Определение № 1402 от 26.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3216/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД „Бул инс“ АД, чрез адв. Г., срещу решение № 148/25.04.2023г. по в.т.д.№ 127/23г. по описа на АС Пловдив, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, са уважени частично исковете на М. Й. И., С. Н. И. и Р. Н. Г. по чл. 432, ал.1 КЗ, като им е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Н. С. И., починал в резултат от ПТП на 19.09.2020г., в размери, съответно 75 000 лева, 60 000 лева и 60 000 лева, ведно със законната лихва от 22.11.2021 година до окончателното изплащане на сумите, а за разликата до пълните им предявени размери, съответно от 200 000 лева, 150 000 лева и 150 000 лева, исковете са отхвърлени. Касаторът обжалва решението в частта, с която исковете са уважени, като твърди, че същото е постановено в нарушение на процесуалния закон – чл. 162 ГПК и чл. 266 ГПК, в резултат от което въззивната инстанция е събрала гласни доказателства за вредите, чието репариране се претендира по реда на чл. 432 ГПК. Възразява срещу приетото, че при липса на доказателства за лоши отношения между починалия и ищците, последните са материалноправно легитимирани да получат обезщетението по чл. 432 КЗ. В контекста на оплакванията по касационната жалба се поставят следните въпроси, за които се твърди, че са обусловили крайните изводи на въззивния съд и са разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС – ТР № 1/2013г. от 9.12.2013г. по т.д.№ 1/2013 на ОСГТК на ВКС; ППВС №4/61 и ППВС №5/69г.: 1/ Допустимо ли е въззивният съд на основание чл. 162 ГПК служебно да събере гласни доказателства? 2/ При липса на твърдения и доказателства за лоши отношения между почналия и неговата съпруга и деца, те във всички случаи ли са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди или е необходимо да се докаже, че действително са налице близки отношения между тях и тези доказателства за основателността на иска ли са значими или за размера на обезщетението? Насрещните страни по жалбата – ищците М. Й. И., С. Н. И. и Р. Н. Г., всички чрез адв. И. Т., я оспорват и възразяват срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски по чл. 38, ал.2 ЗА. Съдът намира касационната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да постанови решението си, въззивният съд е констатирал, че ищците са съпруга и деца на починалия при ПТП на 19.09.2020г. и като такива, съгласно т. 2 от Постановление на ВС № 4 от 25.05.1961, имат право на обезщетение за претърпени неимуществени вреди при неговата смърт. За неоснователни са счетени доводите на ответника, че обезщетение не се дължи, защото връзката между ищците и починалия Н. И. не е била изключителна. Изводът в този смисъл е обоснован от разрешението по т. 1 от ТР 1/21.06.2018 година по ТД 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС, според което материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХI.1969 г. на Пленума на Върховния съд и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, т.е. изискването за изключителност не се отнася за лицата от кръга, очертан с ПМС 4/1961 година, допълнен с ПМС 5/1969 година, сред които са съпругата и децата. За да уважи исковете в съответните размери, въззивният съдът е приел, че от събраните пред него гласни доказателства се установяват болките и страданията на ищците от смъртта на съпруга/ баща им т.е. вредите, а останалите предпоставки на предявените искове също са доказани. За да определи справедливият размер на претендираните обезщетения съответно от 150000 лева за преживялата съпруга и по 120 000 за децата на починалия, въззивният съд е съобразил възрастта на пострадалия към датата на злополуката, характеристиките на отношенията му приживе с ищците, възрастта на последните, обстоятелството, че всяко от децата му е създало свое собствено семейство от дълги години и има самостоятелен живот, а преживялата съпруга е останала да живее сама, интензитета на понесените от ищците болки и страдания, икономическите условия в страната към месец септември 2020 година, вкл. нормативно определените лимити на отговорност по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Така определените размери на претендираните обезщетения са редуцирани от въззивния съд с 50%, на колкото е прието да е доказаният принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат чрез предприемането на маневра - завиване от движение в десния край на платното наляво към насрещната пътна лента при непрекъсната разделителна линия и без съобразяване на пътната обстановка, конкретно на движещия се зад него лек автомобил - нарушение на чл. 25, ал. 1 от ЗДвП. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касатора въпроси не отговорят на общия селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК. Родствената връзка на ищците с починалия е определена от въззивния съд като единствената от значение за материалноправната им легитимация по исковете. Естеството на емоционалната връзка между ищците и починалия в случая изрично е изключено като фактор от значение за легитимацията им да търсят обезщетение, доколкото същите са преживяла съпруга и деца и не попадат в разширения с ТР №1/2016г. от 21.06.2018г. по т.д.№ 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС кръг на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък. Действително, както твърди касаторът, основанието на чл. 162 ГПК, на което се е позовал въззивният съд, за да допусне изслушване на свидетелски показания, не е налице за случая. Същите са поискани за доказване на елемент от фактическия състав на иска – вредите, а не за размера на исковата претенция. Отделно, нормата на чл. 162 ГПК не сочи свидетелските показания като относими за установяване на размера на установен по основание иск доказателства. Въпреки това, допускайки поисканите с въззивната жалба гласни доказателства, въззивният съд не е извършил процесуално нарушение, тъй като в случая за това е било налице основанието на чл. 266, ал.3 ГПК вр. с чл.158 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 158, ал.1 ГПК, когато събирането на доказателствено средство е съмнително или представлява особена трудност, съдът определя срок за събирането му, след изтичането на който делото ще се разгледа и без него. Такъв е например случаят, при който страната не води допуснатите свидетели, респ. не внася депозит за призоваването им съгласно чл. 160 ГПК; не представя документа, за снабдяване с който й е било издадено съдебно удостоверение и др. Тази хипотеза е налице не само когато заинтересованата страна не е активна при събиране на допуснатото доказателство, но и когато то е затруднено по причини извън субективните желания и възможности. В тези случаи съдът не може направо да отмени определението си за допускане на съответното доказателство, а е длъжен на основание чл. 158, ал. 1 ГПК да определи краен срок за неговото събиране с указание, че след срока делото ще бъде гледано без него. Поисканите с исковата молба трима свидетели за установяване на търпените от ищците болки и страдания са били допуснати от първоинстанционния съд с определение от з.з. от 15.09.2022г. За насроченото със същото определение открито съдебно заседание ищците са посочили имената на свидетелите, но са поискали отлагане на делото поради служебна ангажираност на адвоката им. В първото по делото заседание ищците/ техен представител не са се явили, съответно свидетелите не са доведени и разпитани. В следващото съдебно заседание, в което е даден ход по същество, ищците или техен представител отново не са се явили и съдът е заличил допуснатите свидетели, приемайки, че не дължи определяне на срок по чл. 158 ГПК. Съобразно изложеното по – горе,в случая съдът е бил длъжен да определи краен срок за събиране на свидетелските показания и като не го е сторил е допуснал процесуално нарушение, което е изтъкнато от ищците с въззивната им жалба, където отново е поискано изслушване на свидетелите. Искането е било основателно и въззивният съд, независимо от погрешното правно основание, допустимо е приобщил свидетелските показания към доказателствения материал по делото. Така, обсъждането им при постановяване на въззивното решение не е в нарушение на процесуалните правила. В обобщение, касационно обжалване не следва да бъде допускано. На пълномощника на ищците – адв. И. Т., се дължи на основание чл. 38, ал.2 ЗА възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба, чиито размер се определя от съда на 2000 лева с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа, и преди всичко фактическата и правна сложност на делото (съгласно приетото с решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, посочените в НАРЕДБА № 1/ 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимални размери, не са обвързващи за съда). Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд