Определение № 2167 от 15.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 633/2026 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт К. В. В. срещу решение № 1285 от 07.11.2025 г. по в. гр. дело № 2023/2024 г. на Апелативен съд – София, 10 граждански състав, с което е потвърдено решение № 1801 от 27.03.2024 г. по гр. дело № 14511/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, 17 състав и ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД е осъден да заплати на адвокат Т. Н. П. на основание чл. 38 ЗАдв. сума в размер 2 000 лв. - адвокатско възнаграждение за въззивното производство.

С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу И. С. М. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК връзка с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 23.02.2021 г. по ч. гр. дело № 8419/2021 г. на СРС, 170 състав: 63 481,30 лв. - главница по договор от 12.09.2007 г., ведно със законната лихва от 21.01.2021 г. до окончателното изплащане; 19 459,67 лв. - договорна лихва за периода 16.01.2015 г. - 07.01.2021 г.; 10 066,15 лв. - наказателна лихва за периода 16.03.2014 г. - 12.03.2020 г.; 306,62 лв. - договорна лихва за периода 13.03.2020 г. - 13.05.2020 г.; 3 002,08 лв. - наказателна лихва за периода 14.05.2020 г. - 07.01.2021 г.; 211,60 лв. - законна лихва за периода 08.01.2021 г. - 19.01.2021 г.; 383,30 лв. - разноски за подновяване на ипотека; 24 лв. - разноски за връчване на нотариална покана. С първоинстанционното решение ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата 600 лв. - разноски за производството, на адвокат Т. Н. П. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата 8 404,78 лв. - адвокатско възнаграждение за исковото производство и 50 лв. - адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие по ч. гр. дело № 8419/2021 г. на СРС, 170 състав.

Касаторът поддържа становище, че въззивното решение е очевидно неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е прозинесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и поради очевидна неправилност на решението:

1. Допустимо ли е въззивният съд да се позове в мотивите на решението си на изводите на първоинстанционния съд, без самостоятелно да разгледа и обсъди събраните по делото доказателства, при положение, че в мотивите на същото решение обосновава противопоставими мотиви на изводите на първоинстанционният съд?

2. Налице ли е нарушение на съдопроизводствените правила в случай, че въззивния съд без да обсъди събраните по делото доказателства се позове на изводите на първоинстанционния съд, който е развил изцяло противоположни мотиви?

3. При положение, че в мотивите на въззивния съд е посочено, че кредитополучателят дължи заплащането на лихви и главница съгласно погасителния план, като плащанията са преустановени на 07.03.2017 г., т. е. почти 3 години преди депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК, може ли да се позове на изводите на първоинстанционния съд, че не е настъпил обективният факт на неплащане от страна на длъжника?

4. При положение, че е обжалвано цялото съдебно решение, може ли въззивният съд да приеме, че пред него не е поставен за разглеждане въпросът за това дали кредитът е бил обявен надлежно за предсрочно изискуем, тъй като няма доводи в тази връзка в жалбата?

5. Допустимо ли е съдът да се позове на чл. 146, ал. 1 ЗЗП и да постанови нищожност на клаузата за наказателна лихва /т. 11 от договора за кредит/ без да прецени дали същата излиза извън присъщите й функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна?

6. При условие, че съдът е приел, че уговореният лихвен процент за наказателна лихва е необосновано висок, съдът следва ли да приложи императивната разпоредба на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и обезщетението да се редуцира до размера на законната лихва?

7. Следва ли да се приеме, че наказателната лихва е необосновано висока, при положение, че Закон за потребителския кредит /ЗПК/ /обн., ДВ, бр. 53 от 30.06.2006 г., в сила от 01.10.2006 г. до 11.05.2010 г./, Закон за потребителския кредит /ЗПК/ /обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./ и Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители /ЗКНИП/ /обн., ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г., в сила от 02.08.2016 г./ не са приложими по отношение на процесния договор за банков кредит, сключен на 12.09.2007г.?

Касаторът поддържа, че последните три въпроса са свързани с обявяването за нищожна като неравноправна клаузата за наказателна лихва по т. 11 от договора за кредит и са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 127/20.12.2016 г. по т. д. № 1907/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о.

Ответникът И. С. М. чрез процесуален представител адвокат Т. Н. П. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е поставил годен, обусловил изхода на делото правен въпрос, който да налага тълкуване за развитие на правото или за уеднаквяване на практиката, а настоява ВКС да извърши нова преценка на доказателства и факти и да измени направените от въззивния съд изводи относно предсрочната изискуемост и недоказаността на претендираните главница и акцесорни вземания, който подход е несъвместим с функцията на касационното производство. С твърденията си за нарушение на чл. 269 ГПК и „неразглеждане“ на предсрочната изискуемост касаторът поставя въпроси, които не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а представляват опит за касационна проверка на фактическата преценка и на процесуалната тактика във въззивното производство. Разрешението на въззивния съд, че не дължи самостоятелно повторно разглеждане на въпроса за предсрочната изискуемост на кредита, при липса на въведени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционните изводи относно ненастъпила/ненадлежно обявена предсрочна изискуемост, е в пълно съответствие със задължителната практика /Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС/ относно предметните граници на въззивното произнасяне и дисциплиниращата функция на концентрационното начало. В представения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът излага съображения за правилност на въззивното решение. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на адвокат Т. Н. П. в размер не по-нисък от минималния по Наредба № 1/09.07.2004 г.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е приел, че на 12.09.2007 г. между ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД и ответницата И. С. М. са сключени договор за банков кредит за 70 000 лв. и договорна ипотека върху два недвижими имота, собственост на кредитополучателя, като обезпечение на договора за кредит. Установил е, че с покана от 21.08.2020 г., връчена на ответницата чрез ЧСИ на 29.09.2020 г., банката е уведомила кредитополучателя, че обявява кредита за предсрочно изискуем поради неплащане на месечни вноски в размер 16 040 лв. - главница, 49 787,48 лв. - лихви и 383,30 лв. - такса по подновяване на договорна ипотека, и е предоставила срок за плащане.

Съдебният състав е констатирал, че на 21.01.2021 г. банката е депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, което е уважено и е издадена заповед за изпълнение на 23.02.2021г. за претендираните суми, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът И. С. М. е подал възражение.

Въз основа на основното заключение на съдебно-счетоводната експертиза е установено, че кредитът е усвоен на четири транша в пълен размер общо 70 000 лв., поради което за кредитополучателя е възникнало задължение да го върне чрез 240 месечни вноски в определен размер, на падеж и при условия, посочени в договора за кредит, и съобразно погасителен план, неразделна част от договора. Посочено е, че липсата на подпис на кредитополучателя под погасителния план не се отразява на валидността му, както и на валидността на договора за кредит по съображения, изводими от т. 9.1 и т. 16 от договора, съгласно които с подписването на договора за кредит следва да се счита, че кредитополучателят е запознат с погасителния план като неразделна част от договора, възприел е съдържанието и го е приел. Съдебният състав се е позовал и на практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/, обективирана в решение по дело С-42/2015 и решение по дело С-331/2018, съгласно която погасителният план не е задължителен реквизит на договора за кредит, а представлява структурирана разбивка на погасителните вноски по кредита, размерите, периодите и броя на които следва да са посочени в договора. Намерил е, че едностранната промяна на погасителния план няма да има правни последици, ако не е постигнато съгласие за изменение на условията по договора за кредит между сключилите го страни.

Възражението за недължимост на претендираните суми поради предоставяне на паричните средства след 12.12.2007 г. е прието за неоснователно по съображения, че предвиденият в т. 6 от договора срок е в интерес на кредитора, не е преклузивен и няма пречка при съгласие на кредитора усвояването на кредита да стане и след изтичането на срока.

За да направи извод, че не следва да се обсъжда дали клаузи от процесния договор за кредит са нищожни поради противоречие със ЗПК /отм./, въззивната инстанция се е позовала на разпоредбите на чл. 3, ал. 2, т. 5 и чл. 15 ЗПК /отм./, предвид размера на предоставения кредит – над 40 000 лв.

Въззивният съд е посочил, че пред него не е поставен за разглеждане въпросът дали кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем, тъй като няма доводи в тази връзка във въззивната жалба и в отговора. Поради това се е позовал на приетото от първоинстанционния съд, че не са налице предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита – не е настъпил обективният факт на неплащане от страна на длъжника.

Предвид липсата на предсрочна изискуемост на кредита, съдебният състав е заключил, че следва да се присъдят падежиралите вноски, включително и в хода на въззивното производство към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, т. е. към момента на приключване на съдебното дирене, съобразно т. 1.2 от Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, докато при претенция за цялата главница като предсрочно изискуема и претендирана възнаградителна лихва само за периода до твърдяното от ищеца настъпване на предсрочна изискуемост, не може да се присъди възнаградителна лихва, чиято изискуемост ще настъпи в хода на исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК.

По отношение на размера на платените и неплатените главница и възнаградителни лихви въззивният съд е възприел основното и допълнителните заключения на съдебно-счетоводната експертиза, въз основа на които е установил, че преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК кредитополучателят е погасил сумата 97 680,60 лв., след подаване на заявлението по чл. 417 ГПК е извършил плащания на ищеца на сумата 30 000 лв.; сумата от 579,07 лв. е преведена от ЧСИ на 06.09.2021 г. на банката; на 11.05.2021г. банката е възстановила на И. М. договорна лихва вразмер 21 045,95 лв.

Въззивната инстанция е приела, че ответницата е правила погасявания по кредита до 07.03.2017 г., които в някои случаи не са били в пълен размер, но са приемани от кредитора, поради което се счита, че има неточно по размер изпълнение. С оглед липсата на предсрочна изискуемост, така както се твърди от банката, дължими са били падежиралите вноски от 16.03.2014 г. до 17.10.2025 г., като главницата следва да се определи съгласно приетия погасителен план. За периода от 16.03.2014 г. до 21.01.2021 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК/ в месечната вноска следва да се включи и възнаградителната лихва, а след този момент до 17.10.2025 г. възнаградителна лихва не следва да се присъжда на ищеца.

Направеното в отговора на исковата молба от ответната страна правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането за главницата е прието за основателно за вноските с падеж от 16.03.2014 г. до 15.01.2016 г. по съображения, че срокът на погасителната давност за главницата е петгодишен съгласно чл. 110 ЗЗД, началният момент на погасителната давност започва от датата на всяка падежирала вноска за главницата и/или за възнаградителната лихва, а когато кредитът е обявен за предсрочно изискуем за непадежиралите вноски - от датата на настъпването й. Непогасената и падежирала главница за периода от 16.01.2016 г. до 17.10.2025 г. е определена по чл. 162 ГПК в размер 41 367,31 лв.

Въззивният съд е приел клаузата на т. 10 от договора за кредит от 2007 г., предвиждаща включване на договорната лихва към редовната главница и върху нея да се начислява лихва, за нищожна като противоречаща на закона – чл. 26, ал. 1, пр. 1 във връзка с чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Изложил е следните аргументи: клаузата урежда анатоцизъм; чл. 10, ал. 3 ЗЗД предвижда олихвяването на изтекли лихви да става съобразно наредби на Българската народна банка /БНБ/; съгласно чл. 16 от Наредба № 9/19.12.2002 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от обезценка, действаща както към момента на сключване на договора, така и към постановяване на решението, се забранява начисляването на лихва върху лихва, освен когато в първоначалния договор е предвидена възможност за капитализиране на лихва; възможност за начисляване на лихва върху лихва е допустимо само между търговци, ако е уговорена съгласно чл. 294, ал. 2 ТЗ. Въз основа на приетото във въззивното производство и неоспорено заключение на счетоводната експертиза съдебният състав е заключил, че в случая няма капитализиране на лихви към главницата.

По иска с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 във връзка с чл. 430, ал. 2 ТЗ за присъждане на възнаградителна лихва за периода 16.01.2015 г. до 07.01.2021 г., включващ и периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г., и въведените от ответницата правопогасяващи възражения за нищожни като неравноправни клаузите на т. 9 и т. 11 от процесния договор за кредит по чл. 143, ал. 1 ЗЗП, въззивният съд е установил, че ответницата – кредитополучател е потребител на финансова услуга по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл.2, б „б“ от Директива 93/13/ЕИО.

За да направи извод, че т. 9 от договора за кредит, предвиждаща размера на годишната възнаградителна лихва, която кредитополучателят заплаща на банката за ползвания кредит, не е неравноправна, въззивната инстанция е приела, че същата е ясна и разбираема като съдържание, с нея се въвежда точно определен лихвен процент на възнаградителната лихва, която кредитополучателят дължи за целия срок на договора, договорната лихва /възнаградителна/ е част от основния предмет на договора, тъй като се включва в основната престация и която сама по себе си го характеризира. Посочила е, че първоначалният лихвен процент е уговорен в точен размер, а именно 12,09 % за целия срок на кредита като годишната лихва представлява основния лихвен процент /ОЛП/, определен от БНБ, увеличен с надбавка от 8 пункта. Съдебният състав е тълкувал клаузите на т. 9 и т. 9.1 една с друга съгласно чл. 20 ЗЗД и е приел, че ОЛП, определен от БНБ, е променливата компонента, която оказва влияние на размера на възнаградителната лихва, респективно на месечната вноска. Намерил е, че клаузата на т. 9 от договора за кредит съдържа достатъчно ясна и разбираема за длъжника информация за условията и начина на изменение на размера на лихвения процент, като въз основа на публични данни за изменение на основния лихвен процент в страната и условията на банковата регулация върху търговските банки кредитополучателят би могъл да установи дали са налице основания за изменение на размера на лихвения процент по неговия договор, предвид разпоредбата на чл. 35 ЗБНБ, съгласно която Българската народна банка обявява основния лихвен процент, който важи от първото до последното число на всеки месец и го обнародва в Държавен вестник.

Изводът за неравноправност на клаузата на т. 9.3 от договора за кредит от 2007 г., предвиждаща възможност за кредитора да променя едностранно и без съгласието на кредитополучателя размера на лихвения процент, е аргументиран с обстоятелството, че същата е извън основния предмет на договора за кредит, внася значително неравновесие в правата и задълженията на страните по договора, произтичащи от него и е във вреда на потребителя.

С оглед приетото по отношение на иска за главницата за липса на предсрочна изискуемост, съдебният състав е заключил, че дължимата възнаградителна лихва за периода от 16.01.2015 г. до 21.01.2021 г. е в размер 18 556,48 лв.

По отношение на правопогасяващото възражение за изтекла погасителна давност относно лихвата, която съгласно чл. 111 ЗЗД е три - годишна, въззивната инстанция е приела, че същото е частично основателно - вземането за лихва е погасено за вноските с падеж от 16.01.2015 г. до 20.01.2018 г. или за 13 860,22 лв.; остава дължима възнаградителна лихва в размер 4 696,26 лв., а за вноските след 21.01.2021 г. до 17.10.2025 г. не се дължи възнаградителна лихва.

Предвид общия размер на дължимите от ответника главница и възнаградителна лихва 46 063,57 лв. и общия размер на направените от ответника погасявания 97 680,60 лв., съдебният състав е направил извод за неоснователност на предявените искове за главница и възнаградителна лихва.

