Определение № 248 от 26.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 533/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. М. против Решение № 1306 от 07.12.2021г. по в.гр.д. № 1893/21г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение на СГС, І-13 състав от 29.03.2021г. по гр.д. № 12976/19г. е отхвърлил предявения от М. М. М. срещу „ДЗИ – Общо застраховане“ЕАД иск по чл.432, ал.1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП от 09.12.2018г. за разликата над 30 000 лв. до 50 000 лв., и в частта, с която е потвърдено решението на СГС в частта, с която е отхвърлен искът й по чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 50 000 лв. до 70 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение в обжалваните части е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснова- ност. Касаторът излага доводи за несъобразяване от въззивния състав в достатъчна степен указанията по приложението на чл.52 ЗЗД, съдържащи се в т.ІІ на ППСВ № 4/1985г. при определяне на справедливия размер, който да репарира претърпените от ищцата болки и страдания. Сочи допуснато от съда процесуално нарушение, изразяващо се в липса на анализ и извършване на цялостна преценка – в съвкупност на всички релевантни обстоятелства при определяне на справедливия размер на обезщетението. Допускането на касационното обжалване основава с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК поставя следните въпроси: 1. „Може ли съдът да обоснове решението си, без да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност /противно на ППВС № 4/1968г. и трайната съдебна практика/?“ Касаторът твърди, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, решени в противоречие на Решение № 24 от 28.01.2010г. на ВКС по гр.д. № 4744/ 2008г., І г.о.; Решение № 589 от 29.06.201г. на ВКС по гр.д. № 1359/2009г., І г.о.; Решение № 221 от 15.04.2002г. на ВКС по гр. д. № 677/2001г., І г.о.; Определение № 26 от 19.01.2009г. на ВКС по гр.д. № 4744/2008г. на І г.о.; Решение № 281 от 13.04.2004г. на ВКС по гр.д. № 888/2006г. на І г.о., с което обосновава допускането на първия поставен в изложението въпрос. 2. „Какви са критериите за определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, за да бъде то справедливо и следва ли съдът при приложението на чл.52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в ППВС № 4/1968г. и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като посочи конкретно тези обстоятелства, които обуславят тези вреди и значението им за размера на обезщетението?“ По втория поставен въпрос счита, че обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителните постановки на ППВС№ 4/23.12.1968г., доразвити във формирана по реда на чл.290 ГПК каузална практика на ВКС – Решение № 749 от 05.12.2008г. по т.д. № 387/2008г. на ІІ т.о., Решение № 66 от 03.07. 2012г. по т.д. № 611/2011г. на ІІ т.о.; Решение № 83 от 06.07.2009г., по т.д. № 795/2008г. на ІІ т.о.; Решение № 233 от 20.12.2016г. по т.д. № 3586/15г. на ІІ т.о.; Решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2974/2013г. на ІІ т.о.; Решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ІІ т.о., Решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/ 2012г. на ВКС, ІІ т.о. и други. 3. „Съставлява ли икономическата конюнктура елемент от критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД и следва ли същата да се отчита от съдилищата при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП, съобразявайки и лимитите на застрахователната отговорност по КЗ, които съставляват законово отражение на обществено-икономическите условия в страната към момента на възникване на произшествието?“. По третия поставен въпрос счита, че решенето е постановено в противоречие с Решение № 53 от 24.07.2020г. на ВКС по т.д. № 881/2019г., ІІ т.о.; Решение № 85 от 01.07.2020г. на ВКС по т.д. № 881/2019г., ІІ т.о..; Решение по т.д. № 619/2011г. на ВКС, ІІ т.о.; Решение № 82 от 19.06.2020г. на ВКС по т.д. № 1205/2019г. на ІІ т.о. и много други. Ответникът по касационната жалба „ДЗИ – Общо застраховане“ЕАД не е депозирал отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че пред въззивната инстанция не се спори досежно механизма на произшест- вието, противоправното поведение на делинквента, телесните увреждания на пострадалата ищца – закрита фрактура на вътрешния /тибиален/ глезен, и причинната им връзка с пътния инцидент. Проведеното лечение е оператив- но – на 11.12.2018г. фрактурата е наместена и фиксирана с остеосинтезен материал, на 30.10.2019г. са извадени два винта, поставени при първата операция. След обсъждане на експертното медицинско заключение и дадените от вещото лице разяснения в съдебно заседание, въззивният съд е приел за установено, че фрактурата е зараснала в обичайния за това срок, но възстановяването не е пълно след близо година и половина след произшествието – обемът на движение на ставата е намален с 50%, същата е леко отточна, причиняващи болки и изтръпване на глезена. Възприето е категоричното мнение на експерта, че бавното възстановяване е резултат от обстоятелството, че ищцата не е започнала рехабилитация в период до 6 месеца след операцията. За сигурна е приета прогнозата за пълно възста- новяване, дори е без целенасочена рехабилитация, а само поради извършваните в ежедневието движения, предвид възрастта на ищцата / 40 години / и факта, че фрактурата е единична, зараснала е без размествания и ставната междина е съхранена. За напълно произволно е намерено твърдението в жалбата на ищцата, че сред трайните й увреждания е накуцваща походка, дължаща се на разликата в дължината на двата крака, което е в противоречие с констатацията на експерта, че е налице минимална разлика от 1 см в обиколката на глезените поради оттока на дясната глезенна става, което е напълно преодолимо. След като е отчел характера на травмата; хоспитализацията и оперативните интервенции, продължителния възстановителен период; времето и интензитета на търпените болки, продължителния период на затруднения в битовото обслужване /св. Г./; остатъчните явления, вкл. белега от операциите, както и сигурната прогноза за пълно възстановяване, съставът на апелативния съд е намерил за справедлив размер на обезщетението такъв от 30 000 лв. Изяснено е, че са съобразени и младата възраст на ищцата – 39 години към датата на ПТП, икономическите условия на страната в същия период, както и липсата на психотични симптоми при ищцата в резултата на катастрофата / в.л. Корнажева/. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба от значение за изхода на спора един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, от значение за изхода на спора са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индиви- дуализиран чрез основанието и петитума на иска, обусловили правната воля на съда. Първият поставен в изложението процесуалноправен въпрос е относим към решаващата дейност на съда, задълженията му при повторното разрешаване на спора по делото да се произнесе по възраженията и доводите на страните, обсъждайки всички събрани по делото доказателства, мотивирайки се кои обстоятелства намира за установени от тях и как те се отнасят към съответната приложима материално-правна норма. Доколкото касаторът не сочи конкретно негово възражение или довод да са останали необсъдени от въззивния съд, а поддържа, както в касационната си жалба, така и в обосновката на изложението по чл.284, ал.3, пр.1 ГПК, че съставът на апелативния съд не е съобразил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност, а само ги маркирал, първият от въпросите не може да бъде квалифициран като обуславящ в смисъла, разяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. При постановяване на решението съставът на апелативния съд е направил самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал, установил е фактите и развилите се въз основа на тях правоотношения, независимо от фактическите и правни изводи на първата инстанция. Следователно, по отношение на този въпрос не следва да бъде обсъждано заявеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият поставен материалноправен въпрос относно приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип на справедливост, както и критериите за определяне на размера на дължимото обезщетение на неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя по застраховка Гражданска отговорност“ на автомобилистите, е от обуславящо хода на спора значение. По отношение на същия обаче не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като при определяне размера на обезщетението по справедливост въззивният съд не се е отклонил от посочената в изложение- то съдебна практика. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при всяко дело е налице различие при определяне размера на обез- щетението, доколкото критериите дори и да са единни, не водят и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Критериите за определяне на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като определянето на различен размер на обезщетенията, макар определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на устано- вените неимуществени реди във всеки един случай. С ППВС № 4/23.12. 1968г. са дадени задължителни за съдилищата указания относно критериите, които следва да бъдат взети предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Същото се определя от съда по справедливост, като това понятие по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да съобрази при определянето му, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и други. Въззивният състав след подробно обсъждане на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства е направил собствена преценка за справедливия размер на обезщетението, като е отчел възрастта на пострадалата ищца, характера на увреждането, вида на проведеното лечение, продължителността на възстановителния период, времето и интензитета на търпените болки, продължителността на периода на затруднения в битов план, остатъчните явления, благоприятната прогноза за пълно възстановяване, както и икономическите условия на живот в страната в същия период. В обобщение, въззивният съд при обсъждане размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД не се е отклонил от въведените със съдебната практика задължителни критерий за определянето му по справедливост, поради което не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационен контрол. Не може да бъде обоснован извод в посока на удовлетворяване искането за допускане извършването на касационен контрол по същество на въззивното решение по отношение и на третия въпрос досежно икономическата конюнктура като елемент от критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД и дали същата следва да се отчита от съдилищата при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП, съобразявайки и лимитите на застрахователната отговорност. В многобройната практика на ВКС, част от която е цитирана от касатора в изложението по чл.284, ал.1,т.1 ГПК, икономическите условия в страната към момента на произшествието е елемент от критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД, доколкото обезщетението следва да съответства на разбиранията и нагласите на общество за справедливост към конкретен момент, неминуемо основани и на социално-икономическите условия към същия. В конкретния случай, въззивният съд е формирал решаващия си извод за справедливото в случая обезщетение за края на 2018г., с оглед икономическите условия на живот в страната към същия период. По въпроса за релевантността на лимитите на застраховане при преценка размера на обезщетението по справедливост е постановена по реда на чл.290 ГПК съдебна практика, обективирана в Решение № 95 от 24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г. на І т.о., в което е прието, че лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост, като определените от съда обезщетения следва да бъдат съобразени с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл.52 ЗЗД, а не с лимита на отговорността на застрахователя. Настоящият състав споделя така даденото разрешение, поради което липсата в случая на лимитите на застраховане, като критерий, не се е отразил на решаващите изводи и на правилността на извършената от състава на апелативния съд преценка при определяне на обезщетението по справедливост. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК е заявено искане за допускане на касационен контрол на въззивното решение на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК по формулираните в същото три въпроса. По приетите по-горе като обуславящи изхода на спора въпроси досежно справедливия размер на обез- щетението по чл.52 ЗЗД, покриващи общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, не е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Предпоставки за допускане на касационно обжалване на посоченото основание са и обстоятелствата като: създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или наличието на непротиворечива съдебна практика, но подлежаща като неправилна или подлежаща на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия, каквито касаторът не сочи. Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Ответникът по касационната жалба не е заявил искане за присъждане на разноски за касационното производство, поради което съдът не дължи произнасяне. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК