Определение № 2367 от 03.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1653/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка” АД (н.), [населено място], срещу решение №280/02.05.2023г. по т.д.№739/2022г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав. С него е потвърдено решение №260398/10.06.2022г. по т.д. №1106/2017г. по описа на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от „К.“ АД в несъстоятелност против Г. П. Х., О. Н. Р., И. А. З. и Ю. Т. П. искове с правно основание чл.57, ал.3 от З. вр. с чл.45 от ЗЗД да бъдат осъдени ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 785 730 лв., представляваща обезщетение за претърпените от банката в несъстоятелност имуществени вреди от неизпълнение на законовите задължения на ответниците, в качеството им на бивши администратори на банката във връзка с договор за банков кредит от 30.01.2009г. сключен между „К.“ АД (н) и кредитополучателя В. Н. Г., действащ като Едноличен търговец с фирма „ Орхидея - Сем. Г. – В. Г.“, ведно със законната лихва върху главницата от 23.03.2017г. до окончателното й плащане, както и предявените при условията на евентуалност искове с правно основание чл.57, ал.3 от З. вр. с чл.82 от ЗЗД да бъдат осъдени ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата от 785 730 лева, представляваща обезщетение за претърпените от банката в несъстоятелност имуществени вреди от неизпълнение на договорните задължения на ответниците, в качеството им на бивши администратори на банката във връзка с договор за банков кредит от 30.01.2009г., ведно със законната лихва, считано от 23.03.2017год. до окончателното изплащане и при условията на евентуалност искове с правно основание чл.57, ал.3 от З. вр. с чл.82 от ЗЗД да бъде осъден всеки един от ответниците да заплати на ищеца сумата от по 196 432,50 лева, представляваща обезщетение за претърпените от банката в несъстоятелност имуществени вреди от неизпълнение на договорните задължения на всеки ответник, в качеството му на бивш администратор на банката във връзка с договор за банков кредит от 30.01.2009г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.03.2017г. до окончателното й изплащане. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Прави оплакване, че съдът не е обсъдил всички доказателства и възражения, наведени от ищцовата страна в процеса, с което е формирал погрешни правни изводи при разрешаване на правния спор. Според касатора съдът неправилно е приел, че ответниците не са имали задължение във връзка с процедурата по сключване на кредитна сделка /оценка и анализи на кредитираното лице/, както и че не са имали задължения за последващ текущ контрол спрямо конкретното кредитиране. Излага доводи, че нарушението на Правилника за кредитната дейност /ПКД/ на банката от 2008г. от страна на ответниците, не се изразява в това, че те е трябвало лично да изпълнят процедурите по проучване, одобряване, отпускане на кредита по процесната сделка, а в това, че са разрешили сключването на такава кредитна сделка въпреки неспазването на процедурите по проучване и одобряване, описани в Глава ІІІ, чл.33 и сл. от ПКД. Твърди, че от приетите в производството писмени доказателства не се установява към датата на подписване на договора за кредит, да е направена оценка на предлаганите от ЕТ „Орхидея сем. Г. – В. Г.“ обезпечения по кредита и такава да е представена на прокуриста и на изпълнителните членове на управителния орган за обсъждане. Изтъква, че допуснатите от ответниците пропуски в процедурата по кредитиране са довели до кредитно досие, несъответстващо на изискванията на ПКД, като неправилно въззивният съд е поставил неблагоприятните последствия от тези пропуски в тежест на ищеца. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1.“Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?“; 2.“Какви са пределите на дължимата от представляващите търговска банка лица грижа в периода на преддоговорното проучване, при оценка на ефективността на предложените по кредитната сделка обезпечения и при вземане на крайното решение за нейното сключване? Ограничени ли са представляващите лица от изводите и предложенията на подпомагащите вътрешни отдели? Дължат ли грижа по контрол върху изпълнение на сделката след нейното сключване?“; 3.“Следва ли изпълнителните директори/прокуристи, на които е възложено решението за сключване на кредитна сделка да се уверят, че са спазени въведените в кредитната институция правила и процедури по предварително проучване на кредитоискателя преди да вземат своето решение?.“ По първия поставен въпрос се позовава на противоречие на обжалваното решение с практика на ВКС, обективирана в Решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение №206/31.07.2015г. по гр.д. №6832/2014г. на ВКС, ІV г.о.; Решение №134/20.12.2013г. по т.д. №34/2013г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение №75 от 20.06.2016г. по т.д. №1608/2015г. на ІІ т.о. и Решение №65 от 30.07.2014г. на ВКС по т.д. №1656/2013г., на ІІ т.о. Въпроси №№ 2, 3 и 4. са въведени при позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Касаторът поддържа също, че е налице очевидна неправилност на решението на САС. Ответниците по касация Г. П. Х., чрез назначения му по реда на правната помощ особен представител – адв. И. Я. и И. А. З. чрез назначения му по реда на правната помощ особен представител – адв. Ц. А., депозират писмени отговори, с които изразяват становище за неоснователност на касационната жалба, както и за недопускане на касационното обжалване. Ответникът по касация Ю. Т. П., чрез упълномощения от него процесуален представител адв. А. Т. е подал писмен отговор, с който оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основанията за допускане на касационно обжалване. Ответникът О. Н. Р. не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 30.01.2009г. между „К.“ АД, в качеството й на кредитодател, представлявана от О. Н. Р., Г. П. Х. и И. А. З., като изпълнителни директори и Ю. Т. П. – прокурист, от една страна и от друга страна В. Н. Г., действащ като Едноличен търговец с фирма ЕТ „Орхидея сем. Г. – В. Г.“, като кредитополучател е сключен договор за отпускане на инвестиционен банков кредит, с който банката е поела задължение да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 2 000 000 лева, като средствата са предназначени за закупуване на дълготрайни материални активи / ДМА/-машини и съоръжения. За обезпечаване на всички вземания на банката по договора за кредит, кредитополучателят е поел задължение в срок от 30 дни от закупуване на дълготрайните материални активи да учреди особен залог върху тях /чл.30.1/. На 02.02.2009г. между „ К.“ АД и ЕТ „Орхидея сем. Г. – В. Г.“ бил сключен договор за особен залог, по силата на който кредитополучателят се задължил за обезпечаване на всички вземания на „ К.“ АД по договор за банков кредит от 30.01.2009год. да учреди в полза на банката особен залог на движими вещи и съоръжения, съгласно приложение №1. В последното са изброени машини, съоръжения, оборудване и транспортни средства на кредитополучателя, намиращи се в собствените му бази в [населено място], [община] и [населено място], [община] на стойност 2 023 373 лева. Съставът на САС е изложил съображения, че отговорността по чл.57, ал.З от З. е специална деликтна отговорност за вреди, която може да се търси на изчерпателно определени от закона лица, произтичаща от заеманата от тях длъжност на администратор на банка, като тази отговорност е сходна с отговорността, уредена в разпоредбите на чл.145 и чл.240, ал.2 от ТЗ. Приел e за неустановени по делото посочените в исковата молба и в молба – уточнение вх.№5344/24.04.2017г. действия, съответно бездействия, с които да са нарушени конкретни, вменени от устава на банката, договора за прокура, договора да възлагане на управление, Правилника за кредитна дейност /ПКД/, друг вътрешноведомствен акт или закон задължения при сключване, респективно разрешаване на кредитния договор и усвояване на сумата по него. Съдът е съобразил, че съгласно действащия към момента на сключване на процесния договор за банков кредит Правилник за кредитната дейност на „К.“ АД /ПКД/ в компетентността на членовете на Управителния съвет на банката е да вземат решение за сключване на договор за кредит по отправено искане за това, след спазването на определена последователност от действия и проверки, осъществявани от служители и звена на банката: извършва се проучване, оценка и анализ на искането от кредитен специалист към Управление „ Кредитиране“ и правен анализ от правоспособен юрист; за резултатите от анализа на финансовото състояние на кредитоискателя, на целта и предмета на кредитиране, предлаганото обезпечение и наличието на икономическа свързаност на кредитоискателя по см. на ЗКИ и Наредба №7 на БНБ и за резултатите от правния анализ се изготвя писмено становище / чл.37, ал.2 / от кредитен специалист от финансовия център с предложение за предоставяне или отказ на кредитната сделка; изготвеното становище се съгласува с Управителя на финансовия център; при положително и съгласувано становище за отпускане на кредита предложението се изпраща до началника на Управление „ Кредитиране“, заедно с копие от кредитното досие, който възлага на служител в управлението да извърши преглед на кредитната преписка по реда на чл.37 и правен анализ по реда на чл.36 от ПКД. Предвид установената в ПКД процедура въззивният съд е направил извод, че изпълнителните директори, респ. прокуристът, вземат решението за сключване на договор за кредит на база документация и предходно осъществени процедури по проучване и одобряване на кредита и осъществен контрол върху тях от различни отдели и звена на банката, натоварени изрично с тези компетентности. Посочил е, че на база тези заключения /становища/, преминали през предвидения в чл.43, ал.4 контрол, изпълнителните директори, респ. прокуриста изпълняват възложеното им в чл.46, ал.3 от правилника задължение, поради което не може да им бъде вменена отговорност за становищата, взети от служителите на тези отдели и звена на банката. Изтъкнал е, че по делото не е представено кредитното досие по процесния договор за кредит и доколкото същото би следвало да се съхранява в ищцовата банка, то не би могло да се приеме за категорично доказан твърденият от банката факт, че договорът за кредит е разрешен, респ. сключен при липса на всички изискуеми съгласно правилника документи за кредитната дейност и становища и без надлежно и задълбочено имуществено проучване на кредитоискателя, респ. в нарушение на описаната по-горе процедура по ПКД на „К.“ АД, в частност при ненадежност на предложеното от кредитоискателя обезпечение. С оглед изложеното е приел, че не би могъл да се направи обоснован и категоричен извод за това, че ответниците са нарушили задълженията си по осъществяване на управлението на банката като членове на управителния съвет, респ. прокурист, а именно да осъществяват оперативен и ефективен контрол върху текущата дейност на банката, да я управляват и да се грижат за нейното имущество, разрешавайки и сключвайки договор за кредит без да констатират, че от ресорните служители на банката не са им представили всички необходими документи, становища и анализи за отпускане на кредита и без да предприемат действия за тяхното изискване. Въззивният съд е отразил като съществено за спора обстоятелството, че в съдържанието на договора за кредит фактическото отпускане на сумата по кредита не е поставено в зависимост от предварително учредяване на обезпечение. Изтъкнал е, че включването в договора за кредит на клауза, обвързваща фактическото отпускане на сумата по кредита с предварително предоставено обезпечение в полза на банката, не е изискване на императивна правна норма или на вътрешноведомствени актове на банката, несъобразяването с което от страна на изпълнителните директори, респ. прокуриста на банката, да се разглежда като поведение, несъответно на закона и в противовес на поети от тях с договора за управление, респ. договора за прокура задължения. Съставът на САС е счел за недоказано и твърдението на жалбоподателя ищец, че процесният договор не е обезпечен, като се е позовал на сключения договор за особен залог върху машини и съоръжения на кредитополучателя, видно от приложение №1 към който стойността на заложеното имущество възлиза на сумата от 2 023 373лева и надвишава стойността на отпуснатия кредит. Споделил е изводите на първоинстанционния съд, че при липса на доказателства за пазарната стойност на заложеното имущество, посочената от вещото лице по изготвената съдебно-оценителна експертиза балансова стойност, не може да обоснове извод за недостатъчност на обезпечението, респ. невъзможност при продажбата му да се възвърне отпуснатия кредит. Като допълнителен аргумент е изтъкнал, че дори и предоставеното обезпечение да е недостатъчно, това не може да обоснове извод, че при уговарянето му ответниците са поставили банката в риск поради невъзможност кредитополучателят да погасява кредита си. Съобразявайки данните за добра кредитна история на кредитополучателя, както и факта, че кредитът е обслужван до 20.06.2014г. – момента на прекратяване на правомощията на ответниците, съдът е приел за опровергани твърденията за неположена от ответниците добра банкерска грижа и контрол върху разрешаването, сключването и последващото изпълнение на договора за кредит. Счел е, че и фактът, че дружеството е притежавало недвижими имоти, които са били продадени преди настъпване на предсрочната изискуемост на процесния договор за кредит в образувано пред НАП изпълнително производство, опровергава твърдението на банката - ищец за сключване на процесния договор за кредит при изначална предвидима невъзможност за възвращаемостта му от страна на кредитополучателя. Съдът е приел, че по делото не са установени и останалите елементи от фактическия състав на увреждането: настъпила вреда за банката и причинна връзка между поведението на ответниците и невъзможността да бъдат събрани задълженията по договора за кредит в размер на 785 730 лева. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е обуславящ за изхода на производството, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация, на която се позовава касационният жалбоподател. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г. от 9.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, както и в цитираните от касатора и служебно известните на състава решение №55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства и др./, въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл.235 ал.2 и ал.3 от ГПК и да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В сл учая въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС по релевантния процесуален въпрос. Касаторът не се позовава на необсъждането на конкретни доказателства от съда при обосноваване на приложното поле на касационния контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК с оглед поставените процесуални въпроси. Въпросите на касатора са поставени във връзка с оплакванията за необсъждане от въззивния съд на доводите във въззивната жалба за: неспазена процедура по кредитиране спрямо процесния договор за инвестиционен банков кредит от 30.01.2009г. съгласно действащия към момента на сделката ПКД, ведно с приложенията и методиките към него, приет от УС на 30.01.2008г.; необсъждане на договорните задължения на ответниците, предвидени в представените по делото договори за управление; необсъждане на доводите за изначален порок на учреденото обезпечение по реда на ЗОЗ. Тези оплаквания не кореспондират с мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд е обсъдил подробно процедурата по кредитиране, приложима спрямо процесния