Определение № 60445 от 13.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3142/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Българо руски информационен център“ ЕООД, подадена чрез пълномощника адв. Д. К., против решение II-189 от 20.04.2021 г., постановено по гр.д. № 1659 по описа за 2020 г. на Окръжен съд-Бургас, с което е потвърдено решение № 65 от 23.03.2020 г. по гр.д. № 167/2019 г. на Районен съд-Поморие, с което е определено в поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], с площ от 468 кв. м., собственост на ответника „Българо руски информационен център“ ЕООД, право на ползване на А. В. Г., В. М. Г., М. Й. Р. и Т. Н. Р. върху прилежаща площ, графично отразена оцветена в син цвят на скица-приложение № 3 от заключението на вещото лице, към сграда с идентификатор по КККР на [населено място], построена в източната част на самия имот, като така определената прилежаща площ да се ползва за достъп до външните стени на сградата при необходимост от поддръжка или ремонт на същата и закрепените към нея съоръжения и доколкото това е необходимо за ползване от ищците по предназначение на собствените им самостоятелни обекти в сградата и „Българско руски информационен център“ ЕООД е осъдено да премести оградата, поставена на западната стена на сграда с идентификатор **от мястото, където се намира понастоящем на западната граница на определената прилежаща площ на сградата, графично отразена оцветена в син цвят на скицата – приложение № 3 към заключението на вещото лице.

А. В. Г., В. М. Г., М. Й. Р. и Т. Н. Р. са подали чрез пълномощника си адвокат Т. И. писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендират възстановяване на направените разноски.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съдът съобрази следното:

Окръжният съд е приел за установено, че ищците са собственици на самостоятелни обекти в изградената в поземления имот, собственост на ответното дружество с идентификатор * по КККР на [населено място], сграда с идентификатор В поземления имот са изградени две отделни сгради – сграда с идентификатор и сграда с идентификатор . На стената на сграда с идентификатор собственикът на поземления имот е поставил лека дървена ограда, която ограничава достъпа на собствениците на сградата до външната фасада на сградата и до земята, която е в непосредствена близост до тази сграда. Въззивният съд е приел, че прилежащата площ на сградата с идентификатор по КККР на [населено място], правилно е определена от първоинстанционния съд, съобразно приетото заключение на вещото лице и нормите на Наредба № 7 от 2003г. за правила и нормативи за устройство на отделни видове територии и устройствени зони. Направил е извод, че поставена по този начин оградата препятства възможността на ищците да имат достъп до сградата от всички нейни страни и ограничава достъпа до прилежащата площ на тази сграда. Във връзка с доводите във въззивната жалба, че първоинстанционното решение е недопустимо, предвид обстоятелството, че искът е следвало да бъде предявен от етажната собственост и липса на активна процесуална легитимация за ищците да водят самостоятелно това производство, въззивният съд е посочил, че всеки от ищците притежава право на собственост по отношение на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ** и с оглед на изложените твърдения в исковата молба, че са налице действия от страна на ответното дружество, които пречат на собствениците да упражняват своето право на собственост предявените претенции са допустими. Дори и да се приеме, че сградата е в режим на етажна собственост то за всеки един отделен собственик съществува възможността сам да защити своето право на собственост и в конкретния случай етажните собственици не са задължителни необходими другари. При това положение за ищците е налице активна процесуална легитимация да водят настоящото производство. Приел е за неоснователно и възражението на ответника „Българско руски информационен център“ ЕООД, че редът на чл. 64 ЗС е приложим само ако собствеността върху самостоятелните обекти в сградата е прехвърлена на ищците заедно със земята.

Касаторът „Българско руски информационен център“ ЕООД се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като обосновката му е бланкетна. Тъй като преценката за очевидна неправилност е служебно задължение на съда, следва да се отбележи, че изложените от въззивния съд фактически и правни изводи не дават основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали някой от тях не е очевидно неправилен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава и на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставя въпросите:

1. „След като производството касае определяне на прилежаща площ от поземления имот за достъп до общи части на сграда в режим на етажна собственост, в какъвто режим е сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], на кого принадлежи активната материалноправна легитимация за предявяване на иска и водене на производството – на етажна собственост или самостоятелно на всеки собственик на самостоятелен обект в сградата?”;

2. „Явяват ли се необходими другари, чието участие в производството е задължително собствениците на самостоятелни обекти в сграда с идентификатор **, построена в западната част на поземлен имот с идентификатор *, след като за да се определи прилежаща площ към сграда с идентификатор **, се налага да се раздели, т. е. да се намали прилежащата площ към сграда с идентификатор **?”;

3. „Всяко ли въздействие върху имот може да обоснове основателност на негаторния иск, а само такова, което засяга неоснователно обекта, принадлежащ на предявилите иска лица и посредством което се създават пречки за установения правен режим на ползване на имота и по този начин се накърняват правата на собственика и се създават пречки същите да се упражняват в пълен обем?” и

4. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички представени от страните доказателства и всички възражения и наведени доводи на страните?”.

Поставените въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.

По първия въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решение № 12 от 11.03.2021 г. по гр. д. № 1403/2020 г. на ВКС, II гр. о., на което се позовава касаторът, дава следното тълкуване: Съгласно чл. 23, ал. 4, изр. 1 ЗУЕС председателят на управителния съвет (управителят, а при съобразяване на чл. 19, ал. 8 ЗУЕС – лицето, с което е сключен договор, включващ възлагането на правомощието да представлява етажните собственици в съда) представлява пред съда собствениците в етажната собственост по исковете: (1) предявени срещу тях във връзка с общите части, както и (2) предявени срещу собственик, ползвател или обитател, който не изпълнява решение на общото събрание или задълженията си по ЗУЕС. Съгласно чл. 23, ал. 4, изр. 2 ЗУЕС по искове срещу трети лица, във връзка с общите части, председателят на управителния съвет (управителят) представлява собствениците, ако бъде упълномощен от общото събрание. С чл. 23, ал. 5 ЗУЕС е предвидено, че всеки собственик може да участва в делото, по което управителят представлява собствениците. Съпоставката на тези разпоредби с правилата по глава Пета на ГПК налага извод, че чл. 23, ал. 4 ЗУЕС се явява специален закон досежно регламентацията на процесуалното представителство на етажните собственици. Във връзка с воденето на определени видове дела, касаещи облигационни права или задължения на етажните собственици, чл. 23, ал. 4, изр. 1 ЗУЕС регламентира представителство по закон, като представителната власт на председателя на управителния съвет (управителя) или лицето по чл. 19, ал. 8 ЗУЕС произтича от избора по чл. 19, ал. 2 ЗУЕС, респ. – от договора, сключен при условията на чл. 19, ал. 8 ЗУЕС. Наред с това законът допуска представителна власт по отношение на етажните собственици да възникне и по делата, посочени в чл. 23, ал. 4, изр. 2 ЗУЕС, но въз основа на нарочно взето решение. Страни по делата както в случаите по чл. 23, ал. 4, изр. 1 ЗУЕС, така и в случаите по чл. 23, ал. 4, изр. 2 ЗУЕС са собствениците на самостоятелни обекти в сградата в режим на етажна собственост, като участието в делото, разбирано като лично извършване на процесуални действия, е предоставено на волята на всеки един от етажните собственици.

Посоченото тълкуване дава отговор на първия поставен въпрос (че в случаите на чл. 23, ал. 4, изр. 2 ЗУЕС, в който попадат и предявените по делото вещни искове, по правило етажните собственици действат лично, но могат да се представляват от управителя, ако същия е упълномощен с решение на общото събрание). Въззивното решение е изцяло съобразено с тази практика на ВКС.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по втория поставен въпрос.. Липсва твърдяното противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1 по описа за 2013 г на ОСГТК на ВКС, обосновано с тезата на касатора, собствениците на жилищна сграда с идентификатор ** в хипотеза като настоящата – предявен от собствениците на жилищна сграда с идентификатор ** иск срещу собственика на земята за определяне на прилежащ терен за ползване на сградата и за преместване на поставената от собственика на земята ограда по чл. 109 ЗС са задължителни необходими другари.

Задължително другарство между етажните собственици в двете сгради в случая не е налице. Съгласно чл. 64 ЗС собственикът на постройката може да се ползва от земята само доколкото това е необходимо за използването на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго. По делото се касае до две отделни сгради, всяка от които има прилежаща площ. За разлика от случаите на разпределяне на правото на ползване на земята по чл. 32, ал. 2 ЗС, при уважаване на иска на суперфициара за определяне на прилежащ терен към сградата по смисъла на чл. 64 ЗС, както и за преместване на поставена от собственика на земята ограда по чл. 109 ЗС, не би могло да засегнат правата на собствениците на останалите построени в имота сгради.

Третият въпрос не може да послужи за допускане на касационно обжалване. Касаторът обосновава въпроса с оплаквания, че действието по поставяне на ограда на стената на сградата е в правомощията на собственика на земята и не препятства достъпа на ищците до сградата, позовава се на решение № 66 от 01.08.2017 г. по гр. д. № 4204/2016 г. на ВКС, II гр. о. По съществото си това е въпрос по правилността на изводите на въззивния съд по негаторния иск. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно решение № 66 от 01.08.2017 г. по гр. д. № 4204/2016 г. на ВКС, II гр. о. е постановено при различна фактическа обстановка (извършеното от собственика на земята поставяне на врата, с което ограничава достъпа до незастроена част от дворното място, в което са били разположени предвидени по проект паркоместа, не пречи на ищците да ползват общите части на сградата), поради което с оглед правилата на формалната логика не може да съществува противоречие между него и въззивното решение (постановено в хипотеза, в която поставената ограда препятства достъпа до общи части на сградата).

Във връзка с четвъртия въпрос следва да се посочи, че въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС, включително посочените от касатора решение № 11 от 01.02.2021 г. по гр. д. № 1745/2020 г., IV гр. о. и решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г., гр. о., даваща тълкуване относно задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени във въззивната жалба възражения и да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства. Тезата на касатора, че съдът не е взел предвид доводите му за недопустимост на предявените искове поради неучастието на собствениците на самостоятелни обекти в сграда с идентификатор ****, построена в западната част на поземления имот, който са задължителни необходими другари е несъстоятелна, тъй като както се посочи собствениците на тази сграда няма защо да участват в процеса по иска по чл. 64 ЗС, респективно не са задължителни необходими другари.

Касаторът само е посочил основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е обосновал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, каквито данни в липсват.

В обобщение не е налице основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.

С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да възстанови на ответниците направените по повод подадената касационна жалба разноски общо в размер на сумата от 1700.00 лв., представляваща заплатени възнаграждения на адвокат Т. И. за изготвяне на отговор на касационната жалба по искове по чл. 64 ЗС и чл. 109 ЗС.

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение