Определение № 104 от 13.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 2385/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. Г. Ц. срещу решение № 94 от 07.07.2022г. по в.т.д. № 3/2022г. на Апелативен съд – Велико Търново в частта, в която, като е отменено решение № 260039 от 09.08.2021г. по т.д. № 64/2020г. на Окръжен съд - Ловеч за осъждане на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, да заплати на касатора обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на пътнотранспортно произшествие от 15.06.2019г. над сумата от 40 000 лева до присъдените от първоинстанционния съд 50 000 лева, или за разликата от 10 000 лева, със законната лихва за забава от датата на исковата молба (06.07.2020г.) до окончателното плащане, осъдителните искове на касатора по чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени, както и в частта на решението на Апелативен съд – Велико Търново, в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете на касатора за заплащане като обезщетение допълнително на сума от 10 000 лева (или общо 60 000 лева обезщетение), със законната лихва за забава от 06.07.2020г. до окончателното плащане. В останалата част, с която е било потвърдено решението на Окръжен съд – Ловеч за плащане от застрахователното дружество на касатора на обезщетение в размер от 40 000 лева, със законната лихва за забава от 06.07.2020г., като необжалвано, въззивното решение е влязло в сила. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че определеният размер на обезщетението от 40 000 лева е занижен спрямо критерия за справедливост, застъпен в чл. 52 от ЗЗД. Пред въззивната инстанция от касатора са били въведени твърдения за възникнали факти и доказателства след датата на приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд (28.07.2021г.), което са във връзка с получената голяма разкъсно-контузна рана на левия лакет с травматична увреда на улнарния нерв – проведен едноседмичен курс по рехабилитация от 22.07.2021г. до 29.07.2021г. в „Специализирана болница за рехабилитация Банкя“, съгласно епикриза по ИЗ № 4042/3110, в който период касаторът не е могъл да работи; ЕМГ изследване от 22.11.2021г.; проведено лечение в периода от 26.01.2022г. до 02.02.2022г., за което също е била изготвена епикриза; фактури за закупувани медикаменти в периода 22.11.2021г. – 08.02.2022г.; епикриза за проведено лечение от 23.03.2022г. Писмените доказателства са били представени с въззивната жалба и с молби до въззивния съд с вх. № 1123/02.03.2022г. и вх. № 1570/25.03.2022г. Документите са били формално приети, но видно от мотивите на въззивното решение, никъде не са били обсъдени и взети предвид при определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Изключително продължителният период на лечение и възстановяване е обстоятелство, което следва да бъде взето предвид от съда при определянето на обезщетение за неимуществени вреди съгласно ППВС № 4/1968г. Касаторът иска въззивното решение в частта, в която предявеният иск за обезщетение за разликата от 40 000 лева до 60 000 лева е отхвърлен, да бъде отменено и да му бъде присъдено допълнително обезщетение от още 20 000 лева, със законната лихва за забава от 06.07.2020г. до окончателното плащане. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значим по делото процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Конкретно формулираният от касатора въпрос е следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока. Според касатора въззивният съд се е отклонил от разрешението на въпроса, дадено с решение № 15 от 30.01.2015г. по гр.д. № 4604/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 24/10 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 202 от 21.12.2013г. по т.д. № 866/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 76 от 12.06.2012г. по т.д. № 377/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и определение № 652 от 21.12.2020г. по т.д. № 2796/2019 на ВКС, ТК, ІІ т.о., според които такива процесуални действия от въззивния съд са дължими. От насрещната страна по жалбата „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД не е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Отговор на жалбата не е подаден и от ЗД“Бул Инс“АД, подпомагаща страна на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД в производството. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. За да отмени първоинстанционното решение в частта на присъденото обезщетение по чл. 432, ал. 1 от КЗ над размера от 40 000 лева до 50 000 лева, с отхвърляне на иска, и да потвърди първоинстанционното решение в отхвърлителната част (за присъждане допълнително на още 10 000 лева, или общо 60 000 лева обезщетение), съставът на Апелативен съд – Велико Търново е приел, че към 15.06.2019г. „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно лек автомобил марка „Рено“, модел „М.“, с ДК [рег.номер на МПС]. На същата дата на път І-3 (В. – София) в посока за [населено място], при км 157+025м е настъпило пътнотранспорто произшествие по причина на К. К. Леонидиев, водач на автомобила, нарушил виновно правилата за движение по пътищата (чл. 16 и чл. 20 от ЗДвП). Във връзка с ПТП е било образувано ДП № 21/2019г. по описа на О. при Окръжна прокуратура – Л., което е било прекратено поради това, че водачът Леонидиев е починал. При пътния инцидент е бил причинен сблъсък с насрещно движещият се полицейски лек автомобил „Опел“, модел „Астра“ с ДК [рег.номер на МПС], на предната дясна седалка на който е пътувал Ц. Г. Ц. и на касатора са били причинени травматични увреждания. За тези увреждания въззивният съд, въз основа на заключението на изслушаната в първоинстанционното производство в заседание на 23.06.2021г. съдебно-медицинска експертиза, е приел, че са травма на гръдния кош, изразяваща се в малко контузионно огнище в белия дроб в дясно, без данни за счупване на ребра, без данни за излив на кръв или въздух в гръдната кухина, както и голяма ръзкъсно-контузна рана на левия лакет с травматична увреда на левия нервус улнарис. По отношение на разкъсно-контузната рана и лезията на нерва е било приложено оперативно лечение, налагащо четиридневен престой в болница – зашиване на раната и нерва, а по отношение на гръдната травма е било приложено консервативно лечение (медикаментозно). След пътния инцидент касаторът е бил във временна нетрудоспособност шест месеца и е провеждал рехабилитация и физикална терапия. Вещото лице е съобразило медицинската документация по делото и е извършило преглед на касатора. Констатирало е, че увредата на левия нервус улнарис е била все още персистираща, водеща до намалена сила на захвата на лявата ръка на касатора, но без данни за осакатяване, при напълно запазена основната хватателна функция на ръката, макар и затруднена. Също съгласно заключението, възприето изцяло от въззивния съд, с оглед остатъчните явления от страна на лявата ръка, лечението на Ц. Г. Ц. е щяло да продължи с рехабилитация, раздвижване поне още една – две години. При тези обстоятелства за справедлив размер на обезщетението за случая, съгласно чл. 52 от ЗЗД, от въззивния съд е била приета сумата от 40 000 лева, съответно на обществено-икономическата обстановка в страната към момента на пътнотранспортното произшествие, намираща отражение в нивата на застрахователно покритие. При определяне на това обезщетение въззивният съд изрично е посочил, че сумата е с оглед младата възраст на касатора и че хватателната способност на ръката не е възстановена напълно, като предстоят още рехабилитационни процедури. Не са били обсъждани изрично приетите във въззивното производство нови писмени доказателства - епикриза по ИЗ № 4042/3110 от 29.07.2021г., болничен лист от 28.07.2021г., ЕМГ изследване от 22.11.2021г., епикриза от 02.02.2021г., фактури за закупувани медикаменти за времето от 22.11.2021г. до 08.02.2022г. и етапна епикриза за проведено лечение от 23.03.2022г., представени с насрещната въззивна жалба на Ц. Г. Ц. и с допълнителни молби от 02.03.2022г. и 25.03.2022г. Доказателствата са били за осъществили се след 28.07.2021г., датата на приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд, обстоятелства - проведен едноседмичен курс по рехабилитация от 22.07.2021г. до 29.07.2021г. в „Специализирана болница за рехабилитация - Банкя“ АД, проведено лечение в периода от 26.01.2022г. до 02.02.2022г. и осъществявано медикаментозно лечение. При така възприетото поставеният от касатора въпрос за това следва ли в мотивите си въззивният съд да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока, с оглед конкретните посочени като необсъдени от Апелативен съд – Велико Търново нови обстоятелства и доказателства, не е от значение за изхода на делото съгласно изискването на т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Това е, защото тези обстоятелства и доказателства единствено потвърждават възприетото от въззивния съд, на основание заключението на съдебно-медицинската експертиза, приета в съдебно заседание на 23.06.2021г. пред първоинстанционния съд, че с оглед остатъчните явления от страна на лявата ръка, лечението на касатора ще продължи с рехабилитация, раздвижване поне още една – две години. Невъзстановената хватателна способност на ръката и необходимите за възстановяването рехабилитационни процедури са съобразени от въззивния съд при определяне на размера на обезщетението на касатора. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл също е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Велико Търново. Касаторът е поискал присъждане на направените в касационното производство разноски по чл. 78, ал.1, вр. чл. 81 от ГПК, но предвид изхода на спора няма основание за присъждане на такива разноски. Воден от горното съдът