Определение № 262 от 29.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4185/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 100912/8.08.2019 г., подадена от П. А. Г., чрез адвокат М. К., срещу решение № 4892 от 2.07.2019 г. по гр. д. № 14667/2018 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 26.08.2016 г. по гр. д. № 40389/2013г. на Софийски районен съд, с което е допусната съдебна делба между И. А. А. и П. А. Г. (конституиран на основание чл. 227 ГПК в хода на въззивното производство в качеството му на наследник на починалия съделител Г. И.), на недвижим имот, представляващ гараж № 4, с площ от 22.28 кв. м, при граници: север - гараж № 1, изток - блок, юг - двор и запад - проход, заедно е прилежащите идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху поземлен имот пл. № * по плана на [населено място], м. „П..-Ц.-Б.“, при граници: имот с пл. № *, имот с пл. № *, имот с пл. № *, имот с пл. № * и улица, целият с площ от 329 кв. м, който гараж е с идентификатор *** по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], район „О.“, [улица], ет. 0, находящ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор *, при квоти: 15/16 ид. ч. за И. А. А. и 1/16 ид. ч. за Г. И. И., и с което решение на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт № 6, том I, peг. № 808, д. 282а/2008 г. в частта, в която Г. И. е била призната за собственик по давностно владение на 15/16 ид. ч. от въпросния гараж.

Въззивният съд е приел в мотивите си за неоснователни възраженията на П. А. Г., че искането по чл. 537, ал. 2 ГПК е недопустимо, доколкото то може да бъде предявено само с иск за собственост. За неоснователно е счел и оплакването, че искът по чл. 34 ЗС, във вр. с чл. 341 ГПК за делба е недопустим поради липса на правен интерес, тъй като с решение на СГС по гр. д. № 3680/1985 г. бил отхвърлен искът за делба на Т. И. М.. В тази връзка въззивният съд е съобразил решението на ВКС по делото, с което е било отменено предходното въззивно решение и делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на СГС, в което касационната съдебна инстанция е приела, че ако след влизане в сила на решение по допускане или по извършване на съдебна делба някои от съделителите са се позовали на изтекла в тяхна полза придобивна давност за имота, предмет на делбата или на друг, предвиден в закона, придобивен способ спрямо тях, както и спрямо техните универсални или частни правоприемници, силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение по допускане на делба не се разпростира. Посочил е, че по конкретния казус с решение на СГС от 1986 г. е била допусната делба на дворно място, находящо се в [населено място], [улица], заедно с новостроящата се в него сграда. Нотариалният акт, с който продавачът Т. М. се легитимира като собственик на процесния гараж № 4, е от 12.03.1999 г., като Т. М. е и лицето, по отношение на което искът за делба е бил отхвърлен. Приел е, че този факт не променя обстоятелството, че по делото пред него има позоваване на ново обстоятелство, настъпило след влизане в сила на решението за допускане на делбата - твърдяна изтекла придобивна давност, като това ново обстоятелство прави допустим новия делбен процес между частния правоприемник на Т. М. и универсалния правоприемник на Г. И.. Относно искането по чл. 537, ал. 2 ГПК въззивният съд отново се е позовал на решението на ВКС по делото, съгласно което в първата фаза на делбения процес съдът се произнася и по въпроса за наличие на съсобственост, поради което той има възможността да отмени или измени констативен нотариален акт, съставен по обстоятелствена проверка, с който един от съделителите е признат за изключителен собственик на целия имот; производството по съдебна делба е и способ за защита правото на собственост, което от своя страна обуславя възможността в делбения процес да бъде заявявано и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК.