договор, но е приел, че поради непредставяне на кредитното досие, което следва да се намира у банката ищец, не може да се приеме за категорично доказан фактът, че договорът за кредит е разрешен при липса на всички изискуеми съгласно правилника документи и становища. Въззивният съд е приел за установени задълженията на ответниците като членове на управителния съвет, респ. прокурист, а именно да осъществяват оперативен и ефективен контрол върху текущата дейност на банката, да я управляват и да се грижат за нейното имущество, но е преценил, че от събраните по делото доказателства не се установява ответниците да са ги нарушили при сключването на процесния договор. Във връзка с доводите във въззивната жалба за несъответствие между посочената в приложението към договора за особен залог стойност на имуществото и балансовата стойност на същото, посочена в счетоводния баланс, съдът е приел, че от значение за спора е пазарната стойност на имуществото към датата на сключване на обезпечението, а не балансовата му стойност, установена от заключението на съдебно – счетоводната експертиза. Другите два въпроса, поставени от касатора, касаят дължимата от представляващите търговска банка лица грижа при осъществяване на дейността по кредитиране и са свързани с предмета на спора. Въпросите обаче не се явяват обуславящи по отношение на извода за неоснователност на предявените искове, доколкото въззивният съд не е изразил становище, че представляващите банката изпълнителни директори и прокурист нямат задължение да направят собствена преценка дали са спазени въведените в кредитната институция правила и процедури по предварително проучване на кредитоискателя преди да вземат своето решение, нито е приел, че те са ограничени от изводите и предложенията на подпомагащите ги вътрешни отдели. Съдът е изложил съображения, че при тази проверка изпълнителните директори ползват заключенията и становищата на различни звена и отдели на банката, натоварени изрично с компетентността и задължението да преценяват финансовото състояние на кредитополучателя и предложените от него обезпечения, които заключения и становища, представляват задължителното съдържание на кредитното досие. Изводът на въззивния състав за липса на противоправно поведение от страна на изпълнителните директори е обусловен от констатацията, че поради непредставянето на кредитното досие от ищцовата банка, която би следвало да го съхранява, не може да се приеме за категорично доказан твърденият от банката – ищец факт, че договорът за кредит е разрешен при липса на всички изискуеми съгласно правилника документи и становища. В равна степен изводът за неоснователност на иска е предпоставен и от преценката на съда, че процесният договор за кредит не може да се счита за необезпечен, тъй като за обезпечаване на задължението за връщане на предоставения кредит е бил сключен договорът за особен залог от 02.02.2009г., вписан в Централния регистър на особените залози на 07.08.2009г., с извършено подновяване на вписването на 29.07.2014г. и съответно на 10.05.2019г., като стойността на заложеното имущество възлиза на сумата от 2 023 373 лева. Счел е при липса на доказателства за пазарната стойност на заложеното имущество, балансовата такава, посочена от вещото лице по изготвената съдебно-оценителна експертиза, не може да обоснове извод за недостатъчност на обезпечението и надвишава стойността на отпуснатия кредит. При тези изводи значими за изхода на производство са разрешенията на въззивния съд за разпределението на доказателствената тежест в производството, каквито въпроси не са поставени от касатора. По поставените въпроси не е обоснована и допълнителната предпоставка за достъп до касация. Съгласно т.4 от ТР №1 от 19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК намира приложение в случаите, когато е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд, както и когато е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвремяване с оглед промяна в законодателството или в обществените условия. В случая не е обоснована някоя от посочените форми на основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, доколкото отговорът на поставения въпрос е предпоставен не от принципно тълкуване на разпоредбите на Търговския закон, Закона за кредитните институции или други нормативни актове, регламентиращи правомощията на съвета на директорите на банка и правата и задълженията на неговите членове, а от преценката на събраните доказателства относно поведението на ответниците, относно условията, при които е отпуснат процесният кредит и съответствието им с Правилника за кредитната дейност на „К.“ АД. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на преценка на съдържанието на представените по делото доказателства за действията на страните, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на САС. Ответникът по касация Ю. Т. П. не претендира присъждане на разноски. Заплащането на предоставената правна помощ се извършва по реда на чл.39 от ЗПП. На основание чл.77 от ГПК във вр. с чл.57, ал.6 от З. „К.“АД /н./ трябва да бъде осъдено да заплати по сметка на ВКС на РБ държавна такса за производството по чл.288 от ГПК в размер на 30 лв. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд