Определение № 169 от 15.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 171/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 7415/20.11.2024 г. на община Добрич, представлявана от кмета Й. Й., срещу въззивно решение № 256/18.10.2024 г. по в. гр. д. № 726/2023 г. на Окръжен съд - Добрич. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: кога следва да се приеме, че един имот е с неизвестен собственик и като безстопанствен е станал собственост на държавата. Ответниците по касация С. С. П., С. В. П. и П. В. П., и тримата от [населено място], чрез адвокат М. И., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като оспорват жалбата и по същество. Претендират присъждане на съдебни разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 233 от 23.03.2023 г., поправено и допълнено по реда на чл. 247 и чл. 248 ГПК с решение № 709 от 12.09.2023 г., и двете по гр. д. № 2971/2022 г. на Районен съд - Добрич, с което е признато за установено по предявените от С. С. П., С. В. П. и П. В. П. срещу община Добрич искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, че ответната община не е собственик на 664 кв.м. в ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], представляващ УПИ *-*, кв. 918 по плана на[жк], находящ се на [улица]. Въззивният съд е приел за установено, че С. П./съпруга/, С. П. и П. П. /деца/ са законни наследници на починалия на 01.12.1997 г. В. П. П.. От заключението на техническата експертиза е прието, че процесният имот с идентификатор *** по действащите КК и КР е образуван от имот с пл. № *, кв. 4 по първия регулационен план на [населено място] от 1955 г, с площ от 1850 кв.м. За имота е отреден парцел *-*, кв. 4 с площ от 1300 кв.м., предвиден за жилищно застрояване, а останалата площ от 550 кв.м., намираща се северно от имота, е отредена за парцел, за който в плана не е предвидено благоустройствено мероприятие. Вещото лице е отбелязало, че макар да липсва отреждане, то тази площ не е изключена от селищните граници. В разписните листове към регулационния план не е посочен собственикът на имота, послужил за кадастрална основа. В следващия регулационен план от 1973 г. процесният имот е обозначен с пл. №*. Променена е част от западната му граница, в резултат на което площта на имота е намалена на 1727 кв.м. Урегулиран е в парцел *-*, кв. 1 с площ от 1015 кв.м., като са предвидени придаваеми части към и от него. Останалото дворно място от 712 кв.м. е включено без конкретно отреждане в площ за озеленяване в селищните граници. В разписните листове като собственик на имот с пл. №* е записан С. Г. И.. В регулационния план на селото от 1980 г. имотът е отново записан с пл. №* и квадратура от 1727 кв.м., за който е отреден парцел *-* в кв. 1 с площ от 1000 кв.м., а остатъкът от 727 кв.м. е включен в имот без посочено отреждане заедно с остатъците от други урегулирани имоти. Съдът е констатирал, че при действието на този план е съставен нотариален акт по давностно владение и наследство от 1986 г., с който Б. С. С. е призната за собственик на дворно място от 1000 кв.м., включено в парцел *, пл. № * в кв. 1, ведно с построената в него къща. С договор за покупко-продажба от 26.07.1988 г., сключен между Б. С. и С. П. /по време на брака й с В. П./, ищцата е придобила правото на собственост върху недвижим имот, представляващ къща от две стаи, кухня и антре, ведно с дворно място с площ от 1000 кв.м., представляващо парцел *, пл. № * в кв. 2 по плана на кв. Р., [населено място]. По следващия регулационен план от 1989 г. процесният имот е записан с пл. № * и площ от 1727 кв.м. От него е образуван парцел *-* в кв. 2 с площ от 1000 кв.м. и отреждане за „жилищно застрояване“, а останалата площ от 727 кв.м. е предвидена в площ за озеленяване, без посочено отреждане. Регулацията в частта, касаеща изключването на част от имота на север и включването му в друг парцел, за който в плановете не е предвиждано отреждане, не е прилагана, като имотите в тази част на населеното място се владеят от собствениците по кадастралните им граници. В действащия ПУП-ПРЗ, одобрен през 2004 г., имотът е урегулиран в ПИ *-* в кв. 918 с площ от 1644 кв.м., като регулационните граници /материализирани на място/ съвпадат със заснетите в действащите КК и КР граници. Прието е, че разликата в квадратурата между имота при действието на различните регулационни планове е резултат от промяна на западната кадастрална граница. От събраните гласни доказателства съдът е установил, че ищцата и съпругът й до смъртта му, а след това и от наследниците П. П. и С. П., са осъществявали, считано от 26.07.1988 г., спокойно, явно, необезпокоявано и непрекъснато владение на имот с идентификатор *** с площ от 1664 кв.м., упражнявано в границите на имот с пл. № * по кадастралната основа към плана от 1980 г. Разпитаните свидетели сочат, че праводателят на ищците Б. С. и нейният баща С. И. са упражнявали владение върху имота не само в границите на признатото им с нотариалния акт по обстоятелствена проверка дворно място, но включително и върху частта от имот пл. № *, която е включена в площ за озеленяване, което свидетелство съответства и на записването в разписния лист към регулационния план от 1973 г. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че актът за общинска собственост, с който община Добрич се легитимира като съсобственик на процесния имот, няма правопораждащо действие, а констатира правото на собственост на общината, но само когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание. В съставения АЧОС посочената разпоредба на § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС не удостоверява конкретно фактическо основание, по силата на което имотът е придобит от държавата, а впоследствие преминал в патримониума на общината. Съдът е изложил съображения, че съгласно чл. 6 ЗС (ред. ДВ, бр. 92/1951 г.) имотът, който е с неизвестен собственик, т. е. е безстопанствен, става собственост на държавата, която е собственик на всички имоти, които нямат друг собственик. Записаното в акта основание § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС предвижда, че застроените и незастроените парцели и имоти – частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините според действащите ПУП, преминават в собственост на общините. От събраните доказателства не е установено процесният имот да е променял своята цялост. При записването в разписния лист към кадастралната основа на РП от 1973 г. имот с пл. № * е собственост на С. И., респ. към датата на влизане в сила на чл. 6 ЗС (обн. изв. бр. 92 от 16.11.1951 г., в сила от 17.12.1951 г.) същият не е бил безстопанствен, поради което не е станал държавна собственост на това основание. В подкрепа на този извод съдът е посочил и показанията на свидетеля К. Г., че още преди 1955 г., когато е приет първият регулационен план на [населено място], имотът е стопанисван от С. И.. Част от имота с плановете от 1955 г., 1973 г., 1980 г. и 1989 г. е била предвидена като площ за озеленяване в селищните граници, но в нито един от плановете няма отразяване за урегулирането на остатъците от имотите в общ парцел с конкретно отреждане. Тази площ е останала неурегулирана, предвид липсата на конкретно отреждане. Прието е, че по делото няма данни за установена фактическа власт от страна на държавата върху тази част от имота, същата не е отчуждавана, нито върху нея е осъществено кооперативно земеползване. В заключение съдът е посочил, че имот пл. № * в кв. 4 по плана от 1955 г. е бил във владение на С. И., впоследствие на дъщеря му, а от 26.07.1988 г. на ищцата и съпруга й приживе, съответно и на техните деца след неговата смърт, в имотните му граници. Само по себе си включването на част от имот в зона за озеленяване няма за последица придобиването на правото на собственост от държавата /общината/, доколкото те могат да придобият собствеността върху такъв имот само след проведено производство за отчуждаване, за каквото по делото няма данни. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Така, както е поставен от касатора, въпросът не може да предпостави допускане на касационно обжалване като решен в противоречие с практиката на ВКС. В нея се приема, че съгласно чл. 6 ЗС /ред. ДВ. 92, 1951 г./ държавни стават имотите, които нямат друг собственик. Основните данни за недвижимите имоти, включително и тези за правото на собственост, се съдържат в различните карти, планове, регистри и друга документация, одобрени по реда на Закона за единния кадастър на НРБ (отм.), Закона за териториалното и селищно устройство (отм.), съответно Закона за кадастъра и имотния регистър, ЗС, ЗСПЗЗ. Ако по време на отреждането със съответния план /кадастрален, уличнорегулационен /план за обществени мероприятия/, дворищнорегулационен/ един имот е с неизвестен собственик, той се води като безстопанствен, респ. преминава в патримониума на държавата като собственик на всички имоти, които нямат друг собственик. Приема се също, че дали един имот е с неустановен собственик, следва да се установи в хода на конкретното съдебно производство. В съответствие с тази практика въззивният съд е изследвал записванията в разписните книги към всеки от приетите КРП на [населено място], както и показанията на разпитаните по делото свидетели, въз основа на които доказателства е приел, че наследодателят на праводателя на ищците е записан като собственик на имот с пл. № * по плана от 1973 г., който в голямата си част съответства на имот с идентификатор *** по сега действащите КК и КР. Посочил е, че имотът, от който е образуван имот с пл. №* по плана от 1973 г., е владян от С. И. и преди приемането на този план, от което следва, че процесното дворно място не е било безстопанствено, респ. не е станало собственост на държавата, поради липса на друг собственик и не е установено наличието на посоченото в АЧОС основание, на което се е позовала общината. При това положение, не е налице противоречие с цитираната от касатора практика на даденото разрешение от въззвивния съд по поставения въпрос. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и представените доказателства, община Добрич следва да заплати в полза на С. С. П., С. В. П. и П. В. П., [населено място], направените разноски за адвокатско възнаграждение от всеки от тях в размер на по 1200 лева. С оглед разпоредбите на чл.5, чл. 12, ал.1 и чл.13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумите следва да се превалутират, като се присъдят по 613,55 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.