната от касатора, че когато съдът се произнесе по предмет, за който не е сезиран, т.е. въз основа на обстоятелства, които не са наведени от ищеца и когато дава защита, която не е търсена /свръх петитум/, постановеното съдебно решение е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване. В случая ищецът твърди, че на основание валидно сключен договор ответното дружество, в качеството на „съхранител“ по смисъла на §1, т.1 от Наредбата за условията и реда за организиране на дейностите по държавните резерви и военновременните запаси, се е задължило да съхранява газьол за промишлени и комунални цели в посочения размер; че при извършени проверки до 2010г. воденото на отчет количество е било налично; че договорът е бил прекратен от 01.01.2010г., като част от горивото е било освободено с решение на Съвета за държавни резерви и военновременни запаси и продадено с борсови договори, а друга част е била отнета в полза на държавата с наказателни постановления, но по отношение на останалата в резервоарите на ответника част неговото задължение като съхранител е продължило да съществува; че за периода м.януари 2010г.-м.юли 2017г. ищецът е бил осъден да плаща на ответника суми, представляващи разходи за съхранение и опазване на горивото, както и обезщетение за ползването на резервоарите; че след сключване на 17.02.2022г. на борсов договор за продажба на останалото количество от 248.192 тона е установено, че липсват 69.452 тона, чиято пазарна стойност е 59 048.09 лева без ДДС; че въпреки отправената покана ответното дружество не е предало липсващото количество гориво, нито е заплатило стойността му. Въз основа на тези твърдения ищецът претендира осъждане на ответника да му плати сумата 70 857.71 лева с ДДС, представляваща левовата равностойност на липсващото гориво. Въззивният съд е взел предвид наведените твърдения, че прекратяването на договора за съхранение на военновременни запаси няма за последица отпадане на задължението на съхранителя да съхранява и опазва предоставеното му за съхранение гориво до неговото освобождаване по предвидения в закона ред, респ., че дори да е прекратен договорът, по силата който ответникът се е задължил да съхранява срещу възнаграждение предаденото му от ищеца промишлено дизелово гориво, за ответното дружество не е отпаднало задължението да върне на ищеца вложените вещи или с оглед спецификата на правоотношението да предаде горивото на правоимащите лица /купувачи по борсови договори за продажба/ по нареждане на ищеца, респ. да плати обезщетение при неизпълнение на това свое задължение. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че и първоинстанционният, и въззивният съд са се произнесли по наведените от ищеца факти и обстоятелства в рамките на търсената защита, като дадената от въззивния съд правна квалификация на иска по чл.24, ал.6 ЗДРВВЗ, вр. чл.8, т.5 от договора, дори да е непрецизна, не води до недопустимост на обжалвания съдебен акт. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касатора правни въпроси отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са обсъдени от въззивния съд и са обусловили крайния изход на спора. По отношение на тях не е налице допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивното решение не противоречи на цитираната задължителна съдебна практика. Съгласно разясненията в т.2 на ТР №1/09.12.2013г., т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС в изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност /чл. 5 ГПК/, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл.146, ал.1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада- обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл.5 ГПК/. В настоящия случай въззивният съд е преценил, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск по чл.59 ЗЗД е неправилна, но тъй като съдът е обсъдил наведените от ищеца факти и обстоятелства и се е произнесъл в рамките на търсената защита, първоинстанционното решение не е недопустимо. Решаващият съдебен състав е приел, че не е необходимо да дава указания на страните относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, тъй като в доклада по чл.146, ал.1 ГПК са посочени твърдените от ищеца факти, от които произтича спорното право, както и възраженията на ответника, като е разпределена тежестта на доказване и е дадена възможност на страните да направят доказателствени искания, т.е. не е налице хипотеза на дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. Настоящият съдебен състав, като взе предвид процесуалните действия на съда и страните, изготвения доклад от първоинстанционния съд и разпределението на тежестта на доказване, обстоятелството, че са събрани доказателства за всички твърдени от страните факти и обстоятелства, включително за изложените в отговора на исковата молба факти, като касаторът не сочи конкретни факти в негова тежест на доказване, за които не е ангажирал доказателства, тъй като не са му дадени указания, намира, че въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС по първи въпрос. Вторият процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд да се произнесе след анализ на относимите доказателства и изясняване на спора от фактическа страна, като обсъди наведените в жалбата обстоятелства и направените от страните доводи и възражения, не може да обоснове допускане на решението до касационен контрол. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени освен в цитираната от касаторите съдебна практика, така и в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените възражения и доводи на страните. В случая въззивният съд е обсъдил доказателствата, включително заключенията на съдебно-техническите експертизи, като е посочил кои факти счита за установени и кои не. Независимо от сравнително лаконичните мотиви са формирани изводи относно възраженията на ответника, поддържани и във въззивното производство, като решаващият съдебен състав е приел, че независимо от изтичане срока на годност на горивото, това не е довело до съществено влошаване на неговото качество; че при липса на констатирана разлика в натовареното и доставено количество гориво при транспортирането му не следва да се признаят фири за сливоналивни работи; че размерът на нормативно признатите фири за съхранение по Наредба №4/28.06.2006г. за периода 20.01.2011г. – 14.03.2022г. е 6.260 тона, а за извършените сливоналивни работи за предаване горивото на „Норт Уест Ойл“ ООД – 0.124 тона или общо 6.384 тона, които следва да се приспаднат от установената липса от 69.452 тона. Съдът е изложил доводи, че процесният договор за съхраняване и опазване на военновременни запаси представлява договор за влог по чл.250 ЗЗД, по отношение на който обаче са приложими специалните разпоредба на ЗДРВВЗ, които променят съществено неговата характеристика. Приел е, че съгласно чл.24, ал.6 ЗДРВВЗ до реализацията и преместването на освободените военновременни запаси търговците или организациите, които ги съхраняват, носят отговорност за целостта и състоянието им, като при съобразяване с целта на договора- да осигури запазването на суровини, материали и стоки от национален и обществен интерес, прекратяването му поради изтичане на срока не води автоматично до прекратяване на правната връзка, която продължава до фактическото преместване на съхраняваните стоки. До този момент съхранителят има задължение да ги пази, като за неизпълнението на това задължение носи отговорност по чл.24, ал.6 ЗДРВВЗ. Изложените от въззивния съд мотиви изключват основателността на възраженията за липса на виновно поведение на ответното дружество, респ. за наличие на естествено намаление теглото и обема на съхраняваното гориво /фири/; за забава на кредитора, както и за ограничаването на отговорността на влогоприемателя само до умисъл или груба небрежност. Несъгласието на касатора с фактическите и правните изводи на въззивния съд представляват оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, които не подлежат на обсъждане в настоящия етап на касационното производство. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Оплакванията на касатора за допуснати нарушения на материалния закон и несъгласието му с крайните изводи на въззивния съд като незаконосъобразни и необосновани не представляват основание за допускане до касация поради очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.8, вр. ал.1 ГПК на ответника в касационното производство следва да се присъди сумата 150 лева юриск.възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд