Определение № 50446 от 14.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1949/2022 г.

Образувано е по касационна жалба от С. Й. С. - ищец в производството, подадена чрез пълномощник адв.Т. Б. от АК – София, против решение № 1046 от 15.10.2021 г. по в.гр.д. № 455/2022 г. по описа на АС-София, в частите, в които е отхвърлен иска й за заплащане обезщетение за претърпени неимуществени вреди за разликата над 15 000 лв. до пълния предявен размер от 60 000 лв. и за заплащане обезщетение за претърпени имуществени вреди за разликата над 622,28 лв. до пълния предявен размер от 1244,55 лв. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваните части е неправилно. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основание за допускане касационно обжалване. Ответната страна по касационната жалба - ответник в производството Столична община /СО/, оспорва жалбата с писмен отговор. Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване. С обжалваното въззивно решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение № 260588 от 16.10.2020 г., постановено по гр.д. № 13591/2018 г. на СГС в частите, в които била осъдена Столична община да заплати на С. Й. С. на основание чл.49, вр. чл.45 ЗЗД сумата от 15000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от увреждания на здравето, настъпили на 20.12.2018 г. в [населено място], ведно със законната лихва от 20.12.2018г. до окончателното плащане, също и сумата от 622,28 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се медицински разходи за лечение на увреждания на здравето, настъпили на 20.12.2018 г. в [населено място], ведно със законната лихва от 18.10.2019 г. до окончателното плащане, и са отхвърлени исковете за разликата до пълния предявен размер от 60000 лв. за неимуществени вреди и 1244,55 лв. за имуществени вреди, съответно и относно определените за дължими от страните разноски. В частта, в която исковете са били уважени за 15 000 лв. неимуществени вреди и 622,28 лв. имуществени вреди, и за определените за дължими разноски според този резултат, въззивното решение е влязло в сила на 09.05.2022 г., когато с определение № 92/09.05.2022г. по ч.гр.д.№ 1115/2022 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., е потвърдено разпореждане на съдия при САС за връщане касационната жалба на СО срещу въззивното решение в тези части. С въззивното решение на САС е било също обезсилено първоинстанционното решение на СГС в частта, в която е прогласено, че е постановено при участието на третите лица „АЕС - Х ООД, ЕИК 130661065; „РТК“ ООД, ЕИК 122082104; „Еко ресурс – Р“ ООД, ЕИК 131306107; „БКО“ ООД, ЕИК 121912312 и и е прекратил производството по отношение на тези търговски дружества, в която част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. - за граждански дела, и до 20 000 лв. - за търговски дела. Размерът на цената на иска по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди възлиза на сумата 1244,55лв., която не надхвърля минималния праг за допустимост на касационното обжалване. По тази причина касационната жалба, в частта й, с която се атакува произнасянето по този иск, се явява процесуално недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата част касационната жалба на ищеца С. е допустима. По отношение на произнасянето по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, от фактическа страна е прието за установено от въззивния съд, че ищецът на 20.12.2018 г., около 09:00 – 09:30 часа в [населено място] е пресичал пътното платно на [улица]и стъпвайки на прилежащия тротоар пред № 23, на който административен адрес е входа на къщата му, се подхлъзнал и паднал на земята, вследствие на обстоятелството, че улицата и тротоара не са били почистени от сняг и лед след снеговалеж на 16.12.2018 г. След падането ищецът е бил незабавно транспортиран и настанен за лечение в Клиниката по ортопедия и травматология на ВМА, където е установено счупване на двете кости на десния глезен, извършена е операция с поставянето на метални импланти. На 27.02.2019 г. е извършена втора операция в същата клиника, при която са извадени имплантите, при което общият лечебен и възстановителен период е продължил 180 дни – от 20.12.2018 г. до 17.06.2019 г., за което има издадени и болнични листа. За лечението е разходвал ищецът сумата от 1 244.55 лева. Прието е още, че ищецът при настъпване на инцидента е бил стъпил едновременно на пътното платно и на прилежащия пред имота му тротоар, въз основа на признанието с исковата молба на факта, че улицата има прилежащ тротоар и инцидентът е настъпил точно пред входа на неговата къща, и поради признанието на посочения неизгоден за страната факт не е дадена вяра на показанията на разпитаните в първата инстанция свидетели за отсъствието на тротоар пред имота на ищеца, а са кредитирани свидетелските показания само относно претърпените от ищеца болки и страдания. Прието е, че улицата и прилежащият тротоар се намират на територията на Столична община и са със статут на публична общинска собственост по смисъла на чл. 3, ал. 2, т. 3 от Закона за общинската собственост /ЗОС/, и разпоредбата на чл. 11 от ЗОС вменява в тежест на собственика /ответника/ задължението да управлява общинските имоти в интерес на населението съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин, при което наличието на непочистен сняг и лед по асфалтовата настилка на пътното платно обосновава извод, че ответникът и лицата, на които той е възложил да поддържат уличната инфраструктура не са положили дължимата се грижа, присъща на добрия стопанин, да извършат снегопочистването, т.е. поведението на последните осъществява деликтния състав на чл. 45 от ЗЗД /противоправно действие и/или бездействие, вреда /имуществена и/или неимуществена/, причинна връзка между поведението и вредата, както и вина, която се предполага до доказване на противното. За неприложим е счетен ЗП, тъй като улицата, на който е настъпило увреждането и прилежащия тротоар не са участък едновременно на републикански или общински пътища по смисъла на чл. 3 от ЗП. Прието е, че ищецът, като не е изпълнил вмененото му задължение с подзаконов нормативен акт, издаден от Столичния общински съвет- чл. 67, ал. 1, т. 2 от Наредба на Столичен общински съвет за управление на отпадъците и поддържане на чистотата на територията на Столична община- според който в тежест на собствениците на имоти е възложено да почистват от сняг и лед прилежащите пред имота им тротоари, с това свое бездействие пряко и непосредствено е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат в съотношение: 1/ 2 за ищеца и 1/ 2 за ответника. Въззивният съд е счел, че пълното обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 30 000 лв., който размер е съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС и с конкретните данни по делото, относно: възрастта на ищеца; неговото обществено положение; броя и характера на претърпените увреждания; продължителността на периода, в който болките и страданията са били с по - интензивен характер; продължителността на общия лечебен и възстановителен период; липсата остатъчните проявления на уврежданията и икономическите условия към деня на настъпване на инцидента. Така определеното обезщетение е намалено с приетото съотношение на съпричиняване на вредоносния резултат, поради което предявеният главен иск, имащ за предмет обезщетяване на претърпените неимуществени вреди, е приет за основателен до размер на сумата от 15 000 и подлежащ на отхвърляне за разликата до пълния предявен размер от 60 000 лв. Изложени са съображения за това, че съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, при задължения от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, считано от деня на увреждането, поради което ответникът дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, считано от 20.12.2018 г. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът иска допускане касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирни въпроси, които обобщени се свеждат до приложението на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, критериите и релевантните обстоятелства, въз основа на които се определя обезщетението, и задължението на съда да прецени в съвкупност на събраните по делото доказателства за установяване на релевантните към определяне размера на обезщетението обстоятелства, по които се сочи постановяване на въззивното решение в противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 17/27.03.2013 г. на ВКС, ТК, т.д.№ 266/2012 г., 2 т.о., решение № 144/01.10.2012 г. по т.д.№ 196/2012 г., 2 т.о., решение № 88/17.06.2014 г. по т.д.№ 2974/2014 г, 2 т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д.№ 486/2012 г., 2 т.о., решение № 202/16.01.2013 г. по т.д.№ 705/2011 г., 2 т.о., решение № 93/23.06.2011 г. по т.д.№ 566/2010 г., 2 т.о., решение № 158/28.12.2011 г. по т.д.№ 157/2011 г., 1 т.о., решение № 95/24.06.2013 г. по т.д.№ 220/2012 г., 2 т.о. Искането за допускане касационно обжалване се поддържа и в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК- очевидна неправилност Поставените въпроси като такива по приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по своята същност обективират оплакването на касатора за допуснато нарушение на процесуалните правила и материалния закон и се отнасят до правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събраните по делото доказателства, които са конкретни за всеки спор и чиито отговор предполага проверка за обоснованост на фактическите констатации на въззивния съд, каквато проверка е извън обхвата на настоящото производство. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни /т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК/. По тази причина тези въпроси не представлява основание за допускане на обжалването, а основание от кръга на регламентираните с чл. 281, т. 3 ГПК, по които Върховният касационен съд се произнася с решението по чл.290 ГПК. Настоящият състав на Върховният касационен съд намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част, в която е отхвърлен иска за обезщетение за неимуществени вреди над 15 000 лв. до пълния предявен размер от 60 000 лв., на основание чл.280, ал.2 ГПК- очевидна неправилност, за преценка на направения от въззивния съд извод за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца съобразно посочената приложима нормативна уредба, и за съответствие на този извод с действителния смисъл на приложима императивна материално правна норма на закона, определяща задължението на общината да управлява имотите и вещи-общинска собственост, с грижата на добър стопанин, и такава, определяща задължение на общината по управление на отпадъците на нейна територия, и с действителния смисъл на чл.51, ал.2 ЗЗД. По допускане на касационно обжалване на част от въззивното решение, касаторът следва да внесе само 300 лв. държавна такса от дължима такава от 900 лв., тъй като с акт по чл.83 ГПК същата е освободена от заплащане на държавна такса в производството над 300 лв. /определение от 15.11.2019 г. по делото на СГС/. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение