Определение № 4265 от 22.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2227/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по постъпили касационни жалби срещу въззивно решение № 176 от 21.10.2022 г. по в. гр. д. № 249/2022 г. по описа на Бургаския апелативен съд. С него съдът се е произнесъл по:

• иск на В. Т. К. с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, против Прокуратурата на Република България, за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., както и на обезщетение за имуществени вреди в размер на 43 470 лв., претърпени вследствие на незаконното му обвинение в извършване на престъпления по чл. 354а, ал. 1, изр. 1, предл. 4 и чл. 354в, ал. 1 НК, за които е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 549/2019 г. на Сливенския окръжен съд, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02.11.2020 г. до окончателното изплащане;

• искове на М. В. К. и Ж. В. К. с правно основание чл. 49 ЗЗД, против Прокуратурата на Република България, за заплащане на обезщетение в размер на по 20 000 лв. за всяка от тях за претърпени неимуществени вреди вследствие на незаконното обвинение на техния баща В. К., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02.11.2020 г. до окончателното изплащане.

Ищецът В. Т. К., представляван от адв. Й. Й., оспорва въззивното решение в частта му, с която се потвърждава решението от 25.03.2022 г. по гр. д. № 492/2021 г. на Сливенския окръжен съд и се отхвърлят претенциите му за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата от 8 000 лв. до общо претендираните 30 000 лв., както и за имуществени вреди в размер на 43 470 лв.

От Прокуратурата на Република България е постъпила касационна жалба срещу частта на въззивното решение, с която, като се отменя първоинстанционното, се уважава искът на М. В. К. за обезщетение до размер на сумата 1 000 лв.

За да постанови решението в обжалваните му части, въззивният съд приема за установено, че наказателното производство е продължило 1 година, 8 месеца и 29 дни, считано от привличането на В. К. в качеството на обвиняем до постановяване на крайния съдебен акт и влизането му в сила, който срок е приел за разумен. С прокурорско постановление обвиняемият бил задържан за срок до 72 часа и приведен в следствения арест в [населено място]. Впоследствие от съда му била наложена мярка за неотклонение „Задържане под стража“ за период от 34 дни, изменена след това в „домашен арест” за период от 10 месеца и 17 дни. Мярката се изпълнявала в апартамента му в [населено място], където живеел заедно с партньорката си и двете им деца.

След анализ на доказателствения материал съдебният състав е намерил за доказано, че К. е понесъл тежко и болезнено образуването и развитието на наказателното производство, чувствал се е несправедливо обвинен и преживявал изключително трудно извършваните спрямо него процесуални действия. В резултат от тях изпаднал в тежки стресови състояния, свързани със страха, че ще бъде несправедливо осъден, че децата му страдат, поради разпространената информация и че той е станал причина за техните преживявания. Засегнати били самочувствието и начинът му на живот, чувствал се засрамен, унизен и застрашен от наказателна репресия. Наказателното обвинение му се отразило негативно и в здравословен аспект – ищецът започнал системно да вдига високо артериално кръвно налягане като му било предписано медикаментозно лечение с оглед установената от близо година хипертония с максимални стойности на кръвното налягане 180/100. В съвкупност с тези обстоятелства е отчетен и фактът, че българските медии писали по случая и той станал достояние на широк кръг лица, особено в [населено място], където К. живеел и децата му посещавали учебни заведения. Взето е предвид още, че към датата на образуване на наказателното производство ищецът има навършени 39 години и е обвинен в извършване на две престъпления, за едно от които се предвижда наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 до 8 години. На база така установените факти и обстоятелства апелативният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд относно справедливия размер на дължимото обезщетение, поради което и е потвърдил решението в частта за присъждане на сумата от 8 000 лв.

По претенцията за имуществени вреди е прието, че не се установяват пропуснатите ползи от продажбата на л. а. „Ауди S2“ 750 к.с. за сумата 1 500 лв., за която се твърди да е много под пазарната стойност на автомобила. Съгласно мотивите на съда представеният договор с нотариална заверка на подписите няма материална доказателствена сила относно продажната цена. В тази му част той представлява диспозитивен документ, материализиращ изявления на страните, стоящи вън от документа, чиято истинност нотариусът не може да удостовери. Следователно е формиран изводът за правилно отхвърляне на този иск като недоказан.

По отношение на иска с правно основание чл. 49 ЗЗД, предявен от детето М., въззивният съд е посочил, че възрастта ѝ към датата на задържане на бащата /10 год./ позволява същата да възприеме сериозността и значението на повдигнатото срещу нейния баща обвинение. Осланяйки се на показанията на св. Хр. К. /чичо на ищцата/ приема за доказано, че детето е било запознато и наясно с разпространената информация за своя баща, и явно е преживявало случилото се. Притеснението му сочи, че е осъзнавало моралната укоримост на подобна постъпка и негативния отзвук сред обществото, в една крехка възраст, в която се формира съзнанието, ценностната система и самочувствието му. Това, наред с отсъствието на К. за известен период от време от дома, съдебният състав намира, че е създало страхове в съзнанието на М., че той ще отсъства за дълго време. В този смисъл е характеризирал ищцата като косвена жертва на незаконното обвинение. При определяне размера на дължимото обезщетение /1 000 лв./ се е обосновал с краткия период, през който К. е отсъствал от дома и с обема на ангажираните доказателства относно душевните преживявания на ищцата М..

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г. о., счита, че е сезиран с процесуално допустими и редовни касационни жалби. Същите не обосновават допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следните съображения:

В изложение към жалбата В. К. се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за размера на присъденото от първоинстанционния съд справедливо обезщетение за неимуществени вреди и за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводите и възраженията на страните, да изложи собствени съображения по предмета на спора, както и за това по какъв начин се извършва анализ на показанията на свидетелите. Доводите са за това, че апелативният съд не се е съобразил с практиката на Върховния касационен съд по аналогични случаи, както и че не било обсъдено в мотивите към решението, че договорът за покупко-продажба на лек автомобил съставлява неоспорено доказателство, в което продажната цена е еднозначно посочена и определена между страните като платена.

Прокуратурата на Република България оспорва жалбата в писмен отговор, като излага съображения за отсъствие на посочените основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съответно за нейната неоснователност по същество. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

По смисъла на ППВС № 4/1968 год. справедливостта, като критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства. Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането. Това в случая е сторено и то при извършена съпоставка както на факторите, които обосновават завишаване размера на обезщетението, така и на тези, които по-скоро налагат определянето му към средната граница за аналогични случаи. Върховният касационен съд многократно е разяснявал в практиката си, че неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда с оглед особеностите на всеки отделен случай – решение № 5 от 13.03.2013 г. по гр. д. № 638/2012 г., III г. о., решение № 53 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г., III г. о., решение № 142 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г., III г. о. Действително в практиката се приема още, че „справедливостта“ изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, както това е застъпено в решение № 230 от 04.12.2017 г. по гр. д. № 4874/2016 г., ІV г. о. Така заложеното изискване обаче не следва да се абсолютизира. Определянето на обезщетението по справедливост предполага преди всичко индивидуален подход и оценка на правнозначимите обстоятелства във всеки отделен случай на нематериално увреждане. Доколкото обезщетението е винаги функция и от процеса на доказване, самата квалификация „идентичен“ и „сходен“ на друг случай е почти невъзможна, като изхождаща от различни релевантни обстоятелства, а дори при еднаквост на същите - от различна степен на доказаност в процеса. Следователно приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД изключва въвеждането на унифицирани и универсално установени размери на обезщетенията, които да бъдат прилагани към различните, макар и сходни помежду си правоотношения, а изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи ще бъде нарушено само тогава, когато размерите на присъдените обезщетения се различават драстично помежду си, без да се констатират съответни различния в казуистиката на разглежданите правни спорове – така и решение № 270 от 16.02.2018 г. по гр. д. № 284/2017 г., ІV г. о. Настоящият случай не е такъв и цитираната от касатора практика не обосновава извод за произнасяне в противоречие с така изложените указания относно приложението на закона.

На първо място, относими към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са само постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, които дават различно разрешение на формулирания в изложението към жалбата правен въпрос, както и тълкувателните решения и постановления на ВС и ВКС. Представеното определение № 1160 от 08.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 677/2010 г., ІV г. о. не спада към посочената категория съдебни актове. Освен това в него съдът се е произнесъл единствено по жалба досежно предявените искове за имуществени вреди, с оглед на което изложените от състава на ВКС мотиви се явяват напълно неотносими към въпроса за приложението на установения в чл. 52 ЗЗД критерий за определяне на обезщетенията за неимуществени вреди. Впрочем неотносима към релевираното основание за допускане на касационното обжалване е и практиката на ЕСПЧ.

В решение № 16 от 02.02.2011 г. по гр. д. № 396/2010 г. състав на III г. о. е определил обезщетение в размер на 12 000 лв., но при фактическа обстановка, която разкрива достатъчно значими отлики, за да бъде изключен изводът за драстично разминаване в размерите на присъдените обезщетения по смисъла на горецитираната съдебна практика. Касае се две образувани съдебни производства с продължителност на обвинението от 3 години /съпоставено към разглежданата в настоящото дело 1 година и близо 9 месеца/, освен това за престъпления по чл. 309, ал. 1 и чл. 323 НК, за всяко от които се предвижда наказание лишаване от свобода до 5 години, а за второто и кумулативно наказание глоба. Прието е също така, че ищецът изцяло променил живота си, затворил се в себе си, започнал да страни от близки и приятели, авторитетът му в града бил подронен, избягвал да се появява на обществени места, станал несдържан в отношенията си и се разболял от неизлечимо заболяване.

Несъстоятелен е и доводът за необсъждане в мотивите към решението, че договорът за покупко-продажба на лек автомобил съставлява неоспорено доказателство, в което продажната цена е еднозначно посочена и определена между страните като платена. Апелативният съд много ясно и точно е изложил съображенията, по които намира за недоказана претенцията за имуществена вреда вследствие продажбата на автомобила на „безценица“. Доколкото оплакването може да бъде разгледано през призмата на даденото правно разрешение на въпроса относно доказателствената стойност на представения договор за покупко-продажба на МПС с нотариална заверка на подписите /макар да не е формулиран изрично такъв въпрос/, то същото е в пълно съответствие с възприетите положения в съдебната практика. В частта, съдържаща волеизявленията на страните, вкл. относно договорена цена по сделката, документът е частен диспозитивен и поради това се ползва с обвързваща съда формална доказателствена сила само относно авторството, на осн. чл. 180 ГПК. Опровергаването на документа в частта на волеизявленията е ограничено само до вида доказателствени средства (изключване на свидетелските показания в хипотезите на чл. 164 ГПК), като доказването е по общите правила на ГПК – чл. 153, 154 и 155, а не по тези за производството по чл. 193 ГПК /така напр. решение № 22 от 04.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1743/2020 г., IV г. о./. Следва да бъде изтъкнато също така, че въззивният съд е препратил в тази връзка към мотивите към първоинстанционното решение, в което изрично е посочено, че договорът е оспорен от ответника в частта относно договорената цена, като изслушаните свидетели не са успели да установят каква е била тя. Акцентирано е и върху това, че ако сделката е действително сключена при условия на крайна нужда, то са налице съответните способи за нейното атакуване. Към всичко това следва да бъде подчертана на последно място достигнатата констатация за недоказаност на твърденията, че повдигнатото обвинение е довело до влошаване финансовото състояние на ищеца, което от своя страна изключва причинноследствената връзка и в крайна сметка води до ирелевантност на посоченото обстоятелство относно продажната цена на автомобила. Ето защо касационно обжалване не следва да се допуска по поставените въпроси в изложението към жалбата на В. К., доколкото не се констатират допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В изложението към жалбата на Прокуратурата се поддържа, че решението в частта по иска на М. К. е постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпроса: „Подлежат ли на обезщетяване неимуществени вреди от деликт, които не представляват пряка и непосредствена последица от увреждането?“. В допълнение се застъпва становище и за неговата очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, поради явната му необоснованост, доколкото изводите на съда са мотивирани само и единствено със свидетелските показания на едно лице, което се явява заинтересован свидетел по смисъла на чл. 172 ГПК.

При предявен иск по чл. 45/49 ЗЗД съдът следва да установи онези факти, които имат значение за деянието, за извършването му от ответника, неговата противоправност или изключването ѝ; за увреждащия резултат, пряката причинноследствена връзка между резултат и деликтно поведение; за опровергаване на презумпцията за вина; за освобождаването от отговорност. Това значи, че съдът е длъжен ясно и точно да посочи какви фактически изводи прави във връзка с горното, на базата на кои доказателства, какви са правните му съображения, като ги обоснове по правилата на логиката, опита и научното знание. Казаното се отнася и до въззивният съд, който е също инстанция по съществото на спора. При постановяването на своето решение той е длъжен да изложи собствени мотиви за приетите фактически и правни изводи, на базата на които да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция. От изложеното следва, че съдът дължи мотиви дали деянието, за което се твърди, че е причинило увреждането на ищеца, е противоправно, съответно дали вредите са пряка последица от това противоправно деяние. В случая това е сторено – съдът е обосновал пряката причинноследствена връзка между повдигнатото незаконно поведение срещу К. и негативното отражение, което същото е имало върху психиката на неговата дъщеря М.. Определянето ѝ като косвено увредено лице няма отношение към причинната връзка, а отчита обстоятелството, че същата не е била обект на наказателното преследване, поради което и правната квалификация на предявения от нея иск не може да бъде по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Следователно поставеният въпрос се явява неотносим, тъй като в разглежданата хипотеза не е формиран извод за опосредяване на причинната връзка между незаконното обвинение и претърпените от ищцата М. вреди.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК също не е налице. Не се констатира законът да е приложен в неговия противоположен смисъл или съдът да е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нито са нарушени основни правила на съдопроизводствения ред. Кредитирането на свидетелските показания на чичото на ищцата М. не влече явна необоснованост на решението. Разпоредбата на чл. 172 ГПК не поставя забрана за съда да се позовава на показанията на заинтересовани свидетели, а акцентира върху необходимостта от извършването на задълбочена преценка относно тяхната достоверност. В практиката си Върховният касационен съд последователно приема, че съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания на свидетеля само поради неговата заинтересованост, а е задължен да прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. С доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл. 172 ГПК и само близката родствена връзка със страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от тези лица – решение № 118 от 11.01.2021 г. по гр. д. № 665/2020 г., II г. о., решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г., IV г. о. и много др.

Изложените съображения налагат извод за отсъствие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по двете подадени срещу него касационни жалби. В полза на Прокуратурата на Република България следва да се присъди поисканото от нея юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговор по жалбата на В. К..

Водим от гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.