Определение № 1464 от 27.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 2422/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Мидера„ ЕООД и насрещна касационна жалба на И. М., против решение № 48/14.01.2025 г. по гр.д.№ 1238/2024г. на Апелативен съд – София, с което е частично потвърдено и частично отменено – с промяна на правния резултат - решение № 619/02.02.2024г. по гр.д.№ 3685/2022 г. на Софийски градски съд, както и по жалба на „ Мидера „ ЕООД против постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение № 499/22.04.2025 г., с което е оставена без уважение молбата й за допускане на очевидна фактическа грешка в постановеното въззивно решение, както следва: Касаторът – ищец „Мидера„ ЕООД обжалва въззивното решение в частта му, с която, след отмяна на първоинстанционното, са отхвърлени предявените срещу И. И. М. искове: 1/ с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД – за осъждането й да възстанови на дружеството получена без основание сума, в размер на 28 681,62 лева / първоинстанционното решение за отхвърляне на акцесорната претенция за мораторна лихва върху тази сума, като необжалвано от ищеца, е влязло в сила / и в евентуалност от отхвърлянето на главния иск - 2/ с правно основание чл. 145 ТЗ – за заплащане на същата сума, в качеството й на обезщетение за причинена на дружеството вреда, с изплащането й на И. М., от бившия управител на „Мидера „ ЕООД – И. Р. И., конституирана като ответник по този иск, но починала в хода на производството / т.е. пасивната процесуална легитимация на И. М. по този иск е в качеството на единствен понастоящем наследник на И. И. /. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и като необосновано. Счита, че съдът не е обсъдил всички представени по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност по всеки от исковете, събрал е недопустими / с оглед ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК гласни доказателства /, изложил е вътрешно противоречиви мотиви и се е произнесъл в разрив с доказателствената тежест на страните в процеса. В относимост към мотивите по главния иск, противоречие касаторът съзира в това, че от една страна съдът приема за прекратен договора от 22.01.2014г., сключен между „София парксайд„ ЕООД и „Риторекс“ ЕООД / едноличен собственик на капитала на първото дружество /, в качеството на възложители и ответницата И. М., в качеството на изпълнител, с който на същата е възложено да посредничи за намиране на купувач на недвижими имоти, собственост на първия възложител, считано от 22.01.2015 г., съгласно изрична клауза за едногодишен срок на договора, а от друга страна се позовава на същия този договор - като „ индиция за намерението на ответницата да получи възнаграждение за консултантски услуги„, нещо повече – като индиция за съществуващо правоотношение по договор за посредничество към 2016 г. Предвид оспорването от „Мидера„ ЕООД на допълнително споразумение към този договор /без дата /, сключено между същите възложители и И. М. – в лично качество и като представляващ „Мидера„ ЕООД и на последващ договор от 20.10.2014г., сключен между И. М., като представляващ „Мидера„ ЕООД, в качество на възложител, същата – лично, като посредник и Х. С., в качеството на изпълнител, като съставени за нуждите на процеса и при недоказана от ответницата достоверна дата, съдът не е следвало да ги кредитира като писмени доказателства с обвързваща материална доказателствена сила. Позовава се и на неустановена автентичност на договорите Насетне касационната жалба съдържа анализ на несъобразени от съда части от свидетелските показания. Твърди се, че в разрив нарушение на чл. 164, ал.1, т.3 ГПК съдът е кредитирал недопустими свидетелски показания – за установяване сключването на договор за посредничество на стойност над 5 000 лева, както и че в нарушение на чл. 172 ГПК не е съобразил възможната заинтересованост на част от разпитаните свидетели / Х. С. и Б. С. /. Съдът не е отчел, че фактурите за дължимо възнаграждение за изпълнена посредническа дейност от „Мидера„ ЕООД, на които ответницата се позовава, са издадени за субект, различен от възложителите по договора - за „Арко ББ „ ЕООД. Не е съобразено, че представените справки по банкова сметка на дружеството в „ПИБ„АД, за плащане на възнаграждението от „Арко ББ„ на два пъти - на 18.05.2016г. сума от 21 000 евро и на 30.09.2016 г. - сума от 23 000 евро, както сочи ответницата, не съдържат основание за плащанията, като по първото плащане не е посочен наредител, а по второто се сочи проформа – фактура от 27.09.2016 г.. Отделно от това, съдът е ирелевирал значението на представена фактура с идентична номерация и от същата дата - № 118/10.05.2016 г., по която е извършено плащане за „ консултантски услуги и съдействие с документация „, но на съвсем различна стойност - 5 772 лева. Неправилно страната намира съображението на съда, че достатъчно да се приеме, че плащанията на сумите от 21 000 евро и 23 000 евро са по представените от ответницата фактури, за суми с идентичен размер, е обстоятелството, че „Мидера „ ЕООД не установява друго правно основание за тяхното получаване. Съдът само формално е отразил съобразяване със заключенията на ССЕ, но не е обсъдил установимите от тях факти, в частност, че експертизата не установява издадени и осчетоводени фактури между „Мидера„ЕООД и дружествата - възложители по договорите и споразумението - „София парксайд„ЕООД и „ Риторекс„ ЕООД. Необоснован от доказателствата е извода, за дължимо от „Мидера„ЕООД на И. М. възнаграждение за посреднически услуги към дружествата – възложители по оспорените договори - поето от дружеството задължение за такова възнаграждение не е доказано, предвид прекратения договор от 22.01.2014 г. към 22.01.2015г. и невъзможност да породи самостоятелни правни последици последващото споразумение към същия, както и поради непотвърдена за достоверна дата на договора от 20.10.2014 г...Неправилно съдът е отказал да кредитира доказателствата за извършвана от управителя на „Мидера„ ЕООД М. М. консултантска дейност, вкл. правни услуги, в полза на платеца „Арко ББ„ ЕООД, което би обяснило издадените от дружеството фактури към този съконтрахент, само защото възнаграждение за тях би му се следвало в лично качество. Нещо повече – касаторът оспорва извода на съда, че от показанията на св. П. не се установява М. М. да е извършвал дейност по процесната сделка, т.е. потвърждава такава, при това не само предоставяне на правни услуги, доказателствата за което съдът е следвало да съобрази, а не да приеме за неотносими към спора. Не са коментирани доказателствата, установяващи в чия тежест е възнаграждението за посреднически услуги - договори между „Арко В.“ – дружество, регистрирано в Естония и „ Риторекс „ ЕООД и между последното и „Арко ББ„ ЕООД във връзка с прехвърляне на дружествените дялове на „Риторекс„ЕООД от капитала на „София парксайд„ЕООД на „Арко ББ„ ЕООД. Съществено нарушение на съдопроизводствените правила, според касатора, е отказа на въззивния съд да изиска обяснения от ответницата, по реда на чл. 176 ГПК, предвид удостоверено с протокол от съдебно заседание по друго дело, че е получила възнаграждение за осъществените от нея посреднически услуги в размер на 20 000 евро / протокол от 01.10.2024 г. по гр.д.№ 3393/2022 г. на СГС /. В относимост към мотивите по евентуалния иск касаторът намира,че съдът е изложил формални мотиви, основани на приетото по главния иск – за наличие на правно основание за получаване на сумата от 28 681,62 лева от ответницата, без да извърши преценка на всички относими доказателства. В последващото си изложение, обаче, касаторът се позовава именно на неправилност на изводите на съда за неоснователност на главния иск. Насетне излага сметки, в обосноваване размер на вредата, включвайки и факта на получено плащане от 5 772 лева от „Мидера“ЕООД, както и факта на извършено от бившия управител плащане към Х. С. и факта за принципно начислим данък – печалба, чиято логика и юридическа състоятелност е непроследима, отделно от факта, че се заявяват за първи път с касационната жалба. В касационната жалба срещу постановеното решение по реда на чл. 247 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на страната за поправка на очевидна фактическа грешка в мотивите на въззивното решение, се навеждат съображения, че грешката в изписването на бащините имена на ответницата и на св. Х. С. са „предпоставка за формиране на погрешни правни изводи“, „подменят волята на съда“, твърди се, че грешката в изписването на имената рефлектира върху правилността на мотивите, нещо повече – води до немотивираност на съдебния акт. Не е постъпил отговор от ответната страна – И. М. – по касационната жалба срещу въззивното решение, а единствено - по жалбата срещу решението по чл. 247 ГПК, като се оспорва основателността й. Касаторът – ответник И. М. – с насрещна касационна жалба атакува въззивното решение, в частта му, с която са отхвърлени предявените от нея против „Мидера„ ЕООД насрещни искове, за осъждане дружеството да й заплати остатък от дължимо възнаграждение по процесния договор за посреднически услуги, в размер на 12 390,81 лева и обезщетение за забава в издължаването на остатъка, в размер на 5 159,81 лева, за периода 30.10.2016 г. – 06.12.2020 г.. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, съответно чл. 287, ал.2 р. с ал.1 ГПК, от легитимирани да обжалват страни, насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване по исковете на „ Мидера „ЕООД въззивен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът - „Мидера„EООД - е предявил обективно евентуално съединени искове, както следва: 1/ главен - с правно основани чл. 55, ал. 1, пр.1 ЗЗД, срещу ответницата И. И., за връщане на сума от 28 681,62 лева, като получена от нея без правно основание и 2/ евентуален, подлежащ на разглеждане при отхвърляне на главния иск - с правно основание чл. 145 ТЗ, срещу ответницата И. И. – бивш управител на „Мидера„ ЕООД / починала в хода на производството, с единствен универсален правоприемник към момента на устните състезания – ответницата И. И. / - за осъждането й да заплати на дружеството обезщетение за причинени му, в качеството на негов управител, вреди, от извършеното в полза на И. И. разпореждане със сумата от 28 681,62 лева. Вредоносният ефект на разпореждането не е обоснован с други обстоятелства, т.е. се основава на самото разпореждане в полза на И. И.. Като доказателства ищецът сочи служебна бележка за доходи и сметка по чл. 45, ал. 4 от ЗДДФЛ от 30.12.2016 г., за изплатени на И. И. суми, с платец „Мидера„ ЕООД, по договор между тези страни, наличието на какъвто оспорва. Ответницата И. оспорва главния иск като твърди, че сумата от 28 681,62 лева е получила в качеството й на възнаграждение за осъществена от името и за сметка на „Мидера„ ЕООД – в качеството му на посредник, дейност спрямо трети лица, на основание допълнително споразумение / без дата / към договор от 22.01.2014г. и последващ договор от 20.10.2014 г.. С първия договор – от 22.01.2014 г., „София парксайд „ ЕООД и „Риторекс“ ЕООД – в качеството на едноличен собственик на капитала на първото дружество, представлявани от едно и също лице, възлагат на И. И., с фамилия към този момент М., да намери купувач, който да придобие вещни права върху притежавани от „София парксайд „ЕООД недвижими имоти, описани в договора. Съгласно чл. 1, ал. 3, пр. първо от договора, всеки доведен от посредника инвеститор / купувач се описва в двустранно подписан протокол, съставляващ неразделна част от договора, а според пр. второ на клаузата, изпълнителят има право на възнаграждение „ и когато сделката се осъществи между лица, които са директно или индиректно свързани с възложителя от една страна, и с предложения в протокола купувач / инвеститор / или лица, които са директно или индиректно свързани с него / от друга„. Съгласно чл. 3, ал. 2 от договора възнаграждението на посредника е дължимо и при подписване на договор, с който доведен от него инвеститор и/или свързано с него лице, поема задължение за закупуване на имот и/или сключване на договор за покупко-продажба на дялове от капитала на дружествата, собственици на имотите, както и за сключването на какъвто и да било договор, с който инвеститорът придобива права върху един или няколко от тези имоти. Представен е протокол за доведен от посредника клиент - „Арко Инвест„ ЕООД, в изпълнение на сключения договор. С допълнително споразумение / без дата /, сключено между същите страни, но и с „Мидера„ЕООД, представлявано от И. И., в качеството на негов управител, като е взето предвид / т. 3 от преамбюла /, че сложността на евентуалната сделка, за която ответницата посредничи, налага включването и на други специалисти и консултанти / вкл., но не само, в сферата на действие на ЗУТ /, каквито могат да се ангажират от „Мидера„ ЕООД, е постигнато съгласие „Мидера „ЕООД да встъпи в правата и задълженията на И. И. / т.е. в качеството „посредник„ /, при изричното условие / чл. 2/ договорът от 22.01.2014 г. да се счита intuito personae и същата да продължи да е активно ангажирана с посредничеството, независимо от „основния титуляр по договора„. В споразумението е декларирана липсата на каквито и да е бъдещи имуществени претенции на И. И. към възложителите, за извършената до сключването му работа, като за в бъдеще възнаграждението й се поема от „Мидера„ЕООД. С договор от 20.10.2014г., сключен от „Мидера“ ЕООД, в качеството на възложител, представляван от И. И., от последната, с качество на посредник и от Х. С., с качество на изпълнител, е възложено на посредника и изпълнителя съдействие и консултиране на възложителя „ във връзка с посредническата му дейност“, поета със споразумението към договора от 22.01.2014г./ изводимо от преамбюла на договора от 20.10.2014г. /, за евентуална покупка на недвижимите имоти от „Арко имоти„ ЕООД. В чл. 5 от договора е уговорено възнаграждение за изпълнителя и посредника, по 21 000 евро от полученото от „Мидера„ ЕООД възнаграждение за посредничество, в едномесечен срок от датата на получаването му. Ответницата е представила фактура № 118/10.05.2016 г., изходяща от „Мидера„ ЕООД, за дължима от „ Арко ББ „ ЕООД сума от 21 000 евро, представляваща половината от дължимо възнаграждение за „посреднически услуги при договаряне на покупко-продажба на дружествени дялове на „София парксайд„ ЕООД „, определено като 2 % от 2 100 000 евро, съгласно чл. 3, ал. 1 от първоначалния договор, както и отчет по сметка на „Мидера„ ЕООД във „Фибанк„АД, съдържащ данни за кредитиране със сума от 21 000 евро на 18.05.2016г ., като наредителят на плащането е индивидуализиран чрез номер на сметката си в същата банка. Представена е и фактура № 127/04.10.2016г., за остатък от възнаграждение, в размер на 23 000 евро, с получател на услугата „Арко „ ЕООД, ведно с отчет по сметка на „Мидера„ ЕООД, съдържащ данни за кредитирането й с тази сума на 30.09.2016г., постъпила от наредител „Арко ББ„ ЕООД, като в отчета фигурира основание за плащането „проформа фактура № 3/27.09.2016г.“. Няма спор, че „Мидера“ ЕООД е учредено от И. И. и управлявано от същата до прехвърляне на дружествените дялове в полза на съпруга й М. М. / понастоящем бивш /, което прехвърляне И. обосновава с икономически причини и в интерес на семейството си, но твърди да е било фиктивно, като е продължила да управлява и осъществява дейност за дружеството до възлагане управлението му на нейната майка – ответник по иска по чл. 145 ТЗ – И. И. / на 14.11.2014 г. /, а последващо – от 09.07.2019г. поето от едноличния собственик на капитала М. М.. И. И. твърди, че тя и третото лице Х. С. са осъществявали възложеното от „София парксайд„ЕООД и „Риторекс„ ЕООД посредничество, но плащанията са фактурирани на „Арко ББ„ ЕООД, тъй като е реализирана една от договорените опции – за дължимо възнаграждение и при осигурен от посредника купувач на дружествените дялове от капитала на дружеството - собственик на недвижимите имоти, респ. на свързано с кандидата – купувач лице. Представен е договор от 06.04.2016г., с който „Арко ББ „ ЕООД закупува от едноличния собственик на капитала „Риторекс“ЕООД, притежаваните от последното дружествени дялове от капитала на „София парксайд„ ЕООД / собственика на недвижимите имоти, за продажбата на които е договорено посредничество с И. И. /, формирани от апортна вноска с предмет правото на собственост върху недвижимите имоти, за намиране купувач на които е възложено посредничеството. С последното се обяснява дължимост на възнаграждението към „Мидера„ ЕООД от „Арко ББ“ ЕООД, а не от първоначалните възложители. Сумата, която се твърди получена от ответницата без основание - 28 681,62 лева - се равнява на 14 664, 68 евро. За остатъка до размера от 21 000 евро и за обезщетение в забава за издължаването му са предявени насрещните искове на И. И.. Ищецът е оспорил допълнителното споразумение и договора от 20.10.2014г., като такива без достоверна дата и съставени за нуждите на настоящия процес, т.е. оспорва сключването на валидно споразумение и с трети за спора лица: дружествата - възложители / страна по допълнителното споразумение без дата / и Х. С. / страна по договора от 20.10.2014г. /. Оспорва правоотношения с дружествата – възложители / отговор на насрещна искова молба /, а наличието на издадените от „Мидера„ ЕООД фактури № 118 и № 127 обосновава с предоставяни от М. М. услуги на „Арко ББ„ ЕООД. Във фактурите е вписано основание за плащането - „посредническа дейност“. Въпреки това си твърдение, макар в относимост към насрещния главен иск, „Мидера„ЕООД оспорва постъпването на плащания, съгласно отчетите за постъпили суми от 21 000 евро и 23 000 евро, представени от ответницата, поради липса на данни за наредителя по първото плащане и наличието на вписано основание по „проформа фактура„ по второто, с наредител „Арко ББ„ ЕООД. Също в евентуална относимост към насрещния главен иск, но без каквото и да било значение по исковете на „Мидера„ЕООД, предвид основанието му, дружеството оспорва, че платецът по фактурите - „Арко ББ„ ЕООД - е задълженото да плати възнаграждение на „Мидера„ ЕООД дружество. Оспорва И. И. да е осъществявала посредническа дейност от името и за сметка на „Мидера“ ЕООД, при това - по отношение на възложителя „София парк сайд„ ЕООД, в който смисъл намира представените фактури и отчети с платец „Арко ББ„ ЕООД неотносими. Дори да се установи осъществявано посредничество, твърди че „Мидера„ ЕООД не се е задължавала към ответницата, за заплащане на възнаграждението за това посредничество. Ответницата не е заявила кога и по какъв начин - еднократно или на части - е получила от „Мидера„ ЕООД сумата в размер от 28 681,62 лева, като от самото начало е изисквала конкретизация на претенцията на ищеца, основана на начална липса на основани е, относно тези обстоятелства. Ищецът, с молба вх. № 17290/22.02.2023г., представя извлечение от своя банкова сметка във „Фибанк“ АД, за периода 13.05. 2016 г. – 20.04.2017 г. и твърди, че видно от същото, на 17.05.2016г. е получил плащане на сума от 5 772 лева, от „Арко ББ„ ЕООД, по фактура № 118/10.05.2016г./.С това обстоятелство цели оспорване на представената от ответницата фактура с идентични номерация, страни и дата, като документ „ с невярно съдържание „. Съдебно - счетоводна експертиза по делото е установила и осчетоводяването на фактури № 118/10.05.2016г. и № 127/04.10.2016г. от „Мидера„ ЕООД, в дневник за продажби от май и октомври 2016г., и в справка – декларация за ДДС – от юни и ноември 2016 г.. С определение от 14.05.2024г., въззивният съд е оставил без движение исковата молба и изискал уточнение на обстоятелствата, на кои дати и при какви обстоятелства ищецът твърди изплатена общата сума от 28 681,62 лева. С молба вх. № 15 300/06.06.2024г., позовавайки се на извлечение от банкова сметка във валута „евро“ на дружеството, във „Фибанк„АД / стр. 35 и сл. по номерацията на въззивното дело /, ищецът конкретизира, че се касае за дебитиране на сметката със сума от 7 000 евро на 04.12.2016г., към получател И. М., с основание „ частично връщане по чл. 134 ТЗ“, дебитиране със същата сума на 29.12.2016 г. към същия получател и на същото основание и на същата дата – със сума от 1 300 евро, към същия получател и на същото основание или общо сума от 15 300 евро, равностойни на 20 924, 20 лева, с основание „частично връщане по чл. 134 ТЗ„, която разпоредба съдържа уредба на допълнителни парични вноски, ерго обуславя основание за плащането, свързано с допълнителни парични вноски на съдружниците в капитала на „Мидера„ ЕООД. Обстоятелства, в оспорване формално фигуриращо правно основание на плащането ищецът не е въвел, продължавайки да оспорва, вкл. с доводите си в касационната жалба твърдяното от ответницата правно основание - възнаграждение за посредническа дейност, осъществявана от името и за сметка на „Мидера„ ЕООД. По делото са събрани свидетелски показания за установяване изпълнявана от И. М., от името на „Мидера„ ЕООД посредническа дейност с предмет, съгласно договора от 22.01.2014г. с възложители „София парксайд“ ЕООД и „Риторекс “ЕООД: св. В. П. - водил счетоводството на „Мидера„ ЕООД от м. март 2015г. до м.юни 2016 г., св. Х. С. – изпълнител по договора от 20.10.2014 г. / за който ищецът противопоставя заинтересованост, поради заведено и срещу същия дело, за връщане на платено му без основание възнаграждение, на основание оспорения договор от 20.10.2014 г./ и св.Б. С., разпитана като служител на дружествата „от групата Арко„ / за която се твърди заинтересованост, предвид близки отношения между нея и съпруга й - Х. С. и семейството на И. И. /. За да отхвърли иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и като обусловен от изхода му – иска по чл. 86 ЗЗД на „Мидера„ ЕООД против И. И., въззивният съд е приел следното: Договорът от 22.01.2014 г. е прекратен с изтичане на визирания в самия него 1-годишен срок на действие. Независимо от това, съдът го е приел като „индиция за намерението на ответника да получи възнаграждение за консултантските услуги „. Тъй като е относимо към прекратения договор от 22.01.2014 г., както последният, така и допълнителното споразумение към същия / без дата / съдът приема, че не могат да бъдат правно основание за иначе безспорно установената като получена от И. И. сума от 28 681,62 лева. Независимо от това, съдът го кредитира като „индиция за промяна в намерението на договарящите„, конкретно - възнаграждението за посредничеството да се поеме от „Мидера„ ЕООД и да се включи като изпълнител лицето Х. С.. Съдът е отрекъл установена достоверна дата на договорите, представени от ответницата, но е счел, че последното не е достатъчно да се оспори наличието на основание за полученото от нея плащане, предвид свидетелските показания, установяващи фактическо изпълнение на посредническа дейност от И. И., съобразени кумулативно със договор за покупко-продажба на дружествените дялове от капитала на „ София парксайд „ ЕООД от „Арко ББ „ ЕООД и факта на платено от това дружество, в полза на „Мидера“ ЕООД, възнаграждение за посредничество – основание изрично вписано във фактури № 118 и № 127, доказано осчетоводени от ищцовото дружество и при недоказано друго основание за превода на сумите от 121 000 евро и 123 000 евро, установен с отчетите по банкова сметка на ищеца, които размери кореспондират на фактурираните. Съдът се е позовал на неформалния характер на договора за консултантски услуги, поради което такъв би бил валиден и като сключен в устна форма, за доказването на което съдът изрично е посочил ограничението на свидетелски показания, съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Свидетелските показания, кредитирани ведно с други „косвени„ по своята същност доказателства, съдът е преценявал в установяване изпълнението, а не сключването на договора за посредничество / консултантски услуги /. Ангажирането на ответницата с дейността на „Мидера„ ЕООД, при осъществяване на консултантските услуги, с което обстоятелство ищецът оспорва дължимост на възнаграждение за същите, според съда не изключва, а напротив – предполага възмездяване за личните й усилия и труд, изхождайки от факта, че към този момент същата вече не е едноличен собственик на капитала на дружеството / вероятно визирайки възмездимост с дивидент от печалбата /, тъй като противното / очевидно изхождайки от липса на изрично договорена безвъзмездност / би довело до неоснователно обогатяване на ищеца, за сметка на ответницата. Приел е, че действително липсва доказателство за конкретния размер на договореното възнаграждение, но предвид доказаното основание за получаването му, следва да се кредитира като такъв реално изплатеният от „Мидера„ ЕООД / мотиви по насрещните искове на И. И. /. Евентуалният иск по чл.145 ТЗ съдът е обосновал с решението по главния, предвид доказано валидно правно основание за получаване на сумата, претендирана с главния иск, от И. И. и доколкото не са въведени други обстоятелства за вредоносен ефект на плащането й от бившия управител И. И.. Само като допълнително съображение за неоснователност на евентуалния иск, съдът се е позовал на т. 3 от протокол от 12.05.2017г., за взето решение от едноличния собственик на капитала на „Мидера„ ЕООД – М. М. – за освобождаване от отговорност на бившия управител И. И., конституирана като ответник по иска по чл. 145 ТЗ, за дейността й през 2016 г.. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба на „Мидера„ЕООД са формулирани следните въпроси: 1/ Как съдът следва да преценява / „начина по който следва да преценява„ / свидетелските показания на лицата, които са заинтересовани в полза или във вреда на някоя от страните / роднини, пълномощници и др. / ? - допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, с решение по гр.д.№ 3763/2017 г.на ІІІ г.о. ВКС; 2/ Как съдът следва да обсъди / „ начина по който съдът следва да обсъди „ / всички събрани по делото доказателства от значение за правилното му решаване, събраните доказателства в тяхната взаимна връзка и съобразно действителната им доказателствена стойност за решаване на правния спор, значението им за изхода на делото ? - в обосноваване на идентичен допълнителен селективен критерий се сочат решения по гр.д.№ 576/2021г. на ІІ г.о., т.д. № 921/2012г. на ІІ т.о., гр.д.№ 3482/2018 г. на ІV г.о. на ВКС и определение по т.д. № 271/2019 г. на ІІ т.о. ВКС; 3/ Как следва /“начина по който следва „ / да се преценяват свидетелските показания на лицата, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, като е задължение на съда да се мотивира, като изложи съображения налице ли са основания да бъде дадена вяра на тези показания ? – сочи се мотивиране на въззивния съд в противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 165/2020 г. на ІV г.о. и гр.д.№ 759/2010 г. на ІІ г.о. ВКС; 4/ С какви доказателствени средства е допустимо установяването на договор за поръчка, когато предмет на договора е поръчка на стойност над 5 000 лева? – сочи се противоречие с приетото в решение по гр.д. № 2326/2013 г. на І г.о. и т.д.№ 154/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС; 5/ Как следва / „начина по който следва„ / съдът да приеме фактите, които се установяват с частни свидетелстващи документи, датата и мястото на съставянето им, когато са оспорени ? – противоречие се обосновава с приетото в решения по гр.д.№ 801/2009 г. на ІV г.о., гр.д.№ 2354/2013 г. на ІІІ г.о., гр.д. № 4529/2019 г. на ІV г.о., т.д.№ 1109/2018 г. на І т.о. на ВКС; 6/ Длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза, когато това е необходимо за изясняването на факти и обстоятелства във връзка с прилагането на императивна материалноправна норма ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотеза на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, с приетото в т.3 на ТР № 1 / 2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 7/ Как следва съдът да приеме / „ начина по който съдът следва да приеме „ / волеизявления за прекратяване или продължаване на действието на предходни уговорки между договарящите страни ? - сочи се решение по гр.д.№ 5205/2015 г. на ІV г.о. ВКС; 8/ Дължи ли при решаване на делото въззивният съд произнасяне по частните жалби, по които не се е произнесъл при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд ? - допълнителен селективен критерий се обосновава с приетото в ТР № 6 / 2019 г. по тълк. дело № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС; 9/ При решаване на делото по евентуално предявените искове по чл. 145 ТЗ, дължи ли въззивният съд обсъждане на доказателствата по делото и произнасяне със собствени мотиви досежно изводите си по предявените евентуални искове или решението му по тях може да бъде мотивирано с изводите по главния иск и решението по главния иск да предпостави решението по евентуалния ? и 10/ Следва ли въззивният съд да допусне събиране на доказателства – обяснения на страната, относими, допустими и необходими, когато по делото няма събрани доказателства относно тези обстоятелства и които страната не е могла да посочи и да представи в срок в първоинстанционното производство и с отговора на въззивната жалба ? - последните два въпроса касаторът сочи в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – с формално твърдение за значението на отговора им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Формулирането на въпроси 1,2,3,5 и 7, с изискване на отговор за „ начина по който съдът следва„ да приложи процесуална норма или да прецени конкретен вид доказателства / свидетелски показания / придава фактологичен характер на въпросите - отговор на които би бил възможен единствено в съответствие с конкретиката на спора, а не абстрактно - по приложението на правна норма или правен принцип. Дори настоящият съд да се абстрахира от тази формулировка - във въпросите, в които премахването й позволява отнасянето им към приложението на конкретна правна норма / 1-ви и 3-ти – по приложението на чл. 172 ГПК /, не се явява удовлетворен допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, с цитираната практика на касационна инстанция, според която: Законодателят е създал едно предположение, относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица, за възможна тяхна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото (роднините, настойника или попечителя на посочилата го страна, осиновителите, осиновените, тези, които се намират с насрещната страна или с роднините й в граждански или наказателен спор, пълномощниците, посочени от техните доверители). Като възможни заинтересовани свидетели разпоредбата определя и всяко друго лице, които има интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните. Във всички случаи, свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му, за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Както е изяснено в решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о., ГК, решение № 176 от 28.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 759/2010 г., II г. о., ГК, решение № 65/16.07.2010 г. по гр. дело № 4216/2008 г. на IV г. о. на ВКС, гласните доказателства, както и всички други, щом са допустими и относими, се ценят съвкупно с целия доказателствен материал по делото, по вътрешно убеждение и по правилата на логиката … Съдът е длъжен да обезпечи установяването на истината (чл. 10 ГПК), както и да прецени доказателствата по вътрешно убеждение (чл. 12 ГПК ). Въззивният съд не е установил, и не е установимо единствено от наличието на спор между ищеца и свидетел / Х. С. / или от наличието на близки семейни отношения между ответницата и свидетел / св. Б. С. /, тяхна заинтересованост от правния резултат по настоящия спор, поради липса на обективни последици от позитивно за И. И. решение по настоящия спор, за правната сфера на тези свидетели. Съмнението за възможна заинтересованост не е равносилно на наличието на такава. По отношение на св. П. по начало не са налице каквито и да било обстоятелства, попадащи в обхвата на чл. 172 ГПК / лице в професионални контакти с всяка от страните по спора /. Показанията на свидетелите са обусловили решаващи мотиви на въззивния съд единствено досежно изпълнението на посреднически / консултантски услуги от вида, посочен в писмените договори със страни И. И. и „Мидера„ ЕООД, изпълнение на какъвто договор от „Мидера„ ЕООД не се оспорва, но се твърди осъществено от М. М. / така в касационната жалба на страната, макар при противоречиви нейни становища относно този факт, в хода на съдебното производство /. По отношение факта на изпълнението от И. И. съдът се е позовал на непротиворечивост на свидетелските показания, поради което / в аспект на въпросите / не е имал задължение да се обосновава защо дава вяра на едни, а на други – не, както и на тяхната подкрепеност от останалите доказателства по делото, в съответствие с цитираната съдебна практика. Правилността на тази му преценка е извън обхвата на селективната фаза на касационното производство. Както се посочи, свидетелските показания са кредитирани относно факта на изпълнение на договор за посреднически / консултантски услуги, с конкретния, макар посочен в оспорените от ищеца договори, но изводим от съвкупност от косвени доказателства, предмет. С оглед това, не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване четвъртият въпрос, относим към приложението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като свидетелските показания не са ценени в решаващите мотиви на въззивния съд, за „установяване договор на стойност по-голяма от 5 000 лева „. Шестият въпрос не удовлетворява изискването за правен, тъй като не кореспондира с довод в касационната жалба на страната. Позоваване на задължение за служебно допускане на експертиза от въззивния съд е направено единствено в изложението, а настоящият съд дължи произнасяне само в обхвата на касационните доводи за неправилност / чл. 290, ал. 2 ГПК /. Следователно, отговор на такъв въпрос не би бил от каквото и да било значение за правния резултат. Дори да би бил въведен кореспондиращ касационен довод, в изложението към този въпрос страната е посочила нужда от изясняване на обстоятелството как е била осчетоводена от трето за спора лице – „Арко ББ„ ЕООД - фактура № 118/ 10.05.2016г., по която същото е платец, тъй като - според страната - са налице две фактури с идентична номерация, страни и дата на издаване, но за различни суми. Подобно съждение не следва от доказателствата по делото, доколкото се представят от една страна доказателства за кредитиране на сметка на дружеството, със суми, кореспондиращи на двете фактури, вкл. фактура № 118 / осчетоводени от „Мидера„ЕООД, с фигуриращо в същите основание за плащането от „Арко ББ„ ЕООД – възнаграждение за посредническа дейност / и от друга – доказателство за получена по фактура с идентична номерация - № 