Въззивният съд е изложил, че пред СРС е предявен иск за делба от И. А. А. срещу Г. И. И. на недвижим имот, представляващ визирания по-горе гараж № 4, находящ се в [населено място], [улица]. В исковата молба се излагат доводи, че И. А. притежава 15/16 ид. ч. от процесния имот по силата на договор за замяна, сключен на 19.07.2013 г., обективиран в нотариален акт № 59, том I, рег. № 1767, дело № 51/2013 г. Праводателят на А. - Р. Ч., придобил собствеността върху същите идеални части от М. Й. и А. Н. Й. с нотариален акт за замяна на недвижим имот срещу движими вещи № 69, том V, рег. № 6442, дело № 775/2013 г. Твърди се, че М. Й. закупил процесния гараж от Т. М. с нотариален акт № 75, том IV, рег. № 13905, дело № 728/2001 г. В исковата молба И. А. признава, че ответницата Г. И. през 2002 г. предявила срещу Т. И. М. иск за признаването си за изключителен собственик на гаража, като с влязло в сила на 24.04.2006 г. решение, постановено по гр. д. № 2424/2005 г. на СГС, било признато правото й на собственост върху 1/16 ид. ч. Съдът е посочил, че в производството пред него е необходимо да бъде изследван въпросът за наличието или липсата на съсобственост на осъществило се придобивно основание след постановяване на решението за допускане на делба от 1986 г., а именно - придобивна давност, на каквато се позовават и двете страни по делото – Г. И. се легитимира с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка от 2008 г., а И. А. поддържа, че Т. М. черпи правата си по силата на нотариален акт от 1999 г., като заявява, че от тази дата до 2013 г. неговите праводатели са владели имота, а след 19.07.2013 г. той самият го е владял необезпокоявано. Като е обсъдил подробно събраните по делото писмени и гласни доказателства и е посочил кои от тях и защо кредитира, въззивният съд е заключил, че И. А. е установил при условията на пълно и главно доказване упражнявана от него и праводателите му Й. и Ч. фактическа власт върху 15/16 ид. ч. от имота с намерение за своене в продължение на 5 години, поради което същият се явява собственик на гаража при квота 15/16 ид. ч. В тази връзка е посочил, че в случая е налице частно правоприемство между отделните приобретатели, всеки от които се явява добросъвестен, и съответно е налице хипотезата на присъединяване на еднородни добросъвестни владения. Изложил е, че същевременно не са налице доказателства, които да налагат извода, че след края на осемдесетте години на 20-и век Г. И. е осъществявала едно необезпокоявано владение върху целия процесен имот, точно обратното - същата владяла имота като съсобственик, като в процеса е била установена по безспорен начин нейната квота в съсобствеността – 1/16 ид. ч., която отговаря и на посочената в исковата молба. Съдът е аргументирал този си извод с факта, че базирайки се на решението на съда от 2006 г., М. Й. и А. Й. са прехвърлили на Ч. 15/16 ид. ч. от имота, съответно праводателите на Ч. и самият той са обективирали съзнаваното от тях обстоятелство, че са притежавали не целия имот, а само 15/16 от него. Точно толкова права е прехвърлил Ч. на И. А.. Допълнително съдът е посочил, че дори и владението на А., съответно на някой от неговите праводатели, да се приеме за недобросъвестно и да е необходимо идеалните части от имота да са владени в рамките на поне 10 години, то това обстоятелство не би променило изводите му, че посочените по-горе идеални части са били придобити от ищеца. Визирал е, че М. Й. е владял имота от 2001 г., а исковата молба е подадена през 2013 г., в рамките на който период са изтекли и необходимите десет години за придобиване на имота по давност при недобросъвестно владение. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за недопустимо, неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и в противоречие с практиката на ВКС и точното прилагане на закона.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК П. Г. се позовава на основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК.

Формулира следните процесуалноправни въпроси:

1. За съответствието на съдебното решение с действителното искане - така, както то е конкретизирано от ищеца.

По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с: решение № 612/17.10.1995 г. по гр. д. № 390/1995 г. на ВС, 5-и състав, решение № 539/13.12.2011 г. по гр. д. № 1844/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 439/23.07.2010 г. по гр. д. № 476/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 620/25.06.1993 г. по гр. д. № 211/1993 г. на ВКС, І г. о., решение № 127/10.01.2008 г. по гр. д. № 679/2017 г. на ВКС, ІІ г. о., в които се сочи, че е прието, че съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца, като диспозитивното начало в процеса изисква от съда да не излиза извън рамките на търсената защита, т. е. да не постановява решение свръх петитум, както и именно защото ответникът изгражда защитата си с оглед на заявените в исковата молба обстоятелства и факти, то съдът не би могъл по своя еднолична преценка да ги променя, като в противен случай би се стигнало до самосезиране и възможност да се предизивика промяна в правната сфера на различни правни субекти по почин на съда, нещо, което е недопустимо и противоречи на правната същност на иска като процесуално правомощие от категорията на публичните субективни права, както и на диспозитивното начало в гражданския процес.

Сочи се противоречие и с решение № 439/23.07.2010 г. по гр. д. № 476/2009 г., решение № 127/10.01.2108 г., по гр. д. № 679/2017 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 493/23.07.2010 г. по гр. д. № 476/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 539/13.12.2011 г. по гр. д. № 1844/2010 г. на ВКС, ІV г. о., в които е прието, че когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респ. когато съдът в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, тогава решението му е недопустимо като произнесено по непредявен иск. Когато, обаче, в решението си съдът разглежда спорното материално субективно право - претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, определяйки погрешна правна квалификация, съдебното решение не е недопустимо, а неправилно като постановено в нарушение на материалния закон.

Жалбоподателят излага, че в случая съдът е приел в мотивите си, че ищецът е направил възражение за придобиване по давност. Твърди, че такъв иск няма заведен, нито е правено възражение за придобиване от ищеца на имота по давност, както и че същият на основание чл. 82 ЗС е присъединил към владението си и владението на праводателя си.

2. Допустимо ли е предявяване на самостоятелен иск в делбеното производство по чл. 537, ал. 2 ГПК.

По този въпрос се сочи противоречие на въззивното решение с приетото в: ТР № 178/30.06.1986 г. по гр. д. № 150/1985 г. на ОСГК на ВС, решение № 236/3.07.2013 г. по гр. д. № 1215/2012 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 138/21.05.2013 г. по гр. д. № 799/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 167/24.06.2013 г. по гр. д. № 1889/2013 г. на ВКС, І г. о., решение № 147/29.10.2018 г. по гр. д. № 4332/2017 г. на ВКС, І г. о.

Жалбоподателят заявява, че искът по чл. 537, ал. 2 ГПК има акцесорен характер и не може да се предявява самостоятелно, а винаги заедно и с иск за установяване на вещното право, докато в случая от исковата молба е видно, че заведеният иск е само по чл. 34 ЗС, във вр. с чл. 341 ГПК, но от петитума се установява, че искането е на основание чл. 537, ал. 2 ГПК.

П. Г. счита, че делото следва да се спре и съдът да се произнесе с тълкувателно решение относно въпроса в какви случаи предявеният самостоятелен иск по чл. 537, ал. 2 ГПК е допустим и дали в делбеното производство може да се предяви самостоятелно, тъй като има постановени решения по реда на чл. 290 ГПК, които си противоречат и в тях материалноправният и процесуалноправният въпроси са решени различно, както и ТР № 178 /30.06.1986 г. по гр. д. № 150/1985 г. на ОСГК на ВС.

3. При спор за собственост при делба следва ли съдът да даде отговор с диспозитива дали е налице съсобственост по отношение на всеки един от посочените в исковата молба.

Твърди се противоречие с приетото в решение № 23/14.02.2013 г. по гр. д. № 564/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., съгласно което с диспозитива на решението по допускане на делбата следва да даде отговор дали е налице съсобственост по отношение на всеки един от посочените в исковата молба, като основание за допускане да се извърши съдебната делба, между кои лица - страни по делото (или трети такива при наличие на установени факти в тази насока), и какви са правата на всеки един от съсобствениците в съсобствеността на конкретния имот. Сочи се, че в случая с диспозитива както на първоинстанционното решение, така и на въззивното не се дава отговор дали е налице съсобственост по отношение на ищеца и ответницата, тъй като има спор за собственост. Тъй като в процесния случай има спор относно съсобствеността между ищеца и ответницата, съдът е следвало в диспозитива да даде отговор дали е налице съсобственост по отношение на всеки един от тях.

4. Задължен ли въззивният съд да изясни фактическата обстановка и обсъди всички приложени по делото доказателства и възражения на страните.

По този въпрос П. Г. твърди противоречие с решение № 65/30.07.2014 г. по гр. д. № 1656/2013 г. на ВКС, ІІ т. о. Сочи, че съдът не е обсъдил съществени доказателства по делото: датата на придобиване на имота от Г. И. И. с нот. акт № 6, том І, рег. № 808, дело 282а от 21.01.2007 г.; не е обсъдил дали праводателят Т. И. М. е собственик на имота; не е обсъдил влязлото в сила решение от 24.04.2006 г., постановено по гр. д. № 2424/2005 г. на СГС, с което е бил отменен нот. акт № 18, том 1, рег. № 1157, дело № 80/1999 г.

5. Допустимо ли е паралелно да се води производство за делба за същия имот между различни съделители, при положение, че първото дело е висящо и се намира във втората фаза.

По този въпрос П. Г. сочи противоречие на въззивното решение с решение № 23/14.02.2013 г. по гр. д. № 564/2012 г., като счита, че по тази причина е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ако съдът не възприеме това, се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по негово становище въпросът е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, доколкото се касае до тълкуването и приложението на нови процесуални норми, по които липсва съдебна практика.

Заявява, че Софийски градски съд изобщо не е обсъдил решението от 1986 г., от което се установява, че има заведен иск от наследниците за делба на процесния имот, като е приключила само първата фаза на делбата. Освен това от него е видно и че по отношение на първия праводател - Т. И. М., искът за делба е отхвърлен. Сочи, че след като през 1999 г. делбеното производство е било все още висящо, Т. М. не е имало как да придобие гаража по давност.

6. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани;

7. Задължен ли е въззивният съд, съгласно чл. 236 ал. 2 ГПК, да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната й жалба и отговора и да изложи свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора.

По шестия и седмия въпроси П. Г. сочи противоречие на обжалваното от него решение с: решение № 94/28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 157/8.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 187/7.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о; решение № 212/1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 355/3.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, І г. о., решение № 57/19.05.2017 г. по гр. д № 3457/2016 г. на ВКС, І г. о., решение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 134/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/2001 г. - т. 19, ТР № 1/2013 г.

8. Следва ли да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му;

9. Съдът следва ли да извърши преценка на събраните по делото гласни доказателства, както и по въпроса за необходимостта да бъдат обсъдени във въззивното решение всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника.

По осмия и деветия въпроси се излага, че въззивното решение е постановено в противоречие с приетото в: решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 65/16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 65/30.07.2014 г. по гр. д. № 1656/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на ВКС, І г. о.

П. Г. сочи, че в цитираната от него практика на ВКС е прието, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Съдът следва да прецени свидетелските показания по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал, като вземе предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установените факти, като във всички случаи трябва да мотивира защо дава или не дава вяра на един или други свидетели, но без да игнорира свидетелските показания, освен ако неправилно ги е допуснал като доказателствено средство.

Във връзка с тези два въпроса жалбоподателят твърди, че съдът неправилно е приел свидетелските показания на свидетелите Ч. и Й., предходните купувачи на имота от Т. М., тъй като същите са заинтересована страна от изхода на спора.

10. Допустимо ли е първоинстанционното решение, ако е постановено след смъртта на ответницата и не са конституирани наследниците й. Следвало ли е да се отмени хода по същество и да се конституират наследниците.

По въпросите под № 10 се твърди, че липсва съдебна практика, поради което се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Излага се, че Г. И. И. е починала на 20.09.2015 г., а първоинстанционното решение е постановено на 28.08.2016 г. Първоинстанционният съд не е отменил хода по същество и не е конституирал правоприемниците й, поради което решението му е недопустимо.

От И. А. А. е постъпил отговор на касационната жалба, в която същият излага становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване; счита касационната жалба за неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Видно от исковата молба, с нея И. А. А. е предявил срещу Г. И. И. иск за делба на гараж № 4, находящ се в [населено място], на партерния етаж в сградата на [улица], с твърденията, че притежава 15/16 ид. ч. от посочения имот, които придобил с договор за замяна, сключен с Р. Х. Ч. и обективиран в нот. акт № 59/19.07.2013 г., том I, рег. № 1767, дело № 51/2013 г., вписан в имотния регистър при Агенцията по вписванията на 19.07.2013 г. От своя страна, праводателят му Р. Ч. придобил собствеността от М. Т. Й. и А. Н. Й. (нот. акт № 69, том V, рег. № 6442, дело № 775/2013 г.); М. Й. закупил гаража от Т. И. М. с нот. акт № 75, том IV, рег. № 13905, дело № 728/2001 г. Последният се легитимирал като собственик с нотариален акт № 18/12.03.1999 г., том І, рег. № 1157, дело № 80/1999 г. И. А. е изложил, че Г. И. И. през 2002 г. предявила срещу Т. И. М. иск по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) за признаването й за изключителен собственик на гаража, като с влязло в сила решение, постановено по гр. д. № 2424/2005 г. на СГС, искът бил уважен за 1/16 ид. ч. от имота. На 21.01.2008 г., въпреки решението на СГС, Г. И. се снабдила с констативен нотариален акт за собственост по давност – нот. акт № 6, том I, рег. № 808, дело № 282а/2008 г. И. А. е оспорил този нотариален акт с твърдението, че същата от 1999 г. и до подаване на исковата молба не е владяла имота, тъй като същият бил владян от неговите праводатели, а от 2013 г. и от него самия. С исковата молба е направено искане за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на нот. акт № 6, том I, рег. № 808, дело № 282а/2008 г.

В първото публично заседание, проведено пред първоинстанционния съд, процесуалният представител на И. А. е уточнил, че наведените в исковата молба твърдения за това, че процесният гараж е бил владян от неговите праводатели, а от 2013 г. – от А., следва да се считат за възражение за придобиване на имота чрез давностно владение.

С отговора по чл. 131 ГПК Г. И. И. е оспорила иска за делба с твърдението, че И. А. А. е придобил имота от несобственик, тъй като с постановеното на 28.04.2005 г. решение по гр. д. № 2424/2005 г. СГС не само е признал нейните права върху 1/16 ид. ч. от процесния гараж, но е отменил нот. акт № 18, том І, рег. № 1157, дело № 80/1999 г., с който Т. И. М. е бил признат за собственик на имота. Позовала се е и на обстоятелството, че с определение от 19.04.2007 г. по гр. д. № 3680/1985 г. е възстановено съдебно решение, с което е бил отхвърлен искът за делба на В. С. Д., Х. А. Й. и Т. И. М., с оглед на което е заявила становище, че Т. И. М. не може да претендира право на собственост, освен на давностно владение и/или чрез възмезден придобивен способ. Посочила е, че от 1999 г. до 24.07.2013 г. тя е владяла необезпокоявана имота за себе си.

С влязло в сила на 24.04.2006 г. решение от 21.03.2006 г. по гр. д. № 2424/2005 г. на СГС е признато за установено спрямо Т. И. М., че Г. И. И. е собственик на 1/16 ид. ч. от гореописания гараж, като едновременно с това е отменен нот. акт № 18, том І, рег. № 1157, дело № 80/1999 г., с който Т. И. М. е бил признат за собственик на имота по давност. Видно от мотивите на въззивното и частично отмененото с него първоинстанционно решение, положителният установителен иск за собственост е бил предявен от Г. И. при позоваване на придобивните основания приращение, участие в групов строеж и придобивна давност, като е уважен до размер на 1/16 ид. ч. на основание приращение и давност.

С решение от 21.01.1986 г. по гр. д. № 3680/1985 г. на Софийски градски съд, възстановено по реда на чл. 74, ал. 5 ПСАРОАВАС (отм.), не подлежащо на обжалване, е допуснато да се извърши делба на дворно място в [населено място], [улица], представляващо имот пл. № * от кв. 146 по плана на [населено място], м. „П.-Ц., Б.“, с пространство по скица 329 кв. м, а по нотариален акт 336 кв. м, заедно със сградата – подобренията, при съседи: Т. К., С. Н., Б. Н. и [улица], между Х. Т. М., с част 6/96, С. С. Ж., с част 3/96, Л. С. Ж., с част 3/96, Б. И. Х., с част 6/96, Г. И. П., с част 12/96, Г. С. Г. и А. С. Г., с част 30/96, П. Н. О. и Т. П. О., с част 12/96, Р. М. Б. (В.), с част 12/96, Е. Н. С., с част 2/96, С. Н. Ф., с част 2/96, В. Н. Д., с част 2/96, Д. П. С., с част 6/96, без апартамента на първия етаж от сградата, състоящ се от една стая, хол, кухня и баня-клозет - изключителна собственост на наследниците на И. П. И., а именно Е., С. и В. Н. и Д. П., като е отхвърлен искът за делба по отношение на В. С. Д., Х. А. Й. и Т. И. М..

Г. И. И. е починала на 20.09.2015 г. - след провеждането на последното публично съдебно заседание пред първоинстанционния съд и преди постановяване на първоинстанционното решение, като срещу последното е било подадена въззивна жалба от наследника й по закон П. А. Г..

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По първия въпрос, формулиран в изложението, не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като по него въззивното решение не противоречи на съдебната практика.

Съгласно нормите на ГПК, правната доктрина и съдебната практика съдържанието и пределите на търсената в исковия процес съдебна защита се определят от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба, посредством която се индивидуализира спорното материално право. Съдът разглежда исковете на основанията, на които са предявени, като изхожда от изложените твърдения от ищеца относно обстоятелствата, на които същият основава претенциите си. Недопустимо е разглеждането на непредявен иск (чл. 270, ал. 3, изр. трето ГПК). В определени хипотези - когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес, както и когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса, в които хипотези настоящият казус не попада, съдът е длъжен да приложи императивна материалноправна норма, дори ако страната не се е позовала на нея.

В конкретния казус, от изложеното в исковата молба и направеното уточнение в първото публично заседание пред първоинстанционния съд е видно, че И. А. се е позовал, като основание на правото си на собственост по отношение на процесния гараж, и на изтекла в негова полза придобивна давност в хипотезата на чл. 82 ЗС. Ето защо, въззивният съд не е излязъл с решението си извън твърденията на ищеца и не е нарушил диспозитивното начало на гражданския процес.

Вторият въпрос в изложението е зададен некоректно, тъй като в него по подразбиране се твърди, че искането по чл. 537, ал. 2 ГПК представлява иск. Това становище на жалбоподателя противоречи както на нормите на ГПК, така и на съдебната практика, съгласно които искането за отмяна на охранителен акт по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК не представлява самостоятелен иск, а е правна последица от уважаване на иска относно спора, породен от издадения акт по чл. 537, ал. 2 ГПК. Освен това в случая е налице предявен такъв иск, с който искането по чл. 537, ал. 2 ГПК е съединено – искът за делба на процесния гараж, доколкото с решението за делба по чл. 344 ГПК съдът се произнася за правото на собственост на страните по отношение на делбения имот.

Цитираната в изложението съдебна практика не влиза в противоречие с възприетото от въззивния съд в решението му.

По изложените съображения и по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.

Третият въпрос, така както е формулиран, намира уредбата си в изричната разпоредба на чл. 344, ал. 1 ГПК, по силата на която с решението си по допускане на делбата съдът следва да произнесе между кои лица и за кои имоти ще се извърши тя, както и каква е частта на всеки съделител. Именно последното – посочването в диспозитива на решението на частта на всеки съделител от допуснатата до делба вещ, представлява отговорът на съда относно съсобствеността. Респективно, ако съдът установи липса на съсобственост, това ще доведе до отхвърляне на иска за делба (изцяло, за някоя от вещите или по отношение на някоя от страните).

В случая с диспозитива на решението си въззивният съд е посочил квотите на страните (съсобственици) от общата недвижима вещ.

Петият въпрос в изложението също не обуславя допускане на касационно обжалване. Този въпрос вече е разрешен с решението на предходната касационна инстанция по настоящия спор, постановено по гр. д. № 4332/2017 г. на ВКС, І г. о., възприетото в което настоящият съдебен състав изцяло споделя. В същото е посочено, че позоваването на изтекла придобивна давност повече от 10 години след постановяване на решението по допускане на делбата и при липса на данни в този период делбата да е била извършена, представлява ново обстоятелство, настъпило след влизане в сила на решението по делото за делба, което прави последващия делбен процес допустим – придобивната давност представлява предвиден в закона (чл. 79 ЗС) придобивен способ, чието осъществяване може да бъде противопоставено на лицата, легитимиращи се като собственици на имота на друго основание преди изтичане на давността, като допустимостта на разрешаването на спора за осъществяването му по съдебен ред не може да бъде отречена. Силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата не препятства възможността позовалото се на изтекла придобивна давност лице, респ. неговите правоприемници, да поискат от съда установяване на настъпилата промяна в принадлежността на правото на собственост.

По четвъртия, шестия, седмия и деветия въпроси, формулирани в изложението, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира следното:

Задължението на въззивния съд в мотивите си да обсъди исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и направените правни изводи следва от пределно ясните формулировки на чл. 236, ал. 2, чл. 269 и чл. 272 ГПК, като в това отношение е налице и непротиворечива съдебна практика, включително визираната от П. Г.. В случая Софийски градски съд в обжалваното решение е изпълнил тези си задължения, както и вменените му по чл. 294, ал. 1 ГПК.

По осмия въпрос разпоредбата на чл. 172 ГПК предвижда, че показанията на свидетелите, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост, като в този смисъл е и утвърдената съдебна практика на ВКС. Изложеното означава, че показанията на такива свидетели следва да бъдат разглеждани от съда с повишена критичност и кредитирането им да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му.

В случая, видно от обжалваното решение, въззивният съд е съобразил изискванията на процесуалния закон и практиката на ВКС и е преценил събраните гласни доказателства по вътрешно убеждение ведно с останалите доказателства по делото, като е взел предвид обстоятелството, че свидетелите Ч. и Й. са били страни по сделки с процесния имот; отчел е и наличието на противоречиво изнесени факти; съобразил е дали свидетелите имат преки и непосредствени впечатления относно сочените от тях обстоятелства и дали показанията им се подкрепят от писмените доказателства, като се е обосновал на кои показания дава вяра и защо.

На практика въпросите под № 6 до 9 са поставени в контекста на релевираните от П. Г. оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства и в този смисъл същите имат отношение не към преценката за допускане на касационното обжалване, а към тази за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК във фазата на разглеждане на касационната жалба.

По въпрос № 10 не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, предвид наличието на утвърдена и непротиворечива практика на ВКС по него, която е актуална и понастоящем.

Практиката на ВКС, както при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), така и при действието на ГПК от 2007 г., в сила от 1.03.2008 г., е константна, че когато страната е починала след приключване на устните състезания, не е налице пречка за постановяване на съдебно решение, тъй като делото е разгледано с нейно участие, респ. същото би било недопустимо само в случай, че е постановено спрямо страна, починала преди края на устните състезания (решение № 96/ 27.09.1985 г. по гр. д. № 67/1985 г. на ОСГК на ВС, решение № 9/21.01.2011 г. по гр. д. № 1821/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 10/4.02.2020 г. по гр. д. № 884/2019 г. на ВКС, ІІ г. о.). Тази практика съответства и на изричната разпоредба на чл. 229, ал. 2, изр. 2 ГПК, според която, ако страната е починала след завършване на съдебното дирене, производството по делото се спира след постановяване на съдебното решение.

От изложеното следва, че в случая първоинстанционното решение е допустимо, като първоинстанционният съд не е бил длъжен да отмени хода по същество за конституиране наследниците на починалата страна.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно недопустимо по причина, извън обсъдените по-горе. Същото не е нищожно или очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,