Определение № 880 от 08.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1452/2012 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени срещу въззивно решение от 25.07.2012 г. по гр.д. № 387/2012 г. на Кюстендилския окръжен съд. С него въззивният съд е признал за незаконно уволнение на З. Ю. Я. със заповед № 261/2011 г. на кмета на [община], възстановил е Я. на заеманата преди уволнението длъжност и е отхвърлил иска й по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. [община], представлявана от кмета И. С. М. чрез главен юрисконсулт Е. Д. обжалва решението в частта му по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. Излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон – чл. 333, ал.1, т. 4 КТ, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна З. Ю. Я. не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. З. Ю. Я. чрез адв. А. Р. от АК – К. обжалва въззивното решение в частта по чл. 344, ал. 1, т. 3 ГПК като твърди, че то е неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – неправилно разпределение на доказателствената тежест относно факта, че не е получавала трудови доходи за времето от 6 месеца след уволнението. Насрещната страна [община] е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: По касационната жалба на [община]: Към жалбата са приложени три съдебни решения, постановени от въззивни състави, но няма повдигнат правен въпрос, нито такъв по пътя на уточнението може да бъде извлечен от състава на Върховния касационен съд, което е първото условие за произнасянето по чл. 288 ГПК. Изложени са оплаквания за неправилност – противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Това са касационни доводи, не и обосновка по чл. 288 ГПК – срв. разясненията по ТР 1-2009-ОСГТК ВКС. Недоказани са и допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 ГПК. Приложените три съдебни решения са на въззивни състави, подлежат на обжалване и няма данни да са влезли в сила, т.е. нямат характеристиките на съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 т. 2 ГПК, както изрично е изяснено в ТР 1-2009-ОСГТК ВКС. От друга страна, ако касаторът има предвид разгледания и в трите съдебни решения въпрос за закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, то следва да бъде посочено, че разрешението в обжалваното съдебно решение съответства напълно на задължителната съдебна практика по чл. 290 ГПК, а именно, че закрилата по чл.333, ал.1, т.4 КТ има обективен характер и важи винаги когато работникът е започнал ползването на разрешения му отпуск, без значение кога работодателят е узнал за издадения болничен лист. В случая, към датата на уволнение, служителят е бил в болнично заведение на лечение. И накрая, уволнението е признато за незаконно, както поради неспазена предварителна закрила по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, но и поради неустановено от работодателя основание по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, поради което е прекратил трудовото правоотношение. Във връзка с това съображение на въззивния съд, само по себе си достатъчно за уважаване на исковете по чл. 344, ал. 1 т. 1 и т. 2 КТ, също няма повдигнат правен въпрос В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение в частта му по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. По касационната жалба на З. Ю. Я.. В изложението към нея е повдигнат процесуалноправния въпрос подлежат ли на доказване отрицателни юридически факти. Той е от значение за постановения резултат по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, защото въззивният съд приел иска за недоказан – уволненият служител не установил, че не е получавал трудови доходи в периода след уволнението за срок от 6 месеца. К. е представил съдебно решение, в което е възприето, че отрицателните факти не подлежат на доказване и именно във връзка с обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ е прието, че работодателят носи доказателствената тежест, ако твърди, че уволненият работник или служител е получавал доходи за положен труд в срока от шест месеца след уволнението. По въпроса е установена противоречива практика на състави на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК, поради което е образувано тълкувателно дело № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС. В заключение, касационно обжалване на въззивното решение в частта по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ следва да се допусне и касационното производство да бъде спряно до постановяване на решение по тълкувателното дело. Мотивиран от горното, съдът