За да приеме, че искът с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 92, ал. 1 ЗЗД във връзка с т. 11 от договора за кредит е неоснователен, въззивният съд се е аргументирал с нищожността на клаузата на т. 11 от договора за кредит от 12.09.2007 г. като неравноправна съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП /решение № 76/22.07.2020 г. по т. д. № 1011/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о./. Констатирал е, че неустойката е определена от банката като наказателна надбавка към лихвата от 20 пункта и е предвидена за забавено изпълнение, т. е. след падежа на дължимата анюитетна вноска. Изложил е, че неустойката за забава в плащането на погасителните вноски цели да обезпечи точното във времево отношение изпълнение от страна на длъжника, има обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Преценил е, че клаузата на т. 11 от договора за кредит не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, тъй като определената надбавка от 20 пункта над договорения лихвен процент е необосновано висока, поради което е нищожна като неравноправна съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

За да направи извод за неоснователност на иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с т. 23 от договора за кредит, с която клауза страните са договорили задължение на кредитополучателя да заплати разноските във връзка с оценката, учредяването, подновяването и заличаването на ипотеката, служеща като обезпечение на вземането на кредитора, въззивната инстанция е установила, че банката е заплатила 383,30 лв. - такса за подновяване на ипотека, и че със сумата от 97 680,60 лв. тази такса е платена на банката.

Въззивният съд е приел за неоснователен и иска с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 24 лв., представляваща такса, заплатена на ЧСИ за връчване на поканата до длъжника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, по следните съображения: при наличието на облигационно правоотношение всяка страна поема насрещни права и задължения; когато в договора не е предвидено страната да отговаря за определен вид разноски, за другата не възниква правото да ги получи, макар да ги е направила; в процесния договор за кредит не е предвидено задължение за длъжника да заплаща разходи, направени от кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем; направените от ответника разходи в размер 24 лв. са свързани с потестативно право, което му принадлежи и изцяло от него зависи дали да го упражни или не, т.е. това е правна възможност, с която банката разполага, но не е длъжна да се възползва от нея, поради което направените разходи във връзка с упражняването на това потестативно право следва да останат за сметка на кредитора.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първите четири въпроса, формулирани от касатора, са процесуалноправни и са релевантни, тъй като са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, защото същите не са решени и съдът не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС. В последователно създадената константна практика на ВКС е прието, че за да даде защита на спорните права в съответствие с вменените му от чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК задължения, съдът е длъжен да постанови решението си, като обсъди изложените от страните твърдения, своевремено въведени възражения, да прецени всички техни доводи и всички доказателства относно правно релевантните факти поотделно и в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Неизпълнението на това задължение съставлява съществено процесуално нарушение. Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. мотивите на въззивната инстанция следва да отразяват решаваща, а не проверяваща дейност. Съобразно константната практика на ВКС, обективирана в служебно известните на настоящия съдебен състав Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 28/17.05.2018 г. по т. д. № 1212/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о. и други съдебни актове, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Тази дейност на въззивната инстанция трябва да бъде осъществена при съобразяване на разпоредбата на чл. 269 ГПК и ограниченията при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса.

Препращането към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл. 272 ГПК не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на свои мотиви по същество на спора, в които да даде отговор на направените пред него оплаквания. Въззивният съд може да препрати към мотивите на първоинстанционното решение, но същевременно следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба в качеството си на инстанция по съществото на спора, тъй като предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Аргумент за това са разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК, задължаващи въззивният съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението.

В конкретния случай въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС, тъй като не се е позовал на мотивите на първоинстанционния съд, а е обсъдил относимите доказателства, установил е релевантните факти, изложил е съображения относно възраженията и доводите на страните и е направил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, съобразявайки определените с въззивната жалба предели на въззивното производство.

Посочените от касатора пети и шести въпроси са материалноправни и са свързани с обявяването за нищожна като неравноправна клаузата за наказателна лихва по т. 11 от договора за кредит. По отношение на тези въпроси също не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същите са решени в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. В решение № 76/22.07.2020 г. по т. дело № 1011/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че клауза в договор за банков кредит, предвиждаща задължение за кредитополучателите да заплащат наказателна лихва с лихвен процент, равен на сбора на договорения лихвен процент плюс наказателна надбавка от двадесет пункта в случай на неизвършени плащания по кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, тъй като определената надбавка от 20 пункта над договорения лихвен процент е необосновано висока, поради което клаузата е неравноправна и като такава е нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП. За да направи извод, че клаузата за наказателна лихва по т. 11 от процесния договор за предоставяне на банков кредит № 96-КР-АА-0970/12.09.2007 г. е неравноправна, съдебният състав в съотвествие на практиката на ВКС е преценил наличието на необходимите предпоставки на ЗЗП, като е съобразил и обстоятелството, че неустойката за забава в плащането на погасителните вноски цели да обезпечи точното във времево отношение изпълнение от страна на длъжника и има обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Несъгласието на касатора с направените изводи на въззивната инстанция и релевираните в касационната жалба и изложението към нея доводи представляват касационни основания по чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпросът относно възможността нищожна клауза за наказателна лихва да бъде заместена с повелителна норма от закона, респективно да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и обезщетението да се редуцира до размера на законната лихва, е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 76/22.07.2020 г. по т. дело № 1011/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о. и цитираните в него решения на Съда на Европейския съюз /СЕС/ - решение от 14.06.2012 г. по дело С-618/10, ECLI:EU:C:2012:349, Banco Espanol de Credito срещу Joaquin Calderon Camino, решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14, ECLI:EU:C:2017:60, Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia. В т. 65 от мотивите и т. 2 от диспозитива на решението по дело С-618/10, ECLI:EU:C:2012:349, постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите, състав на СЕС е приел, че не се допуска правна уредба на държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза. Съгласно т. 71 от мотивите на решение по дело С-421/14, ECLI:EU:C:2017:60 и цитираните в него решение от 30.05.2013 г. по дело Garabito, C‑488/11, EU:C:2013:341, Asbeek Brusse и de Man Garabito /т. 57 от мотивите/ и решение от 21.01.2015 г. по съединени дела C‑482/13, C‑484/13, C‑485/13 и C‑487/13, EU:C:2015:21, Unicaja Banco и Caixabank /т. 28 от мотивите/, видно от текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че като не е заместил нищожната клауза на т. 11 от процесния договор за кредит с обезщетение до размера на законната лихва, въззивният съд не е допуснал нарушение на практиката на ВКС и СЕС.

Последният посочен от касатора в изложението материалноправен въпрос не отговаря на основния селективен критерий, предвиден в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на мотивите на въззивното решение. Клаузата за наказателна лихва по т. 11 от процесния договор за кредит не е обявена за нищожна поради противоречие с разпоредба от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ /обн., ДВ, бр. 53 от 30.06.2006 г., в сила от 01.10.2006 г. до 11.05.2010 г./, Закона за потребителския кредит /ЗПК/ /обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./ или Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители /ЗКНИП/ /обн., ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г., в сила от 02.08.2016 г./, а е приета за нищожна като неравноправна съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. По отношение на извода, че посочената клауза за наказателна лихва е неравноправна, съдебният състав в съотвествие на практиката на ВКС е изследвал дали са осъществени необходимите предпоставки на ЗЗП.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай по релевантните правни въпроси е формирана константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в явно противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид липсата на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд - София. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Касаторът трябва да заплати на адвокат Т. Н. П. на основание чл. 38 ЗАдв. сума в размер 2 000 евро - адвокатско възнаграждение за касационното производство, определено с оглед цената на претенциите, фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия, както и при съобразяване на решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г., ECLI:EU:C:2024:71, което е задължително за всички съдилища в Република България на основание чл. 633 ГПК.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение