Определение № 50463 от 18.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1431/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищцата в производството С. П. Б. срещу въззивно решение № 160 от 08. 02. 2022 г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Четиринадесети състав по в.гр.д. № 3185 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която след отмяна на първоинстанционно решение № 263541, постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение, Девети състав по гр.д. № 2541 по описа за 2018 г., поправено с решение по същото дело № 265533 от 26. 08. 2021 г., в неговата част, с която „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК] е осъдена да заплати на С. П. Б., ЕГН: [ЕГН], разликата над сумата 120000 лв. до 180000 лв. по главницата, предявеният от С. П. Б., ЕГН: [ЕГН] срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК], иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането /отм./ е отхвърлен за разликата над сумата 120000 лв. до 150000 лв. по главницата, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразили се в болки и страдания от смъртта на дъщеря ѝ С. Ж., настъпила в резултат на ПТП от 25. 10. 2015 г., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 25. 10. 2015 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, противоречие с материалния закон и противоречие с формираната задължителна практика на ВКС по значимия за изхода на делото материалноправен въпрос, както и за неговата очевидна неправилност. В този аспект в жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно и е в отклонение с принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД при определяне обезщетение за неимуществени вреди, който е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд и постановеният, въз основа на тях краен резултат по спора, решен в противоречие с практиката на ВКС - ППВС№ 4/1968 г. Сочи се, че отговорността на причинителя на вредата е деликтна и е в размер на виновно причинените вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, съгласно нормата на чл. 45 ЗЗД във вр. чл. 51, ал. 1 ЗЗД; Същевременно отговорността на ответника замества по силата на закона отговорността на причинителя на вредите; Размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, на основание чл. 52 33Д, но понятието „справедливост“ съгласно ППВС № 4/64 г. не е абстрактно понятие, поради което не предпоставя хипотетичен размер на дължимото в хипотезата на неимуществени вреди, причинени от деликт обезщетение, а всякога е свързано с преценката на определени конкретно съществуващи обстоятелства, както и с общественото разбиране на определени съществуващи обстоятелства; Размерът на обезщетението за претърпените от деликт морални вреди трябва да е съразмерен с техния действителен размер, който е обусловен, както от характера, продължителността и интензитета на конкретното неблагоприятно въздействие върху личността на пострадали, така и от икономическата ситуация в страната към момента на увреждането, и установената в тази насока съдебна практика. При всичко така изложено, в касационната жалба се твърди несъобразяване на въззивния съд с тежестта на претърпените вреди, подлежащи на обезщетяване, произтичаща от тежката за ищцата житейска ситуация, загубила дъщеря си в нейната млада възраст – 33 г., и които ищцата ще търпи докато е жива, несъобразяване с конкретните обстоятелства по делото, включително възрастта на самата ищца, загубила дъщеря си когато последната е била само на 33 г., докато разликата в годините между майка и дъщеря е само 17 г., както и несъобразяване на размера на обезщетението за неимуществени вреди с формираната практика на ВКС в производства по чл. 290 от ГПК в сходни случаи – за обезщетяване на неимуществени вреди от същия вид и за същия период, в подкрепа на което оплакване в касационната жалба са посочени едно решение на ВКС и множество решения на Софийски апелативен съд. Излага се, че при постановяване на решението си съдът следва да спазва практиката на ВКС относно детерминирането на критерия за справедливост от съществуващата в страната икономическа конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната, в какъвто смисъл е решение № 749/5. 12. 2008 г. на ВКС, ТК, като икономическата конюнктура всъщност е в основата и на почти ежегодното нарастване на нивата на застрахователното покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. Твърди се и че независимо от функционално обусловената отговорност на застрахователя от отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие, при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент, като към момента на настъпване на застрахователното събитие, съответният лимит вече е 2000000 лв. за всяко събитие при едно пострадало лице, и 10000000 лв. за всяко събитие при две или повече пострадали лица. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му в обжалваната му част и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният от касаторката иск да бъде уважен и за разликата над 120000 лв. до сума по главницата от 150000 лв., със законните последици, претендират се разноски за всички инстанции, в това число и адвокатски хонорар. В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поставят въпросите: „ 1. Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди; 2. Липсата на посочване и анализ, както и на съобразяване в достатъчна степен на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение в нарушение на задължителното ППВС № 4/68 г.; 3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, като гаранция за това е отчитане на всички задължителни и всички специфични за случая обстоятелства, въведени с ППВС №.4/1968 г., гарантиращи правилното приложение на принципа на справедливост; 4. Игнорирането на съществени и значими обстоятелства предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост. Непосочването и неотчитането на критериите - възраст на загиналия и на ищците, данните за личността на загиналия, обществено положение и реализация, съдържание на връзката в семейството, води ли до нарушаване принципа на справедливост; 5. Необходимо ли е да се изложат мотиви като се посочат критериите от значение за определяне размера на обезщетението и доказателствата, свързани, с тези критерии, за да стане ясно какви са причините за приетото за справедливо много по-ниско от обичайно определяните обезщетения за аналогични случаи и липсата на такива мотиви представлява ли нарушение на процесуалния закон, или е достатъчно да се посочи, че e налице аналогична практика на ВКС; 6. Нарушен ли е материалния закон, като съдът не отчита лимита на отговорност на застрахователя, като един от критериите от съществено значение при определяне размера на обезщетението;“ В началото на касационната жалба, преди формулирането на оплакванията срещу правилността на въззивното решение - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, по отношение на тези въпроси, посочени общо като значимия за изхода на делото материалноправен въпрос /всъщност въпросите смесват материалноправни и процесуалноправни елементи и понятия, поради което е трудно еднозначно да се определят именно и само като материалноправни/, се твърди общо наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, както и – също общо, на това по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Сочи се, че с оглед правната страна на спора както първоинстанционния така и въззивния съд не са се съобразили с утвърдената съдебна практика като постановена по реда на чл. 290 от ГПК, съдебни решения на ВКС съставляващи задължителна практика, доколкото с т. 2 от TP № 1 от 19. 02. 2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК те са приравнени по задължителната си сила с тълкувателните решения и постановления на Пленума на ВС, тълкувателните решения на ОСГК на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 от ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. /отм./ и на тълкувателни решения на ОСГК, ОСТК или ОСГТК на ВКС; Тази задължителна сила се изразява не само във формираната сила на пресъдено нещо, чиито адресати са само страните по делото /чл. 298, ал. 1 от ГПК/ и която е присъща на всяко влязло в сила съдебно решение, но и в задължителността за всички правни субекти на даденото с такъв съдебен акт разрешение на съответния материално- правен или процесуален въпрос /чл.280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, и ал. 2 от ГПК/. По-натам, в Раздел III на касационната жалба „Аргументи за неправилност на решението“, относно наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, и ал. 2, предл. 2 от ГПК се сочи, че с касационната жалба се поддържат основанията за неправилност на решението по чл. 281, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2 от ГПК – нарушение на материалния закон и необоснованост, като се излагат възпроизведените по-горе в настоящите мотиви относно същинското съдържание на касационната жалба, оплаквания за неправилност на въззивното решение, съставляващи основания за касирането му по чл. 281 от ГПК, възпроизвежда се значителна част от мотивите на самото въззивно решение и се посочват поредица от съдебни решения по сходни казуси. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира възнаграждение за процесуална защита в производството. В частите му, с които след частичната отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната му част за разликата над 120000 лв. до общо предявеният размер от 180000 лв. по главницата, предявеният иск е отхвърлен за сумата над 150000 лв. до 180000 лв., и е потвърдено първоинстанционното решение в неговата част за присъждане на обезщетение за разликата над 100000 до 120000 лв. /за присъдената по главницата сума от 100000 лв., като необжалвано от ответника е влязло в сила още първоинстанционното решение/, ведно със законната лихва върху същите суми, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане, въззивното решение, като необжалвано е влязло в сила. Предмет на настоящото производство пред ВКС е въззивното решение само в отхвърлителната му част за сумата над 120000 до 150000 лв. по главницата. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да постанови обжалваното си решение въззивният съд е изложил в относимата си към оплакванията в касационната жалба част от мотивите си към същото, че досежно размера на обезщетението, съдът съобразява следните обстоятелства: В процесния случай ищцата претендира претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от факта на загуба на своята дъщеря; В тази насока следва да бъдат разграничени вредите на бащата, който е живеел съвместно с починалата в последните пет години преди датата на смъртта от тези на майката, която е създала свое второ семейство, в рамките на което има още две деца; Съдът отчита факта, че ищцата и починалата не са живеели в едно домакинство, не са в едно и също населено място - [населено място] и [населено място], доколкото всяка от тях е била еманципирана, двете били изключително близки, ищцата тежко преживява загубата й, след катастрофата била в състояние на шок, пиела хапчета, била неадекватна и изглеждала така, сякаш не знае къде се намира; След инцидента ищцата изпаднала в нервна криза, не била на себе си, когато научила за инцидента, наложило се да извикат линейка, за да ѝ поставят инжекция за успокоение; След това започнали здравословните ѝ проблеми, тръгнала по психиатри, психолог, опитвала с хомеопатично лечение, стигнала до нервен срив; Същата до момента е на лечение, не е добре с нервите, отдръпнала се от приятелите си, все още не е превъзмогнала загубата на дъщеря си, затворила се в себе си; Въпреки че има още две деца, за които се грижи, както и за внука си от починалата своя дъщеря, тя е изпаднала в депресия; От друга страна съдът отчита икономическата конюнктура в страна към 2015г., когато са настъпили вредите; Ето защо съдът намира, че обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде определено спрямо годината на ПТП 2015 г. на сумата от 120 000 лв. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато, поради следното: Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая в изложението на основания за допускане на касационно обжалване е заявено изцяло бланкетно такова по чл. 280, ал. 2 от ГПК, която разпоредба урежда три различни хипотези и доколкото в изложеното от касатора липсва каквато и да било конкретика, съдът не обсъжда евентуалното наличие на такова основание, тъй като такова обсъждане би се явило изцяло хипотетично, и несъобразено с действително заявеното от касатора. Същото се отнася до отново изцяло бланкетно заявеното, и по никакъв начин необосновано, наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Единствено мотивирано, като съответстващо на оплакванията в касационната жалба и свързвано с цитирана в инкорпорираното в нея изложение на основания за допускане на касационно обжалване, задължителна практика на ВС и ВКС, и практика на ВКС /в изложението са цитирани общо три решения на ВКС и ППВС № 4/68 г./, е заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, и по отношение на него съдът дължи произнасяне, във връзка с формулираните от касатора въпроси, и то – ако и доколкото същите или някой/някои от тях, съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Цитираните многобройни решения на Софийски апелативен съд са неотносими към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, друго такова касаторът не обосновава, а във връзка с тези решения следва да се отбележи, че със ЗИДГПК обн. ДВ бр. 86/2017 г. е изменена разпоредбата на ал. 1 от чл. 280 ГПК, след което изменение разрешаването на правен въпрос, ако и доколкото такъв е формулиран, противоречиво от съдилищата, вече не е сред основанията за допускане на касационно обжалване. Във връзка с твърдяната от касатора задължителност на решенията на ВКС, постановени в производства по чл. 290 ГПК следва да се има предвид, че съобразно измененията на ГПК със същия ЗИДГПК обн. ДВ бр. 86/2017 г., тези решения на ВКС вече не съставляват задължителна съдебна практика. Що става въпрос за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, настоящият касационен състав намира, че формулираните от касатора въпроси, по отношение на които се твърди да са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, и практиката на ВКС, не могат да бъдат преценени като обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК. Освен че са поставени принципно, а не с оглед изложените от въззивния съд мотиви, въпросите касаят правилността на акта. В действителност, в тях е обективирано несъгласието на ответника с определения от съда, като справедлив, размер на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено в полза на ищцата, поради което и въпросите следва да бъдат приети по-скоро, като несъставляващи годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Дори и да се приеме обратното – че независимо от само общата им и принципна формулировка, отговорите на същите са релевантни за всяко дело с предмет като процесното, като относими общо към предпоставките /критериите/ за определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди и необходимата степен, в която съобразяването и обсъждането на същите следва да бъдат отразени в мотивите на съдебния акт, в случая не може да се счете и че посочените въпроси са решени в противоречие със съдебната практика. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, именно в съответствие с формираната практика – задължителна и казуална, въззивният съдебен състав в случая е взел предвид както установените общи критерии за определяне на справедлив размер на обезщетението, така е отчел и онези обстоятелства, които са специфични за конкретния случай – вида на родствената връзка между ищцата и починалата й дъщеря, обстоятелството, че същите не са живели в едно домакинство и въобще в едно и също населено място от пет години преди процесното ПТП, това, че ищцата е имала друго семейство и деца, конкретното състояние на ищцата след загубата на дъщеря и др.п., и тази дейност на съда по отчитане на общите и специфични критерии, установени в практиката, е ясно обективирана в мотивите на въззивното решение, а доколко така направените крайни изводи на съда, обусловили приемането на конкретния, присъден размер на обезщетението, за справедлив в случая са обосновани, е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. Що става въпрос за пълнотата на мотивите, изискването за такава пълнота не следва да се абсолютизира, включително с оглед също формулираните в съдебната практиката и в задължителната за съдилищата такава /срв. пр. ППВС № 1/1953 г./, изисквания за краткост, яснота и разбираемост на същите. При постановяването на решението си съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и, ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о., и въззивното решение е съобразено с тях. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторката няма право на разноски за същото, а ищецът - ответник по касация има право на претендираното от него юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение