Определение № 321 от 18.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 685/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. П. Г. срещу въззивно решение № 5851 от 01.08.2019 г. по възз. гр. д. № 2074 /2018 г. на Софийски градски съд, г.о., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу Свилена Г. Д. установителен иск за собственост на поземлен имот в [населено място], кв. В., с площ 785 кв.м. с посочен идентификатор, индивидуализиран в решението, предявен на основание придобивна давност. Насрещната страна С. Г. Д. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост на недвижим имот, за които след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр.50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване. Ищецът твърди, че владее и ползва имота от 1994 г. чрез ограждане, почистване от бурени и растителност и разполагане на автотехника в него. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: Ищцата не разполага с нотариален акт за собственост на процесния имот. Ответницата е оспорила иска с правоизключващото възражение за право на собственост на основание наследство, давност и делба, за което в нейна полза е съставен констативен нотариален акт през 2015 г. С оглед въведената конкуренция на права и по аргумент от задължителните указания в ТР № 11 /21.03.2013 г. по т.д. № 1 /2012 г. на ОСГК на ВКС, ищцата, в качеството и на оспорваща страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да обори удостовереното в нотариалния акт на ответницата право на собственост. Ищцата не е опровергала материалната доказателствена сила на издадения в полза на ответницата нотариален акт. Разпитани по делото свидетели установяват осъществяваната от ищцата и братята и фактическа власт върху имота чрез обработване на мястото и засаждане различни култури. Свидетелят на ответницата твърди, че до 2007 - 2008 г. ответницата и съпругът и са обработвали мястото, като една част давали за обработване на един от братята на ищцата. По делото са приети два броя писмени споразумения, по силата на които ответницата е дала съгласието си на един от братята на ищцата да обработва част от собственото и място, като засажда зеленчуци. Споразуменията са двустранно подписани и неоспорени като писмени документи. Представена е и нотариално заверена декларация от същия брат, с която той заявява, че няма претенции към собствения на ответницата имот. Така въззивният съд е обосновал правния си извод, че осъществяваната от ищцата и братята и фактическа власт върху процесния имот не може да се свърже с последиците на чл.79,ал.1 ЗС, поради липсата на владение по смисъла на чл.68,ал.1 ЗС, ищцата има качеството на държател, а не на владелец на имота и оплакванията и във въззивната жалба са изцяло неоснователни. Презумпцията в чл.69 ЗС е оборена, предвид изрично представените писмени доказателства, че ответницата, в качеството и на собственик на имота, е предоставила държане по смисъла на чл.68,ал.2 ЗС на брата на ищцата, а не владение. Без значение за изхода на спора е обстоятелството, че споразумението касае брата на ищцата, тъй като ищцата изрично е заявила в исковата молба, че обработва имота заедно с братята си. В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателят твърди, че съдът се произнесъл по съществен материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС – ТР № 1 /06.08.2012 г. по т.д. № 1 /2012 г. на ОСГК и ТР № 4 /2012 г. по т.д. № 4 /2012 г. на ОСГК относно института на придобиване на собственост върху имот въз основа на придобивна давност, с което е осъществено основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК и че съдът се произнесъл по съществен материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК: следва ли да се признае придобиване на едно лице на собственост по давностно владение, ако се докаже по делото, че то владее повече от 10 години постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно, както и че решението е постановено при очевидна неправилност по смисъла на чл.280,ал. 2 ГПК, тъй като е установено, че ищцата е придобила процесния имот чрез давностно владение в продължение на 10 години. Настоящият състав намира, че с посочването на института на придобивната давност, жалбоподателят не е извела правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и приетото с т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС, с което е разяснено понятието „правен въпрос“. Понятието придобивна давност обхваща цял един правен институт, в който са включени множество различни правни въпроси, а жалбоподателят не е извела нито един конкретен такъв въпрос. Позоваването е толкова общо, че от него настоящият състав също не може да изведе конкретен правен въпрос, включен в института на придобивната давност. Вторият въпрос се свежда до въпроса дали искът следва да бъде уважен, когато е доказан, но не е обуславящ, не съответства на установеното по делото. Той е основан на неприетите за доказани по делото твърдения на ищцата. Както беше изложено за мотивите на въззивния съд той е приел, че ищцата, чиято е доказателствената тежест, не е доказала твърдението си, че е владяла имота, а единствено, че го е държала и че не е опровергала материалната доказателствена сила на издадения в полза на ответницата нотариален акт. На същото недоказано твърдение е основано и твърдението за очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.280,ал.2,предл. ГПК. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния и процесуалния закон, нито извън материалния и процесуалния закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а искането на насрещната страна за присъждане на разноски в размер на 900 лева е основателно и доказано с представения договор за правна защита и съдействие (л.19), в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата. Воден от изложеното, съдът