118 - сума от 5 772 лева, а не 21 000 евро. Противоречието е неотносимо към основанието за плащането, нито установява съществуването на две фактури с идентична номерация, страни и дата, а какъв е действителния, заплатен на „ Мидера „ ЕООД размер, е обстоятелство относимо към насрещните искове, доколкото изплащане на възнаграждение на ответницата е уговорено като функция и в срок от получаването на такова от „Мидера„ ЕООД. Осмият въпрос е формулиран неясно, освен че визира пропуск на въззивния съд да се произнесе по частна жалба срещу акт на първоинстанционния. С такъв предмет въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане касационно обжалване по касационната жалба на „Мидера„ ЕООД, тъй като не се отнася до произнасянето на въззивния съд по съществото на правния спор. При това, процесуалният ред за защита срещу такъв пропуск е искане за допълване на въззивното произнасяне, по реда на чл. 250 ГПК. Деветият въпрос е фактологичен - не предполага унифициран отговор по приложение на правна норма или правен принцип, а такъв въз основа конкретните обстоятелства и доказателства по делото. Така в настоящия случая, произнасянето на съда по евентуалния иск, с позоваване на мотивите по главния, следва от обстоятелствената част на евентуалния, въведена от „Мидера„ЕООД. Отхвърлянето на главния иск - срещу И. И. - потвърждава наличие на валидно правно основание за получаване на сумата 28 681, 62 лева, а вредоносно поведение на управителя И. И. ищецът основава единствено на факта на разпореждането с тази сума. Десетият въпрос изхожда от позоваването на ищеца на изявление на ответницата И. И. в друго съдебно производство, протокол от което е представен по делото, в което и по отношение процесния договор за посредничество същата е заявила получено възнаграждение от 20 000 евро, във връзка с което доказателство ищецът е отправил до първоинстанционния съд искане за разпореждане по чл. 176, ал. 1 ГПК – да се задължи ответницата да се яви лично и даде обяснения относно това си изявление, с оглед принципа за непосредственост, което искане съдът не е уважил. Преди всичко, това обстоятелство би имало значение по насрещните искове на ответницата, която претендира неиздължена част от договореното възнаграждение за осъществената от нея посредническа дейност, но не и по главния иск срещу същата, който се основава на твърдение за получени от И. И. 28 681,62 лева при начална липса на осснование. Само на това основание, обяснения на ответницата, дори да биха потвърдили факта, за получено възнаграждение от 20 000 евро, не биха били от значение за правния резултат по исковете на „Мидера„ ЕООД, което изключва характеристиката на правен въпрос. Отделно от това би бил неудовлетворен допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС дава разрешение относно хипотезите на дължимо от въззивния съд служебно събиране на доказателства, каквато в случая не е налице. Впрочем, достатъчно за отхвърляне на главния иск по чл. 55 ЗЗД е било направеното от ищеца уточнение за начина и времето на получаване на сумите от ответницата И.: на три части, в общ размер от 15 300 евро / неравностойни на 28 681,62 лева, а на 29 924,19 лева /, през м. декември 2016 г., с основание за дебитиране сметката на дружеството „ частично връщане по чл. 134 ТЗ “. Това формално основание, посочено в собствената му счетоводна документация, ищецът не е оспорвал, нито оборил. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба срещу решението по чл. 247 ГПК, не е формулиран правен въпрос, като се сочи произнасяне на съда в противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 2607/2020 г. на ІІ г.о., гр.д.№ 80/2017 г. на ІV г.о. и гр.д.№ 545/2012 г. на І г.о. на ВКС. Неформулирането на правен въпрос, в обосноваване допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 247 ГПК, е достатъчно за да се приеме непреодоляна селективната фаза по чл. 288 ГПК, но дори да би бил формулиран въпрос, то не би бил защитен допълнителен селективен критерий с цитираната съдебна практика на касационна инстанция по приложението на чл. 247 ГПК, според която обект на отстранима очевидна фактическа грешка е противоречие между диспозитива и мотивите на съдебния акт, при това - грешка при материализиране в диспозитива на ясно изводима от мотивите воля на съда по предмета на правния спор и/или конституираните по същия страни. Името на ответницата не е сгрешено в диспозитива на въззивния акт, респ. не е налице противоречие с мотивите, подлежащо на отстраняване, както правилно е заключил въззивният съд, а грешката в името на свидетеля е изначално ирелевантна за производство по чл. 247 ГПК. Предвид гореизложеното, не се обосновава основание за допускане на касационно обжалване по касационните жалби на „Мидера„ ЕООД. Поради несбъдване на вътрешно - процесуалното условие на чл. 287, ал. 4 ГПК, насрещната касационна жалба следва да се остави без разглеждане. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение