Определение № 331 от 09.09.2020 г. на ВКС по т. д. № 1196/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Пътнически превози – Перник” ЕООД, [населено място] срещу определение № 79 от 12.05.2020 г. по т. д. № 1172/2019 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение в частта, с която е оставена без разглеждане подадената от същото дружество касационна жалба срещу решение 2714 от 11.11.2018 г. по т. д. № 2002/2018 г. на Софийски апелативен съд досежно уважените части до размер на 1447 лв. и на 2300 лв. от исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платени за 2011 г. компенсации за превоз на възрастни и субсидии за междуселищни превози. Частният жалбоподател поддържа, че атакуваното определение е неправилно и моли за отмяната му. Изразява несъгласие с извода на първия тричленен състав на ВКС, че фактическите твърдения на ищеца в исковата молба обосновават предявяването на пет отделни иска, а не само на един иск, включващ различни суми. Твърди, че тази преценка е в противоречие с направения от първостепенния съд доклад по делото, в който изрично е посочено, че предявеният иск е един. Според частния жалбоподател, въззивният съд недопустимо е подменил правната квалификация на исковете, след като вече предметът на делото е бил очертан от първата инстанция, като по този начин е нарушил правото на ответника на защита и го е лишил от възможността за касационно обжалване на постановеното по делото въззивно решение с оглед цената на исковете. Освен това, в частната жалба е релевирано оплакване и във връзка с определянето на делото като търговско по съображения, че се касае за претенция за неоснователно обогатяване. Ответникът по частната жалба – [община] – не заявява становище по същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал.1 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, но разгледана по същество – същата е неоснователна. За да остави без разглеждане подадената от „Пътнически превози – Перник” ЕООД, [населено място] касационна жалба досежно уважените до размер на 1447 лв. и на 2300 лв. части от исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платени за 2011 г. компенсации за превоз на възрастни и субсидии за междуселищни превози, тричленният състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение е приел, че атакуваното въззивно решение не подлежи на касационен контрол в посочените части, тъй като цената на тези два иска (от общо пет предявени обективно съединени искове) е под установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален размер – до 20 000 лв. за търговските дела. Изразил е разбирането, че макар всички искове да се основават на твърдения за недължимо плащане с квалификация по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, всеки от исковете е предявен на различно основание, а именно несъществуване на вземания, произтичащи от различен фактически състав – превози на три различни категории привилегировани лица (учащи, възрастни и ветерани, военноинвалиди и военнопострадали), респ. превози по два различни вида линии (вътрешноградски и междуселищни). Като неоснователно предходният съдебен състав е счел оплакването, че в нарушение на процесуалния закон въззивната инстанция е извършила обективно съединяване на искове, което има за последица недопустимост на касационното обжалване за част от постановеното от нея решение. Посочил е, че наличието на обективно съединяване зависи от изложените от ищеца фактически твърдения и формулираните въз основа на тях искания, а не от преценката на съда, която може да се сведе единствено до това дали съобразно твърденията на ищеца се предявява един иск или няколко иска. Съобразявайки твърденията на ищеца, че процесните суми са заплатени на ответника във връзка със сключени между страните договори за обществен превоз и предвид обстоятелството, че тези договори са сключени от ответника-търговско дружество в рамките на търговската му дейност (автомобилни превози), съставът на Първо търговско отделение на ВКС е направил извод за търговския характер на делото по смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Определението е правилно. Настоящият състав споделя извода за частична недопустимост на касационното обжалване. Извършената от първия тричленен състав преценка е в съответствие с императивното изискване на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Правилно е прието, че в случая се касае за обективно съединяване на искове по търговско дело, поради което предвиденият в закона минимален размер на цената на иска, като условие за допустимост на касационното обжалване по търговски дела (20 000 лв.), трябва да е налице за всяка от претенциите. Неоснователно е оплакването на частния касатор, че въззивният съд е подменил предмета на спора, приемайки за предявени пет обективно съединени иска, а не един иск, както е приела първата инстанция. Преди всичко, не съответства на данните по делото твърдението му, че наличието на обективно съединяване на искове е констатирано едва във въззивното решение. Видно от мотивите на първоинстанционния акт, макар в началото да е посочил, че е „предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД“, в действителност първостепенният съд също е приел за предявени няколко претенции, като се е произнесъл по всяка от тях поотделно както в съобразителната част, така и в диспозитива на своето решение. Отделно от това, следва да се отбележи, че направената от първоинстанционния съд преценка относно предявените искове, в т. ч. и дали се касае за съединяване на няколко иска, не е обвързваща за въззивната инстанция. Като съд по съществото на спора, в правомощията на същата е да направи самостоятелна преценка в тази насока, която, от своя страна, също не е обвързваща за касационната инстанция. В случая, изводът на предходните инстанции, че предмет на спора са няколко съединени иска, е правилен. Този извод следва от фактическите твърдения на самия ищец, обективирани в молбата-уточнение от 29.12.2016 г., в която отделните претенции ясно са разграничени по основание и размер. Доколкото процесните вземания произтичат от различен фактически състав – превози на три различни категории привилегировани лица (учащи, възрастни граждани и ветерани, военноинвалиди и военнопострадали), респ. превози по два различни вида линии (вътрешноградски и междуселищни), правилно първият тричленен състав е приел, че същите са предмет на отделни искове. Изцяло следва да бъде споделен и изводът относно търговския характер на делото. Определящо за тази преценка е обстоятелството, че недължимото плащане на процесните суми като компенсации и субсидии е извършено във връзка със сключени търговски сделки (по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 5 вр. чл. 286, ал. 2 и на чл. 286, ал. 1 ТЗ). Критериите за квалифициране на дадено дело като търговско са качеството на страните по спора и видът на сделката, т.е. преценката е на база субективния и обективен критерий за определяне на една сделка като търговска. Същевременно обаче, не съществува абсолютно тъждество между понятията “търговска сделка” и “търговско дело”. Второто понятие е по-широко. Като търговски следва да се считат всички дела между търговци, които са свързани с упражняваното от тях занятие, както и делата между търговец и нетърговец, когато спорът има за предмет право, произтичащо от или явяващо се последица от сделка между тях, която е сключена от търговеца при упражняване на неговото занятие, каквато именно е и настоящата хипотеза. Поради изложените съображения обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК