Определение № 50827 от 16.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1722/2022 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на С. Б. Ч., чрез адвокат Т. Б. от АК-С., срещу решение № 20095/07.01.2022 г. по гр.д.№ 1202/2021 г. на Софийски градски съд, с което се отменя решение от 03.09.2020 г. по гр.д.№ 43559/2019 г. на Софийски районен съд и на основание чл.422 ГПК е отхвърлен предявения иск на С. Б. Ч. против И. Н. И. за съществуване на вземането за сумата от 3200 евро, представляваща главница по договор за спогодба от 12.04.2017 г., с нотариална заверка на подписите, ведно със законната лихва от 10.05.2018 г. до изплащането, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№ 29222/2018 г. на РС София, 33 състав и са присъдени разноски по делото. В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по процесуалноправните въпроси: 1. „Допустимо ли е въззивният съд да основава изводите в решението си на факти и обстоятелства, които не са въведени състезателно в предмета на делото чрез възражения и твърдения на страните и за които страните не са имали възможност да изградят защитна позиция?“ 2. „Задължен ли е въззивният съд да разреши повдигнатия пред него правен спор в рамките на предмета на делото, очертан с исковата молба и направените своевременно възражения на ответника?“ 3. „Има ли правомощия въззивният съд, при въведените ограничения на нормата на чл.269 ГПК, да се произнася по правилността на първоинстанционото решение, като обсъжда пороци невъведени във въззивната жалба, които не касаят приложение на установена в публичен интерес правна норма?“ Допълнително са поставени и процесуалноправни въпроси, които уточнени при условията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., ОСГТК на ВКС се свеждат до правомощията на съда да произнесе по възражения на ответника, направени след изтичане на срока за отговор на исковата молба; да тълкува волята на страните в подписания между тях договор и да проверява наличието на предшестващо правоотношение, послужило като основание за поемане на задължение от ответника /или съдът е ограничен от документа, въз основа на който е издадена заповед по чл.417, т.3, пр.2 ГПК/. Според касатора, въпросите са разрешение в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС, а последният от тях е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отделно твърди, че решението на въззивния съд е очевидно неправилно поради нарушаване на правилото на чл.269 ГПК. От И. Н. И., чрез адвокат К. Н. от АК-С., е подаден писмен отговор, с който оспорва касационната жалба като счита, че липсват основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и претендира сторените разноски по делото. За да постанови решението, въззивният съд приема, че между ищеца и наследодателя на ответника е била сключена спогодба от 12.04.2017 г., с нотариална заверка на подписите, въз основа на която е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№ 29222/2018 г. на СРС, 33 състав. Съдът е установил, че в първото по делото заседание, ответникът е оспорил задължението и е представил предварителен договор за продажба на имот между наследодателя н трето лице, в който е направено изявление, че част от даденото му капаро в размер на 3000 евро се предава на С. Б. Ч., което се удостоверява с подписите в същия договор, който служи за разписка. Според съда, в спогодбата е отразено задължение 1600 евро, но с думи е посочена сумата „хиляда и петстотин“, която при забава се дължи в двоен размер от 3200 евро, но в текста и цифрите са нанесени корекции, което е довело до разминаване на стойностите в сумите. При тези данни, въззивният съд е достигнал до извод, че поставените подпис и печат на нотариуса /отстрани на поправките/ са недостатъчни да се приеме, че страните са били наясно с тях, поради което липсва валидно възникнало задължение на ответника от същия договор, а претенцията на ищеца е неоснователна. Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че не са налице основания, които да обосноват извод за „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В съдебната практика на ВКС е изяснено, че „очевидната неправилност“ е квалифицирана форма на неправилност, т.е. особено тежко нарушение на закона или явна необоснованост /напр.законът е приложен в неговия противоположен смисъл или е приложена отменена правна норма/, които нарушават основните принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд, във връзка с предпоставките, въз основа на които съдът преценява дали съществува вземането на ищеца по иск на основание чл.422, ал.1 ГПК. В случая, липсва явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, а постановеното решение е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаването на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях. Съображенията на касатора, в този смисъл, за допуснати процесуални нарушения от съда, по своята същност представляват оплаквания за нарушение на съдопроизводствените правила, които са довели до необоснованост на въззивното решение, т.е. представляват доводи за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, по които обаче съдът може да се произнесе само след допускане на касационно обжалване по конкретно поставен правен въпрос, а не в производството по чл.288 ГПК. Ето защо липсва основание за допускане на касационно обжалване на решението по чл.280, ал.2 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита и съдействие. Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че следва да бъде допуснато касационно обжалване по уточнения при условията на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС въпрос, във връзка с правомощията на съда да произнесе по възражения на ответника, направени след изтичане на срока за отговор на исковата молба. Така поставения правен въпрос обуславя изхода на делото, но е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд, формирана с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС. Останалите процесуалноправни въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, поради което ще бъде преценявани като доводи за неправилност при решаване на спора по същество. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение