Определение № 1613 от 28.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 655/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. П. М. –А. срещу решение № 1272 от 06.12.2024 г., постановено по в.гр.д. № 925/ 2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10-ти състав, с което след отмяна на решение № 78 от 05.01.2024 г., постановено по гр.д. № 9455/2022 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-13 състав, П. П. М. –А. е осъдена да заплати на „Нера“ ЕООД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 183, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 30 000 лв., представляваща неплатена договорена продажна цена за апартамент 10 и мазе 2, дължима съгласно предварителен договор от 07.06.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 09.09.2022 г. до окончателното й плащане. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, на материалния закон, както и че е необосновано. Касаторът, който има качеството на ответник по предявения в процеса иск, счита за неправилен извода на апелативния съд за неоснователност на заявеното в процеса от него възражение за прихващане между вземането на ищеца „Нера“ ЕООД за покупна цена, предмет на иска, и неговото вземане към това дружество за неустойка за забавено изпълнение на задължението за извършване на уговорените в процесния договор строителни работи. Заявява, че от събраните в производството доказателства и публично известните заповеди на Министерство на здравеопазването се установява, че по време на извънредното положение в страната, обявено през 2020 г. поради пандемията от Ковид-19, от компетентните органи не е налагана забрана за извършване на строителство, поради което забавата на ищеца да завърши в срок сградата, в която се намира продадения на ответника апартамент, не се дължи на извънредното положение и то не може да се квалифицира като непреодолима сила, която да бъде основание за освобождаването му от отговорността за тази забава. Посочва, че съгласно чл. 306 ТЗ и чл. 36 от сключения между страните по спора договор изпълнителят на строежа може да се освободи от отговорност при непреодолима сила само ако уведоми възложителя за нейното настъпване, което в случая не се доказва да е направено. Касаторът намира за напълно нелогичен изводът на апелативния съд, че като е подписал акт обр. 15 за строежа без възражения е приел, че забавянето на строителството се дължи на непреодолима сила и с оглед на това срокът за изпълнение е продължен. Счита, че въззивният съд неправилно е основал заключението си за наличие на непреодолима сила и за нейната продължителност въз основа на представените по делото актове обр. 10, които се съставят в процеса на строителство, които са частни документи и нямат доказателствена стойност за причината за спиране на строителството. Освен това отразеното в тези актове, че строителството на обекта е спряно от 14.03.2020 г., противоречи на изявлението на ищеца-строител в имейл от 01.04.2020 г., изпратен до ответника, че продължава да извършва строителни работи, както и на изявлението на този субект в имейл от 18.03.2021 г., че забавата в строителството се дължи на метеорологични условия. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовават на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира седем въпроса, по които считат, че има произнасяне от въззивния съд. Поддържа и основанието за допускане на решението до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касация „Нера“ ЕООД не е подал отговор на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане е иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неплатен остатък в размер на 30 000 лв. от цената, дължима за изграждане на недвижим имот и прехвърляне на правото на собственост върху него, уговорена в договор, имащ характера както на предварителен договор за сключване на окончателен такъв за продажба на недвижим имот, така и на договор за строителство, който е предявен от продавача и изпълнител на строителството – „Нера“ ЕООД, срещу купувача и възложител на строителството – П. П. М. –А.. В процеса от ответника е заявено възражение за прихващане между вземането, предмет на иска, и вземане, което купувачът и възложител на строителството има към изпълнителя по сключения договор за заплащане на неустойка за забавено изпълнение на задължението за извършване на възложените строителни работи в срок. Въззивният съд е счел, че по делото се установява, че между страните по спора е сключен договор от 07.06.2019 г., с който ищецът се е задължил да изгради и продаде на ответника недвижим имот, представляващ апартамент № 10, находящ се в [населено място], ведно с прилежащото към него мазе. Доказано е и това, че ищецът е изпълнил задължението си по тази сделка, което е характерно за предварителния договор за продажба, да продаде на ответника описания недвижим имот на 19.06.2020 г., когато между страните е сключен договор за продажба във формата на нотариален акт. С оглед на това е направил извод, че за ответника е възникнало насрещното задължение да заплати на ищеца уговорената в договора покупна цена, неплатената част от което възлиза на сумата от 30 000 лв. Този извод се основава и на това, че възникването на задължението до посочения размер е признато от ответника както извънсъдебно с изявление в нотариална покана от 17.08.2022 г., така и в процеса с изявление в писмения отговор. Въззивният съд е разгледал направеното от ответника възражение за съдебно прихващане, като в тази връзка първо е приел, че по делото се установява, че в чл. 29.1. от процесния договор страните са постигнали съгласие за дължимостта на неустойка за забава от изпълнителя при забавено от него с повече от 90 дни изпълнение на задължението му, поето с договора, което е характерно за сделката за изработка, което е това да извърши всички възложени му строителни работи. Счел е, че това задължение не е изпълнено в уговорения в договора срок, но че забавата се дължи на събитие, което представлява непреодолима сила и освобождава длъжника от отговорността му за нея. За да заключи това, съдът се е позовал на установения в производството като общоизвестен факт, че през 2020 г. е настъпила пандемия от Ковид-19 и в страната е обявено извънредно положение с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. Отчел е, че по време на това извънредно положение със заповеди на Министерството на здравеопазването са въведени мерки за забрана събирането на повече от двама възрастни на открити и закрити обществени места и за спазване на определени изисквания от работодателите за осигуряване на дистанционна работа и работа на смени, като е намерил, че те могат да бъдат изпълнени в процеса на строителство само ако той бъде спрян. Тези обективни събития са довели до забава да се завърши строителството, възложено с договора, поради което представляват непреодолима сила съгласно чл. 306, ал. 2 ТЗ. Въззивният съд е приел за доказано по делото и това, че изпълнителят е уведомил възложителя за възможната забава в извършването на строителните работи поради пандемията с имейл от 01.04.2020 г. Посочил е, че докато трае непреодолимата сила изпълнението на задължението за строителство е спряно, което видно от представените по делото актове обр. 10 е за период от 7 месеца и 17 дни. С това време се продължава уговореният в договора срок за изпълнение на задължението за извършване на строителните работи, в резултат на което той изтича на 18.10.2021 г. Констатирано е, че от 18.10.2021 г. до датата, когато е изпълнено строителството – 22.12.2021 г., не са изминали 90 дни забава, поради което е направен извод, че не са се осъществили фактите, при които за изпълнителя възниква задължение да заплати на възложителя неустойка за забава по чл. 29.1. от договора. По изложените мотиви въззивният съд е намерил за неоснователно заявеното възражение за съдебно прихващане и е счел, че вземането по предявения осъдителен иск не е погасено чрез прихващане и той следва да бъде уважен, което се разминава с извода на първоинстанционния съд. С оглед на това постановеното от него решение е отменено, като вместо него П. П. М. –А. е осъдена да заплати на „Нера“ ЕООД претендираната сума в размер на 30 000 лв. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя седем въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното решение и че са обусловили решаващите изводи за основателност на предявения срещу него иск, като по отношение на всеки от тях поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. В тълкувателното решение е отбелязано и това, че поставеният въпрос не може да е такъв, който да е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Ето защо настоящият съдебен състав трябва първо да се произнесе дали поставените от касатора въпроси отговарят на тези изисквания за осъществяване на общия селективен критерий. Първият от тези въпроси е: 1. Със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и Заповедите на Министерство на здравеопазването въведена ли е изрична забрана за извършване на строителни дейности на частни сгради, което да е основание по чл. 306 ТЗ и чл. 36 от предварителния договор за спиране на строителството от ищеца и освобождаването му от отговорност за заплащане на неустойката? От изложената към този въпрос обосновка е видно, че той се поставя във връзка с поддържано от касатора оплакване, че въззивният съд се е произнесъл, че по време на обявеното извънредно положение поради пандемията от Ковид-19 в страната е въведена забрана за извършване на строителни дейности на частни сгради. От мотивите на обжалваното решение обаче е видно, че в него такова произнасяне няма. Въззивният съд е направил съвсем различен извод, който е, че по време на извънредното положение в страната няма въведена изрична забрана за извършване на строителна дейност. Той е счел, че въпреки липсата на такава забрана, от здравните власти са наложени други ограничителни мерки, които са оказали влияние върху възможността да се извършва строителна дейност, и именно на това, а не на въведена забрана за строителство, е основал заключението си, че се доказва да е настъпило събитие, което представлява непреодолима сила и освобождава ищеца от отговорност за забавено изпълнение на задължението му за извършване на възложените с договора строителни дейности. Следователно апелативният съд изобщо не се е произнесъл по формулирания първи въпрос. Освен това, трябва да се посочи, че от начина, по който е поставен този въпрос, е видно, че той не касае тълкуването и прилагането на някаква правна норма, включително на нормата на чл. 306, ал. 2 ТЗ, в която са регламентирани критериите, на които трябва да отговаря едно събитие, за да представлява непреодолима сила и да води до освобождаване на длъжника от договорна отговорност за неизпълнение, или на някоя норма от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците. Отговорът на този въпрос изисква съобразяването на конкретни факти по спора, заявени от ищеца като основания за освобождаването му от отговорност за забавено изпълнение, както и съдържанието на конкретни актове на изпълнителната власт, издадени по време на обявеното в страната през 2020 г. извънредно положение. Ето защо този въпрос няма и характера на правен. По установяване на тези факти и на съдържанието на тези актове е налице произнасяне в обжалваното решение, поради което с поставянето на въпроса касаторът всъщност въвежда оплакване, че направените от въззивния съд изводи са необосновани. Ето защо той е и от значение за правилността на обжалваното решение. След като формулираният първи въпрос е такъв, по който въззивният съд не се е произнесъл в постановеното решение, не е правен и се отнася до правилността на акта, трябва да се приеме, че той не отговаря на нито едно от изискванията за покриване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване на решението на апелативния съд. Следващите два въпроса, които касаторът поставя, са следните: 1) Длъжна ли е страната, която се позовава на непреодолима сила, да уведоми другата, спазвайки изискванията на чл. 306, ал. 3 ТЗ и чл. 36 от предварителния договор, подписан от страните на 07.06.2019 г.?; 2) Дължи ли се неустойка за забава ако страната, която се позовава на непреодолима сила не е връчила уведомление на другата страна, съгласно чл. 306, ал. 3 ТЗ и чл. 36 от предварителния договор? Тези въпроси се отнасят до общ правен проблем, поради което следва да бъдат разгледани заедно. Те касаят тълкуването на разпоредбата на чл. 306, ал. 3 ТЗ, в която норма са регламентирани последиците от неизпълнение на предвиденото в нея задължение за страната по един договор, която не може да го изпълни поради непреодолима сила, да уведоми другата за това. По въпроса за последиците от неуведомяването обаче също няма произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение. В него са изложени съображения, че по делото е представен имейл от 01.04.2020 г., изходящ от изпълнителя на работата и достигнал до възложителя, в който се съдържа изявление за уведомяване на последния за това, че е възможно забавяне в процеса на строителство поради пандемията от Ковид-19. Доколкото въззивният съд е счел, че с този имейл се доказва, че длъжникът е уведомил кредитора за събитието, което представлява непреодолима сила и за последиците, до които то води за изпълнение на задължението за извършване на възложените строителни работи, той не е разглеждал изобщо въпроса за това какви са последиците от липса на такова уведомяване съгласно нормата на чл. 306, ал. 3 ТЗ. След като в обжалваното решение няма произнасяне по формулираните от касатора два въпроса, то и по отношение на тях не е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК касационният съд не може да се произнася по това дали е необоснован изводът на апелативния съд, че с имейла от 01.04.2020 г. е извършено надлежно уведомяване за непреодолимата сила, както поддържа касаторът, защото това е довод, който касае правилността на обжалваното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя и четири процесуалноправни въпроса, които са следните: 1) Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?; 2) Длъжен ли е съдът да направи преценка от фактическа страна на всички спорни обстоятелства и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка? 3) Длъжен ли е въззивният съд да съобрази доказателствената стойност на признанието, направено от ищеца в писмо по ел. поща от 01.04.2020 г. и длъжен ли е съдът да съобрази преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК и ограничителния принцип по чл. 269, предл. второ ГПК? 4) При направено от страната признание на факт, следва ли съдът да го прецени с оглед на всички обстоятелства по делото като преценката по чл. 175 ГПК за другите обстоятелства по делото е подчинена на принципа на диспозитивното начало, т. е. отчитат се онези обстоятелства, които са заявени от страните във връзка с разглеждането на спора и касаят неговия предмет? От изложената към тези въпроси обосновка е видно, че всички те са свързани с едно и също оплакване на касатора, че въззивният съд не е обсъдил представени в производството два електронни документа, представляващи имейли от 01.04.2020 г. и от 18.03.2021 г., които той твърди, че съдържат признания на ответника за това дали процесът на строителство е спрян след обявяване на извънредното положение в страната поради пандемията от Ковид-19 и за причините за забавеното завършване на строежа, както и че въззивният съд не е съпоставил установените от тези документи факти с тези, удостоверени в актове за спиране на строителството, на които е основал изводите си за наличие на непреодолима сила, освобождаваща ищеца от отговорност за забавеното изпълнение на задължението за строителство. Ето защо те ще бъдат разгледани общо. Всички четири въпроса се отнасят до задълженията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото и конкретно до задълженията му да изложи мотиви в постановеното от него решение за направените от него собствени фактически изводи, като обсъди всички събрани доказателства, както и направено от страна в процеса признание на факт. Тези въпроси са правни и обуславящи за изхода на спора. По тях е налице формирана съдебна практика, която е както тази, посочена от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр.д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение. В цитираните от касатора Решение № 65 от 30.07.2014 г., постановено по т.д. № 1656/2013 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 3 от 15.03.2016 г., постановено по гр.д. № 2526/2015 г. по описа на ВКС, III гр.о. и Решение № 98 от 21.03.2011 г., постановено по гр.д. № 952/2010 г. по описа на ВКС, IV гр.о. е прието, че при установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени според правилото на чл. 175 ГПК - с оглед на всички обстоятелства по делото, биха обосновали основателност или неоснователност на исковата претенция. От мотивите на обжалвания акт е видно, че въззивният съд е направил самостоятелни фактически изводи за това какви обстоятелства, които са включени в предмета на делото, определен от предявените в процеса права и заявените възражения, се установяват от събраните в производство доказателства, като е обсъдил всяко едно от доказателствата, от които е счел, че се доказват релевантни за спора факти, т.е. относимите такива. Анализирал е и конкретно документа, представляващ имейл от 01.04.2020 г., като е определил съдържанието на направеното в него изявление на ищцовото дружество, приемайки, че то е за уведомяване на ответника, като възложител по договора, че строителството на жилищната сграда, в която се намира закупеният от него апартамент, може да се забави поради обявеното извънредно положение във връзка с пандемията от Ковид 19. Съдът е изложил и съображения от кои доказателства счита, че се установява фактът на спиране за определен период от време на строителството на обекта, чието изграждане е възложено със сключения договор, които са съставените в процеса на строителство актове обр. 10. Тези документи са обсъдени и във връзка с изявлението на изпълнителя, съдържащо се в посочения имейл от 01.04.2020 г., че продължава да извършва строителни работи, като след съвкупния им анализ въззивният съд е заключил, че за периода, посочен в актовете обр. 10, е продължило извършването на някакви строителни работи, но не и на основния строителен процес. Дали така направените от въззивния съд фактически изводи са необосновани, както поддържа касаторът, е въпрос, касаещ правилността на обжалваното решение, по който касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд не може да се произнася и по това дали в електронен документ, представляващ имейл от 18.03.2021 г., който изрично се сочи от касатора, се съдържа признание на ищеца за настъпване на релевантен към предмета на спора факт, който не е взет предвид от въззивния съд, защото това също се отнася до обосноваността на неговите изводи и съответно до правилността на постановеното от него решение. С оглед на изложеното настоящият съдебен състав намира, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС, и не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за неговото допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по всички четири процесуалноправни въпроса. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като поддържа, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. За да мотивира наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът сочи, че обжалваното решение е необосновано, защото част от изводите на въззивния съд противоречат на правилата на формалната логика, които са тези за фактите, които се установяват в производството от приетите писмени доказателства, представляващи издавани в процеса на строителство актове - акт обр. 15 и актове обр. 10. Тези оплаквания обаче сочат на необоснованост на решението в проявната форма на този порок, която представлява касационно основание за обжалване на решението като неправилно по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и на изискуемата съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК по-тежка форма на порока необоснованост. Освен това те не са установими само от мотивите на обжалваното съдебно решение, без да е необходимо да се разглеждат конкретните доказателства и да се прави извод за това какви обстоятелства се установяват от тях. От съдържанието на изложените от въззивния съд мотиви не може да се приеме, че той е допуснал грубо нарушение на правилата на формалната логика при формиране на изводите си за това какви факти счита за доказани по делото. Ето защо обжалваният съдебен акт не е очевидно неправилен и неговото касационно обжалване не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1272 от 06.12.2024 г., постановено по в.гр.д. № 925/ 2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10-ти състав. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение