Определение № 1462 от 04.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 76/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на П. М. Р. [ЕГН] срещу решение №437 от 10.08.2023 г. по в.т.д. № 814/2022 г. на ОС-Велико Търново, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение № 508 /23.09.2022 по гр.д. № 1962/2021 г на РС-Горна Оряховица, е уважен установителният иск, предявен по реда на чл.422 ал.1 ГПК от страна на „Ти Би Ай Банк“ЕАД срещу П. М. Р. като е признато за установено, че последният дължи на “ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, с ЕИК[ЕИК], на основание настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по Договор за потребителски кредит № [ЕГН]/18.12.2018г., сумата от 5367,45 лв. - главница; сумата от 947, 94 лв. - възнаградителна лихва за периода 25.08.2020г.- 19.02.2021г.; сумата от 186,57 лв. - мораторна лихва върху главницата за периода 25.08.2020г. - 18.03.2021г., както и законната лихва от датата на подаване на заявлението по 417 ГПК до окончателното заплащане на дължимата сума. Решението се обжалва и в частта за присъдените в тежест на ответника разноски пред инстанциите по същество в общ размер на 1330,26 лева. Излагат се основания за незаконосъобразност на въззивното решение в обжалваната част и се иска отмяната му и произнасяне по същество на спора в насока отхвърляне на иска като неоснователен. Основава се на факта, че усвоената сума по кредита е погасена предсрочно изцяло от страна на ответника -кредитополучател. Отделно от това, се излагат и доводи за нищожност на договора за потребителски кредит, с оглед нарушение на чл.11 т.10 от Закона за потребителския кредит / съкр.ЗПК/ относно съдържанието на уговорката за начина на формиране на ГПР и се претендира приложение на разпоредбата на чл.22 от ЗПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба в писмен отговор от страна на процесуалния си представител-юрисконсулт, изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване и неоснователност на КЖ. Претендира разноските в настоящата инстанция под формата на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и обжалваният интерес е над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови въззивното решение, съдебният състав на АС-Пловдив е изложил в мотивите следните съображения: Между ищеца и ответника е бил сключен процесният договор за потребителски кредит от 18.12.2018г., като съгласно клаузите на същия /чл.7.1./ на ответника се предоставяла сума в размер на 6500 лв., която следвало да бъде погасена на месечни вноски, съобразно посочения в договора /чл.11.2./ погасителен план, по посочена банкова сметка. Ответникът по свое желание е сключил две отделни застраховки, общата сума по които е в размер на 1863,15 лв., като последната сума се включвала в размера на кредита, както е посочено в същия /чл.7.1./ и съобразно уговореното между страните /чл.7.2.2./ като част от средствата по кредита, сумата по застраховките е следвало да бъде преведена от кредитодателя по банкова сметка на застрахователя. Съобразно уговореното между страните /чл.7.1./ се дължала и сума в размер на 1003,58 лв., представляваща такса за оценка на риска, която следвало да бъде възстановена от ответника с дължимите месечни вноски, съобразно погасителния план. На 18.12.2019г., по банкова сметка на ответника, ищецът предоставил сума в размер на 9366,73 лв., от които били удържани сума в размер на 1863,15 лв., представляваща застрахователната премия по сключените от ответника застраховки, както и сума в размер на 1003,58 лв. - такса за оценка на риска. Ответникът изтеглил на каса сумата от 6480 лв., като банката удържала такса за тегленето им в размер на 7,10лв. и по сметката останала сумата от 12,90 лв. На 23.01.2019г., както и на 18.02.2019г., ответникът превел сумите от по 353,42 лв., по банкова сметка в “СиБанк, а на 01.03.2019г. - сума в размер на 6000 лв., по банкова сметка в “Ти Би Ай Банк” ЕАД /IBAN BG 80 T. /. На 19.02.2021г. /датата, на която съобразно представената обратна разписка от лицензиран пощенски оператор ответникът е получил уведомлението/, цялото задължение по сключения между страните договор за потребителски кредит било обявено за предсрочно изискуемо. Според въззивният съд, тези обстоятелства се установяват от представените като писмени доказателства - Договор за потребителски кредит със съответен номер и дата, приложенията към същия, представените от ответника платежни нареждания от съответни дати и със съответни номера, уведомление за настъпила предсрочна изискуемост на цялото задължение, копие от обратна разписка за получено известие, както и от назначената и приета по делото, съдебно-счетоводна експертиза /констативно - съобразителната част на същата - л.80/. Мотивирано т гореизложеното, въззивният съд е приел от правна страна следното: Предявени са били обективно съединени искове по реда на чл.422 ГПК, за признаване на установено, че ответникът дължи суми - непогасена главница и лихви, по договор за потребителски кредит от 18.12.2018г. Страните спорят относно дължимостта на получените от ответника суми по договора, като последният твърди, че предсрочно е погасил цялото си задължение /главница, лихви/, а ищецът от своя страна, че ответникът му дължи всички предоставени суми, с изключение на приспаднатите такси и премии, начислени във връзка с договора. Съставът на въззивния съд е приел, че е налице неизпълнение на договорните задължения от страна на ответника, което съобразно уговореното между страните е обусловило настъпване на тяхната предсрочна изискуемост, за която ответната страна е била надлежно уведомена. Изложил е съображения за това, че не може да приеме за безспорно доказано твърдението на ответната страна, че е налице предсрочно погасяване на задълженията й по кредита с осъществените общо три на брой плащания на суми в различен размер и на различни дати, посочени по-горе. Действително в разпоредбите на сключения договор /чл.22.1./ е предвидена такава възможност по всяко време на действието на договора, но от представените от ответната страна, платежни нареждания, не се установява по безспорен начин основанието за извършените преводи на парични суми, по-конкретно по отношение на сумата от 6000 лв., че се касае именно за предсрочно погасяване на задълженията по процесния договор, още повече, че в посочените платежни документи е посочена различна банкова сметка, от тази, установена по общо съгласие на страните и по която е следвало да се извършват плащанията на задълженията по кредита /чл.11.1. и 11.2./ Погасяването на задълженията по кредита, според съда, е следвало да се осъществи съобразно уговореното по обща воля между страните и определено в съдържанието на разпоредбите на съглашението. По отношение на твърденията на ответната страна за недействителност на клаузите на договора за потребителски кредит, по - конкретно за нищожността на клаузата за дължимост на таксата за оценка на риска, както и на клаузата за лихвения процент, въззивният съд е счел същите за частично основателни: в /чл.9/ от договора, според съда, по достатъчно ясен начин бил посочен начинът на формиране на годишния лихвен процент- по метода на простата лихва върху оставащия размер на главницата, както и процентната стойност на същия, която е в съответствие с разпоредбите на ЗПК. По твърденията за недействителност на клаузата за предвидената такса за оценка на риска, въззивният съд е приел, че същата се явява нищожна поради противоречие с императивни разпоредби на закона - чл.10а, ал.2 ЗПК. По направеното възражение за изтекла погасителна давност на вземанията на ищеца по процесния договор, съдът е приел същото за неоснователно, съобразно направените по - горе от негова страна, изводи за настъпилата предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора. С оглед гореизложеното, въззивната инстанция е счела, че ответникът дължи обявената за предсрочно изискуема главница, която обаче следва да бъде намалена с размера на приетата за нищожна такса за оценка на риска, тъй като е предвидено същата да бъде погасявана от длъжника с месечните вноски по кредита. С оглед дължимостта на главното задължение е счетено, че ответникът дължи и акцесорните вземания - за възнаградителна лихва и за мораторна такава за процесните периоди, посочени в исковата молба. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване преди всичко жалбоподателят се позовава на визираната в чл.280 ал.2, предл. второ ГПК вероятна недопустимост, като обосновава последната с това, че въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл.269 изр. второ ГПК, доколкото същият е разглеждал и се е произнасял по ненаведени във въззивната жалба на насрещната страна доводи и оплаквания. Следва веднага да се отбележи, че евентуалното допускане на такива процесуални нарушения от страна на въззивния съд не би довело до недопустимост на произнасянето, а до неговата незаконосъобразност, доколкото съдът не е излязъл извън предмета на спора и търсената защита. Следователно не е налице така наведеното основание за допускане на касационно обжалване. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, и че са налице основания за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.1 ГПК по поредица от въпроси, повечето от които представляват оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на въззивния акт и които се разглеждат при произнасяне по основателността на КЖ. Въпросите, които обобщено се свеждат до фактическия състав и съдържанието на правото да се погаси предсрочно чрез плащане от страна на кредитополучателя задължението по договор за потребителски кредит / чл. 32 ЗПК/ се явяват правни и обуславящи изхода по конкретния спор и по тях следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280 ал.1,т.3 ГПК, тъй като същите се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: по така обобщения въпрос не е налице задължителна практика на ВКС или формирана по реда на чл.290 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС, Първо т.о. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване, поради което