Определение № 863 от 11.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 5104/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано с касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК] срещу въззивно решение № 6816 от 12.10.2017 г., постановено по гр. д. 8462/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение на Софийски районен съд, с което е уважен предявения от В. С. К. иск за присъждане неизплатено възнаграждение за извънреден и нощен труд за периода 27.10.2011 г. - 30.08.2012 г. за сумата от 6583.33 лв., като претенцията е отхвърлена в останалата част до пълния предявен размер от 7016.75 лв. Касационната жалба е подадена в срок и е допустима, тъй като в нея са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение и е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което е направено искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Производството по касационната жалба относно иска за плащане на възнаграждение за нощен труд е прекратено с влязло в сила определение и е висящо по иска за плащане на възнаграждение за извънреден труд. Ответникът по касационната жалба В. К., счита, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване, а по същество касационната жалба е неоснователна. Въззивният съд е приел, че ищецът от една страна твърди, че през процесния период е заемал длъжността „шофьор“ при ответното дружество по силата на трудово правоотношение, полагал е извънреден труд извън установеното работно време, през нощта, през почивни и празнични дни, като претендира неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 7016.75 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска. А ответникът от друга страна оспорва иска като твърди, че не е възлагал на ищеца да полага извънреден труд. Възразява, че ищецът винаги е управлявал превозното средство в екип, като шофьорите се сменяли на четири часа и всеки от тях управлявал автобуса общо 8 часа на денонощие. За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел, че ищецът е полагал труд извън установеното в трудовия му договор работно време по разпореждане на работодателя, тъй като всеки от тримата шофьори, които са осъществявали курсовете, е управлявал автобуса по 8 часа на денонощие, а през времето, през което не са управлявали автобуса, останалите двама шофьори са били на разположение на работодателя. Тъй като през тази неактивната част от работното време работникът е имал задължение да бъде на разположение на място, определено от работодателя, въззивният съд е приел, че и периодите на почивка, прекарани в автобуса, представляват време на разположение и това време следва да бъде отчетено при изчисляването на продължителността на дневното работно време, както при дежурството. Недоволен от така постановеното въззивно решение, касаторът излага доводи, че времето на разположение на лицата, които извършват транспортни дейности не може да се отчита като дежурство. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следния обуславящ изхода на делото въпрос: „Може ли да се счита за „дежурство“ т. нар. „време на разположение“ относно лицата, които извършват транспортни дейности съгласно Наредбата за организация на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, и представлява ли то полагане на извънреден труд?“. Счита, че отговорът на този въпрос е значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. р. № 1-2010-ОСГТК, ВК С допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, когато установи, че въззивният съд е отговорил на въпрос по тълкуването на неясна, непълна или противоречива норма, по която не е създадена практика на ВКС. В случая въззивният съд е тълкувал разпоредбата на чл.7, ал.4 от Наредба за организация на работното време на лица, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, в която норма времето за почивка е изключено от времето на разположение и продължителността на работното време по време на извършване на транспортна дейност, но едновременно с това във времето на разположение е включено времето, което транспортните работници, управляващи транспортното средство в екип прекарват времето седнали до шофьора или на кушетка, по време на движение на автомобила. Тъй като по тълкуването на чл. 7, ал.4 от Наредба за организация на работното време на лица, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт не е установена практика на ВКС, то за да бъде установен точния смисъл на нормата е необходимо допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение: