Определение № 3580 от 29.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 738/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на всички страни по в.гр.д. № 239 /2025 г. на Варненския апелативен съд срещу постановеното по него решение № 129 /30.06.2025 г.

Ответниците в първоинстанционното производство Агенция за публичните предприятия и контрол (АППК) и Народното събрание на Република България (по-нататък и НС на РБ) обжалват решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 1 /06.01.2025 г. по гр.д. № 163 /2023 г. на Силистренския окръжен съд в частта, с която тези жалбоподатели са осъдени на основание чл.2в от ЗОДОВ да заплатят солидарно на „В. Дистилърс Къмпани“ АД сумата 873 041 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, изразяващо се в отчуждаване на недвижимо имущество, собственост на търговското дружество.

В писмен отговор „В. Дистилърс Къмпани“ АД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Ищецът „В. Дистилърс Къмпани“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която първоинстанционното решение № 1 /06.01.2025 г. по гр.д. № 163/2023 г. на Силистренския окръжен съд е отменено в частта, с която ответниците са осъдени на основание чл.2в от ЗОДОВ да заплатят солидарно на „В. Дистилърс Къмпани“ АД разликата над 873 041 лв. до 2 801 060 лв. и в тази част предявеният иск е отхвърлен.

На тази жалба ответниците не са подали отговори.

Прокуратурата на Р. България, която е участвала в процеса на основание чл.10, ал.1 ЗОДОВ, не е изразила становище по основателността на касационните жалби.

Касационните жалби са процесуално допустими: подадени са от страните по делото в предвидения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и което страните имат право и интерес да обжалват и са редовни.

Искът е за обезщетение за вреди, причинени на ищеца от ответниците чрез публичната продан на недвижими имоти на ищеца, извършена поради приложението на § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК от АППК за неизпълнени задължения на друго дружество – купувач по приватизационен договор от 16.05.1997 г., с който то е придобило поименни акции от капитала на ищеца (който е собственик на имотите), а впоследствие, с договор от 02.11.2002 г. ги е прехвърлило на трето дружество.

Искът е основан на твърдения, че правилото на § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК от АППК противоречи на правото на ЕС; АППК като правоприемник на АПСК, а тя на АСК, е приложила нормата след присъединяването на Р. България към ЕС поради това, че НС на РБ е бездействало и е отменило нормата едва през 2015 г. без да преуреди последиците от нея.

Въззивният съд е приел, че по делото е установено следното:

През 2005 г. и 2006 г. АСК се е снабдило с три изпълнителни листа срещу „В. Дистилърс Къмпани“ООД общо за сумата 6 611 650, 73лв., ведно със законната лихва за неизпълнени задължения по приватизационния договор от 1997г. и въз основа на тях е образувано изпълнително дело през 2005г. През 2008г. по искане на АСК (впоследствие АПСК, сега АППК) е вписана законна ипотека на основание чл.166, чл.168 и § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК, редакция към ДВ, бр.72 /01.09.2006 г., върху недвижими имоти, собственост на приватизираното дружество. 2018 г. АПСК е подновила законната ипотека и по нейно искане е извършена публична продан, които са възложени с постановление от 2020 г. след заплащане на цената 126 300лв./без включен ДДС. Получената сума е разпределена с протокол от 12.01.2021 г.

Въззивният съд е приел следните правни изводи:

С изменението на ЗОДОВ, обн. ДВ, бр.94/29.11.2019 г. от националното право е нормативно установен редът за реализиране на отговорността на държавата за вреди от достатъчно съществено нарушение правото на ЕС и това е редът по ЗОДОВ. В нормата на чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, за разлика от чл.1 и от чл.2в, ал.1 т.1 от същия закон, не е направено разграничение от каква дейност са настъпили вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. Исковата молба е подадена след влизане в сила на ЗИДЗОДОВ, обн. ДВ, бр.94 /2019г., съответно създаване нормата на чл.2в от ЗОДОВ.

Въззивният съд е обосновал отговорността на НС на РБ за причинените вреди с установената практика на ВКС - например. решение № 14 /15.02. 21г. по гр.д. № 5165 /16г., IV г.о., решение № 60175/09.09.2022 г. по гр.д. № 2415/20г., І т.о., решение № 37 /30.06.2017 г. по т.д. № 2637/14 г., І т.о., решение № 147 /27.01.2016 г. по т.д. № 3013/13 г., ІІ т.о. и др., с които е прието, че съдържащата се в § 8, ал.1 от ПР на ЗИД на ЗПСК правна уредба противоречи на правото на Европейския съюз, което е част от вътрешното право на страната съгласно чл.5, ал.4, изр.1 на КРБ. Нарушено е първично право на Европейския съюз, уреждащо значими правоотношения - свободното движение на капитали и свободното право на установяване, накърнението на тези права се състои в тяхното непризнаване (а не напр. в приемливо затрудняване на реализирането им), а отмяната на § 8 ПЗР ЗИД ЗПСК е приета от НС като мярка в процедура за нарушение №2012/4002 за отстраняване на констатираното от Европейската комисия несъответствие с разпоредбите на ДФЕС. Налице е квалифициращият белег „достатъчна същественост“ по отношение на нарушението на всеки един от ответниците, т.к. тъй като се явява в разрез с основни принципи на общностното право - свободно движение на капитали и свободно право на установяване. Оценена за ответника НС, достатъчната същественост на извършеното от него нарушение следва да бъде изведена вкл. от цитираната процедура на ЕК № 2012 /4002. Тук следва да се посочи, че след отмяната на разпоредбата през 2015г. от НС е допуснато нарушение на същите разпоредби, след като не са взети мерки с изрична разпоредба да се поправят /преуредят/ последиците от нарушението, което е дало възможност вече вписаната през 2008г. ипотека да доведе до изнасяне на публична продан на ипотекираните имоти (определение № 60468 /09.06.2021г. по гр.д. №3413 /2019 г., ВКС, ІІІ гр.о.) Обстоятелството, че е била подновена през 2018г. не изключва отговорността на НС, защото поради липсата на преуреждане на отношенията, продължението на срока по реда на чл.172 от ЗЗД е следствие само от вписването през 2008г., за което и първоначално вписване от 2008г. НС не е преуредило последиците от нарушението след отмяната на нормата през 2015г. (отмяната на нормата за в бъдеще не води до извод за това, че същата изначално не е съществувала и не е пораждала действие).

Според разясненията в т.3 от ТР №3/2004 от 22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, хипотезата на чл.5, ал.1 от ЗОДОВ е налице и държавният орган не отговаря, когато поведението на увреденото лице е единствен каузален фактор за настъпване на вредоносния резултат. В случая, настъпването на вредоносния резултат се явява в необходимата причинно-следствена връзка с допуснатите от ответниците нарушения на правото на Е С, като не би могло да се приеме, че неизползването на посочените от ответниците правни средства за защита от страна на увреденото лице прекъсва причинния процес и може да има значение на единствен каузален фактор за настъпване на вредоносния резултат.

Обезщетението, което държавата дължи, трябва да бъде равностойно на претърпяната вреда, така че да осигури ефективна защита на нарушеното

Съобразно разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Съобразно установената практика обезщетението за имуществени вреди се определя от пазарната стойност на съответното имущество. Релевантната пазарна стойност в настоящия случай е тази към момента на настъпване на увреждането. Увреждането за ищеца е настъпило с изгубване на собствеността от него върху имотите в деня на влизане в сила на постановлението за възлагане. От този момент именно вредата е настъпила окончателно, защото неговият патримониум е вече намален със стойността на недвижимите имоти, които са излезли от патримониума му.

Настоящият ищец е бил собственик, който обаче е изгубил собствеността си върху процесните имоти поради продажбата им на публична продан на трето добросъвестно лице, до която продажба се е достигнало поради допуснатите от ответниците горепосочени нарушения на правото на ЕС. Неговата вреда е настъпила в цялост с влизане в сила на постановлението за възлагане, защото тогава е изгубил окончателно собствеността си и имуществената му сфера е намалена със стойността на имотите, и съответно не настъпва в някакви по-късни моменти, когато увреждането да се проявява.

В горецитираната практика на ВКС, включително решение № 14 /15.02.2021г. по гр.д. № 5165 /2016г., IV г.о., е прието, че дължимите обезщетения са именно в размер на пазарната стойност на имотите към публичните продани, приключили с постановления за възлагане.

Въззивният съд е обосновал извода си защо кредитира приетото по делото заключението на единичната СТЕ, а не на приетите заключения на тричленните СТЕ за стойността на парцела към датата на влизане в сила на постановлението за възлагане - 853 681лв. (най-ниска стойност от всички цитирани заключения), като неоспорено от ищеца.

Досежно пазарната стойност на сградите към датата на влизане в сила на постановлението за възлагане въззивният съд кредитира тричленната СТЕ от 07.10.2024г., според която общата им стойност към тази дата възлиза на 19 360лв., защото е съобразено, че наличните сгради (според всички заключения, строени 1968г.) са в лошо техническо и експлоатационно състояние. Според вещите лица строителната стойност следва да има по-малка роля, а по- съществено е обезценяването им поради строителните повреди и недостатъци, включително сградите са с много ниска остатъчна стойност.

Така установена общата пазарна стойност (парцел и сгради) към датата на влизане в сила на постановлението за възлагане възлиза на сумата от 873 041 лв., в който размер и съдът приема, че е действително претърпяната от ищеца вреда и до който размер предявеният иск следва да бъде уважен. Принципно сумата би се следвала ведно със законна лихва, считано от 26.12.2020г.-деня, следващ датата на влизане в сила на постановлението за възлагане до окончателното изплащане, но доколкото Сил.ОС се е произнесъл за лихва само за периода от 28.11.2023г. до окончателното изплащане и решението не е допълнено, настоящата инстанция не би могла да се произнася за периода от 26.12.2020г. до 28.11.2023г., още повече и при липса на жалба от ищеца да влошава положението на жалбоподателите ответници като присъжда лихва от по-ранен момент.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

По жалбата на Агенция за публичните предприятия и контрол (АППК):

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на Агенция за публичните предприятия и контрол се съдържа позоваване на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, във връзка с което са поставени следните въпроси:

1. При липса на разпоредби в правото на ЕС и при прилагане на принципите на процесуална автономия, равностойност и ефективност, как се определя размерът на дължимото от страна на държавата обезщетение по реда на ЗОДОВ при вреди, които са причинени на частноправни субекти от нарушението на общностното право? 2. При съществена разлика в продажната цена, постигната при публична продан на имот, и стойността на същия имот, изчислена при разглеждане на делото въз основа на съдебна експертиза, коя от двете стойности е определяща за съда при постановяване на решение за справедливо обезщетение по реда на ЗОДОВ?

Въпросите са обуславящи. Както беше посочено въззивният съд е приел следното:

Съобразно разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Съобразно установената практика обезщетението за имуществени вреди се определя от пазарната стойност на съответното имущество. Релевантната пазарна стойност в настоящия случай е тази към момента на настъпване на увреждането. Увреждането за ищеца е настъпило с изгубване на собствеността от него върху имотите в деня на влизане в сила на постановлението за възлагане. От този момент именно вредата е настъпила окончателно, защото неговият патримониум е вече намален със стойността на недвижимите имоти, които са излезли от патримониума му.

С горецитираната практика на ВКС, включително решение № 14 /15.02.2021 г. по гр.д. № 5165 /2016 г., IV г.о., е прието, че дължимите обезщетения са именно в размер на пазарната стойност на имотите към публичните продани, приключили с постановления за възлагане.

Настоящият съдебен състав приема, че приетото от въззивния съд е в точно съответствие с приетото като отговор на един от няколко правни въпроса в решение № 14 /15.02.2021 г. по гр.д. № 5165 /2016 г., на IV г.о. на ВКС, както и в решение № 60175 /09.09.2022 г. по т.д. № 2415 /2020 г., на І т.о. на ВКС, постановени в производство по чл.290 ГПК, на които се е позовал въззивният съд, които посочва и жалбоподателят.

Поради съответствието на разрешението на обуславящите въпроси от въззивния съд с установена практика в решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, не е осъществено основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател АПСК се позовава и на очевидна неправилност - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). Такава неправилност може да бъде обусловена от такъв порок на въззивния акт, който да може да бъде установен пряко от неговото съдържание, без да бъде извършван анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение и при установените от инстанцията по същество факти.

В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК

По жалбата на Народното събрание (НС на РБ):

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на Народното събрание се съдържа позоваване на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и т.3 ГПК, във връзка с които се поставят следните въпроси:

1. Установяването нарушение на чл.49 и чл.63 ДФЕС изисква ли задължителен анализ на конкретните факти и обстоятелства относно наличието на трансграничен елемент? 2. При липса на упражнена законодателна инициатива налице ли е „неуреждане на последиците и/или поддържането в националното право на норма, която противоречи на правото на Европейския съюз, представляващо противоправно действие/бездействие на законодателния орган, от което пряко и непосредствено са настъпили неблагоприятни последици? 3. Налице ли е прекъсване на причинния процес в случаите, в които в каузалната верига неблагоприятните последици са настъпили пряко и непосредствено от действията/актовете на други органи, извън Народно събрание, при отменена материалноправна разпоредба от законодателния орган влязла в сила повече от пет години преди настъпване на вредите? 4. В случите, в които Народното събрание е отменило нормативна разпоредба и не е налице влязло в сила решение на Конституционния съд, с което същата правна норма е обявена за противоконституционна, длъжно ли е Народното събрание да уреди правните последици от отменената разпоредба? 5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?

Настоящият съдебен състав намира за обуславящи въпросите дали разпоредбата на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК противоречи на правото на Европейския съюз (на разпоредбите на чл.63, § 1 и чл.49 ДФЕС); за отговорността на НС на РБ на основание чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ за това, че след приемането на Р. България за член на ЕС не е отменило разпоредбата на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК (с бездействието си е продължило да поддържа нормата), за която се твърди, че нарушава правото на Европейския съюз, а след като я е отменила, не е преуредило отношенията, този въпрос включва и въпроса дали нарушението е достатъчно съществено; в какво се изразява вредата на отстранения в резултат на приложението на разпоредбата на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК от имота му собственик, който е изгубил правото на собственост.

Както е посочил и въззивният съд, тези въпроси са разрешени от ВКС в решенията, на които въззивният съд се е позовал: решение № 14 /15.02.2021 г. по гр.д. № 5165 /2016 г., на IV г.о. на ВКС и решение № 60175 /09.09.2022г. по т.д. № 2415 /2020 г., І т.о. на ВКС, постановени в производства по чл.290 ГПК.

В първото от тези решения е установено, че от приложено по делото официално уведомително писмо от 31.05.2012 г. по процедура за нарушение № 2012/ 4002 по описа на ЕК е отразено категоричното становище на ЕК, че (нормата на) § 8 ЗПСК представлява държавна мярка, с която се въвежда специално държавно право и се нарушава заложените в Договора свободно движение на капитали (чл.63 ДФЕС) и свободно право на установяване (чл.49 ДФЕС). С мотивирано становище от 21.03.2013 г. по същата процедура ЕК подържа изразената вече в официалното уведомително писмо позиция и след като изразява мотивирано становище, че съгласно чл. 258, ал. 1 ДФЕС България не е изпълнила задълженията си по чл.63 и чл.49 ДФЕС, приканва България да предприеме необходимите мерки в срок от два месеца.

Приетото от въззивния съд е в съответствие с установената практика на ВКС, че съгласно правилото на чл.5, ал.4 от Конституцията на РБ Народното събрание на РБ отговаря за съответствието на приетите закони с правото на ЕС и другите международни договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Р България, които са част от вътрешното право на страната, като тази отговорност го легитимира като процесуален субституент на държавата по искове за вреди от нарушаване на правото на ЕС, произтичащо от приемането и поддържането на национален закон, който се претендира да противоречи на правото на ЕС.

В решенията на ВКС, на които въззивният съд е основал правните си изводи, категорично и еднозначно е приет изводът, че Народното събрание на РБ с бездействието си да отмени нормата на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК, след като България става член на ЕС, и АСК, съответно АПСК, чийто правоприемник е ответната АППК, с прилагането на тази норма са допуснали нарушения на правилото на чл. 63 ДФЕС за свободно движение на капитали и на правилото на чл. 49 ДФЕС относно свободното право на установяване, допуснатото от двата ответника нарушение на правото на ЕС безспорно е сериозно, което е основание да бъде ангажирана отговорността на държавата в тяхно лице.

Прието е, че законодателният ни орган Народното събрание не е изпълнил дадените му от ЕК препоръки и е отменил противоречащата на правото на ЕС норма едва три години след започване на процедура № 2012/4002. Но не е преуредил последиците от приложението на отменената норма на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК, което е дало възможност за подновяване на законната ипотека и публичната продан.

Поставеният от НС на РБ последен правен въпрос е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие с установената съдебна практика въззивният съд е обсъдил всички възражения и доводи на жалбоподателя НС на РБ за релевантните факти, на които те се основават и е изложил мотиви по тях.

Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на НС на РБ.

По жалбата на ищеца „В. Дистилърс Къмпани“ АД:

В представеното си изложение на основанията за допускане на касационно обжалване този жалбоподател поставя правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК:

1. При предявени искове за обезщетение за вреди, причинени от държавата на частноправни субекти, съединен с иск за вреди от забава за заплащане на дължимото обезщетение, с какво следва да бъде съизмерена вредата на неправомерно отстранения от имота му собственик, при установена по делото и твърдяна от ищеца промяна на пазарните условия, водеща до повишаване на цените на имотите, настъпила след датата на увреждането, но преди изплащането на обезщетението и следва ли при наличие на изрична претенция за това, вредата да бъде съизмерена с пазарната цена на изгубения имот към по-късен момент, в който е настъпила промяната на пазарните условия, водеща до увеличаване на цените на имотите? 2. При предявен иск за обезщетение за вреди, причинени от държавата на неправомерно отстранен от имота му собственик, ако дължимото обезщетение не е изплатено в деня на падежа и преди изплащането му е настъпила промяна на пазарните условия, водеща до увеличаване на цените на имотите, търпи ли собственикът вреда от забавянето на изпълнение на паричното задължение в по-висок размер от законната лихва за периода на забавата по чл. 86,ал. 1, изр. 2 от ЗЗД и следва ли да му бъде присъдено обезщетение съизмеримо с така променената пазарна цена на изгубения имот размер, заедно с лихва за забава от момента на настъпване на промяната в пазарните условия? 3. Промяната на пазарните условия водеща до увеличаване на цената на имотите, настъпила след увреждането, но преди изплащане на дължимото обезщетение за вреди на неправомерно отстранения от имота му собственик, представлява ли вреда в по-висок размер по смисъла на чл.86, ал.1, изр.2 от ЗЗД и може ли увреденият кредитор да иска обезщетение съобразно общите правила? 4. Когато се претендира пълно обезщетение за всички вреди (в т.ч. бъдещите), следва ли съдът да вземе предвид и новонастъпилите факти в хода на производството по делото и може ли да определи размера на обезщетението към по-късен момент до приключването на устните състезания, и по конкретно следва ли съдът да вземе предвид настъпилата в хода на производството - след датата на увреждането, но преди изплащането на обезщетението промяна на пазарните условия, водеща до настъпване на вреди в по-голям размер, вследствие забавата за изплащане на обезщетението, при положение че е сезиран с такава претенция? 5. При предявени искове за заплащане на обезщетение за вреди от деликт и иск заплащане на вреди от забавеното изпълнение на паричното задължение, ако според обстоятелствата съдът е определил размер на обезщетението за вреди към по-късен момент /след увреждането/ в по-висок размер, заедно със законна лихва за забава от този по-късен момент, следва ли съдът да отхвърли иска за законна лихва от датата на увреждането до този по-късен момент, или искът се счита уважен за претендирания по-висок размер на обезщетението за забава по см. на чл.86, ал.1, изр.2 от ЗЗД, тъй като законната лихва е минималният законово определен размер на обезщетението за вреди от забавено изпълнение на паричното задължение, респективно ако липсва такъв диспозитив, следва ли ищецът да направи искане за допълване на решението, или въззивният съд сезиран с жалба срещу решението в неговата цялост следва да разгледа иска за обезщетение от забавено изпълнение, като в случай, че определи обезщетението за вреди по главния иск към различен /по-ранен момент/ и/или не уважи искането за присъждане на вреди от забава за репатрация на вредите в по-висок размер /чл. 86,ал. 1, изр. 2 от ЗЗД/ да присъди законната лихва от датата към която е определил размера на обезщетението за вреди?

Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, обуславящ неговите изводи за вида и стойността на претърпяната от ищеца вреда е въпросът в какво се изразява вредата на отстранения в резултат на приложението на разпоредбата на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК от имота му собственик, който е изгубил правото на собственост в резултат на проведена публична продан, но този въпрос не е разрешен в противоречие, а в точно съответствие с приетото в решение № 14 /15.02.2021 г. по гр.д. № 5165 /2016 г. на IV г.о. на ВКС, на което въззивният съд се е позовал и което този жалбоподател сочи.

Поради изложеното – наличие на установена практика на ВКС по обуславящите въпроси и съответствие на разрешенията на въззивния съд с нея, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на този жалбоподател.

Този жалбоподател също се позовава на очевидна неправилност – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

По-горе настоящият съдебен състав изложи съображения за това, че в конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства).

С оглед изхода от това производство (не е допуснато касационно обжалване по жалбите на нито една от страните) не следва да се присъждат разноски, а страните следва да ги понесат така, както са направени.

Воден от изложеното съдът