Определение № 303 от 12.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4782/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 91797/15.07.2019 г., подадена от С. И. В., Е. Х. Д., И. Т. В. и И. В. В., чрез адвокат К. М., срещу решение № 4100 от 6.06.2019 г. по гр. д. № 3112/2018 г. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила решение от 13.09.2017 г. по гр. д. № 10463/2007 г. на Софийски районен съд.

С първоинстанционното решение са отхвърлени: предявените от С. И. В., Е. Х. Д., И. Т. В. и И. В. В. срещу А. Х. Ч., М. К. К., Х. М. Ч., Л. И. П. и Д. Д. П. положителни установителни искове по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) за признаване за установено, че С. И. В., Е. Х. Д., И. Т. В. и И. В. В. са собственици на недвижим имот - апартамент, находящ се в [населено място], в сграда на [улица] (сега № 51), състоящ се от три стаи, хол-салон, баня, кухня, клозет, стая за прислуга, три антрета и тераса, с обща площ от 199 кв. м, заедно със зимнично и таванско помещение и 16/100 ид. ч. от общите части на сградата и от дворното място, съставляващо парцел *, кв. 437а по плана на [населено място], който имот по действащата кадастрална карта съставлява жилище - апартамент с кадастрален идентификатор **, с площ от 188.62 кв. м, с прилежащи мазе № 4 и таван № 1, с адрес на имота: [населено място], [улица], ет. 1, заедно със съответните идеални части от поземления имот, в който е построена сградата, съставляващ имот с идентификатор * с площ от 277 кв. м, с адрес: [населено място], [улица]; предявените от С. И. В., Е. Х. Д., И. Т. В. и И. В. В. срещу Л. И. П. и Д. Д. П. искове по чл. 108 ЗС за признаване за установено, че С. И. В., Е. Х. Д., И. Т. В. и И. В. В. са собственици на недвижим имот - апартамент, находящ се в [населено място], в сграда на [улица] (сега № 51), състоящ се от три стаи, хол-салон, баня, кухня, клозет, стая за прислуга, три антрета и тераса, с обща площ 199 кв. м, заедно със зимнично и таванско помещение и 16/100 ид. ч. от общите части на сградата и от дворното място, съставляващо парцел *, кв. 437а по плана на [населено място], който имот по действащата кадастрална карта съставлява жилище - апартамент с кадастрален идентификатор **, с площ от 188.62 кв. м, с прилежащи мазе № 4 и таван № 1, с адрес на имота: [населено място], [улица], ет. 1, заедно със съответните идеални части от поземления имот, в който е построена сградата, съставляващ имот с идентификатор * с площ от 277 кв. м, с адрес: [населено място], [улица], и за осъждане на ответниците да предадат на ищцовата страна владението върху гореописания недвижим имот.

Въззивният съд е изложил в решението си, че по предявените установителни искове за собственост по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) ищците следва да установят чрез пълно и главно доказване материалноправната си легитимация, а именно, че са собственици на процесния недвижим имот на твърдяното придобивно основание - настъпила по силата на чл. 1 ЗВСОНИ реституция на имота, конфискуван от наследодателката им Ж. С. В. (поч. през 1999 г.) по реда на Закона за конфискуване на придобитите чрез спекула и по незаконен начин имоти. Основателността на предявените по делото ревандикационни искове по чл. 108 ЗС е предпоставена от кумулативната наличност на следните материалноправни предпоставки: ищците да са собственици на процесния имот; имотът да се владее или държи от ответниците; ответниците да владеят или държат имота без правно основание.

Съдът е посочил, че за да е налице твърдяната от ищците реституция, имотът следва да е бил конфискуван по Закона за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти (в сила от 1946 г., с изтекъл срок на действие), да съществува реално във вида, в който е бил отчужден, и към датата на влизане на реституционния закон в сила (в случая - 22.11.1997 г.) да е бил в патримониума на държавата, общините или техни предприятия или еднолични дружества.

Изложил е, че въз основа на събраните в процеса писмени доказателства, а и за това не съществува спор между страните, процесният имот принадлежал на наследодателката на ищците Ж. И. В., починала през 1999 г., от която бил конфискуван с присъда от 3.12.1946 г. на Пазарджишки окръжен съд по конфискационно дело № 2/1946 г., издадена на основание Закона за конфискуване на придобити чрез спекула и по незаконен начин имоти (ЗКПСННИ - 1946 г.), като за придобиването му от държавата бил съставен Акт за държавна собственост № 3910/16.02.1961 г., в който е посочено и че имотът бил отстъпен за правителствени нужди на УБО. През 1973 г. процесният апартамент бил отреден като имотно обезщетение за отчужден от Е. Ч. (също през 1973 г.) недвижим имот на бул. „9-и септември” № 208 в [населено място], представляващ дворно място с площ от 4 379 кв. м, съставляващо парцели *, * и * от кв. 189 по плана на [населено място], м. „К. село, К.“, ведно със сграда от един етаж и тавански етаж, придобит от последната по силата на извършена през 1963 г. покупка от СГНС (договор за продажба на държавен недвижим имот от 14.07.1963 г. и протокол № 15/24.06.1963 г., ст. 43 на ИК на СГНС). Съдът е визирал, че във връзка с извършената през 1973 г. процедура за отчуждаване и имотно отреждане по делото са представени: Решение по протокол № 5/17.04.1973 г. на ИК на К. РНС - за допускане предварително обезщетение чрез замяна на ведомствен апартамент на [улица]; Решение по протокол № 11/18.05.1973 г. на председателя на ИК на СГНС, с което е одобрено решението на ИК на К. РНС за обезщетяване на Е. Д. Ч. с процесния имот срещу отчуждаването на собствения й имот на бул. „9-и септември” № 208, а също и дадено на 17.10.1972 г. от началника на УБО-ДС съгласие за замяна на посочените имоти. След приключване на процедурата по ЗПИНМ (отм.), за отчуждения от Е. Ч. недвижим имот бил съставен Акт за държавна собственост № 8246/2.08.1973 г. с посочено основание за придобиването му: „за имотно обезщетение, считано от 19.07.1973 г.“, а за придобития през 1973 г. от Е. Ч. недвижим имот на нейно име бил съставен и констативен нотариален акт № 190/19.07.1973 г., съобразно § 91, ал. 7 ППЗПИНМ (отм.).

Софийски градски съд е посочил, че ищците са се позовали на нищожност на административните актове, въз основа на които наследодателката и праводателка на ответниците Е. Д. Ч. придобила процесния имот, а именно решенията на ИК на К. РНС от 17.04.1973 г. и на ИК на СГНС от 18.05.1973 г., като нищожността им произтича от обстоятелството, че не били издадени от посочените в тях автори (оспорена е автентичността на актовете), а също и защото Е. Ч. не била собственик на отчуждения имот на бул. „9-и септември” № 208 в[жк], С., тъй като решението за продажбата му от 1963 г. било нищожно, поради наличие на следните пороци: не било издадено от компетентен административен орган; купувачката не била наемател на имота и не бил спазен редът по чл. 5, ал. 2 и чл. 6 НПЖДЖФ - 1957 г. (отм.); решението за продажба не било утвърдено от министъра на финансите; поради нищожността на решението за продажба, нищожен бил и сключеният въз основа на него договор от 1963 г. Ищците са навели доводи за нищожност на решенията от 1973 г. за обезщетяване на Е. Ч. с процесния имот и поради липсата на валидно дадено от началника на УБО-ДС, на което същият бил отстъпен за правителствени нужди, съгласие за имотното обезщетяване, а също и за нарушение на чл. 4 ЗСГ (отм.).

Въззивният съд е приел в решението си, че в производството по иск за собственост или по иск за ревандикация на имот реституираният собственик може да се позове на нищожност на административния акт за обезщетяване. Визирал е, че условие за действителността на индивидуалния административен акт е да бъде издаден от компетентен орган, в съответната форма и при спазване на процесуалноправните разпоредби по издаването му и материалноправните норми относно съдържанието му, и да е съобразен с основната цел на закона. Изложил е, че за да е законосъобразен административният акт, същият следва, на първо място, да е постановен от компетентен орган, т. е. от орган, оправомощен за това в пределите на неговата компетентност, като компетентността на административния орган следва да бъде преценена в две насоки: административна подведомственост при издаването на акта (административният орган да не навлиза в предмета на дейност на други държавни органи) и административна компетентност (разпределението на правомощията по издаване на административните актове вътре в сферата на административната подведомственост). Навел е съображения, че компетентността на административния орган следва да бъде спазена в нейните три проявления: по материя, по място и по степен. Взел е предвид правната теория и съдебната практика, съгласно които е възприет принципът, че издаденият от държавен орган в нарушение на определената му компетентност административен акт е недействителен - опорочен под формата на нищожност, и не поражда целените с постановяването му правни последици (ТР № 2/14.05.1991 г. по гр. д. № 2/1991 г. на ОСГК на ВС). Неспазването на изискванията за компетентност на административния орган представлява съществено нарушение, което опорочава неговото волеизявление и води до нищожност на издадения административен акт.

Като се е позовал на ТР № 6/10.05.2006 г. по тълк. д. № 6/2005 г. на ОСГК на ВКС, съдът е посочил, че инцидентният косвен съдебен контрол на административни актове, който гражданският съд може да осъществява, има за предмет валидността и материалната законосъобразност на административните актове с гражданскоправни последици, в чието производство по издаване и обжалване оспорващият ги не е участвал като страна. Гражданският съд, обаче, не може да контролира правилността на тези актове. Визирал е, че съгласно т. 4 от това тълкувателно решение (в частта, в която разясненията запазват действието си след постановеното ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС), косвеният съдебен контрол върху индивидуални административни актове, с които се възстановява собственост по реституционните закони, се осъществява в исковото производство по спорове за собственост не само по възражение за нищожност, но и по възражение за материална незаконосъобразност на акта за реституция на имота.

Съдът е приел за неоснователни доводите на ищците за нищожност на посочените решения на ИК от 1973 г., поради липса на съгласие. Изложил е съображения, че оспорените от ищците две решения от 1973 г. са били издадени от компетентен орган и в надлежната форма, поради което не са нищожни; автентичността им е била установена с изслушани по делото съдебно-графически експертизи, компетентно и обективно дадени. Доказана се явява и автентичността на даденото на 17.10.1972 г. от началника на УБО-ДС съгласие „за замяна“ на притежавания от Е. Ч. имот с апартамента на [улица], предоставен за ползване на УБО, като по този спорен въпрос съдът е кредитирал заключенията на изслушаните две тричленни експертизи (от 11.09.2014 г. и 17.11.2014 г.), а не това на единичната такава от 6.06.2012 г., аргументирайки се, че превес следва да бъде даден на заключенията, дадени от мнозинството експерти, базирани при това на анализ на по-голям обем сравнителен материал.

Въззивният съд е направил извод, че извършените през 1973 г. отчуждаване и имотно отреждане са били осъществени при спазване на визираните в приложимите нормативни актове – ЗПИНМ, в сила от 3.01.1950 г., отм. със ЗТСУ (отм.), и ППЗПИНМ, в сила от 1960 г., отм. с ППЗТСУ(отм.), разпоредби. Посочил е, че според дадената в ППЗПИНМ (отм.) регламентация, собствениците на недвижими имоти, засегнати от предвижданията на градоустройствения план или отредени за мероприятия по уличнорегулационния план, се обезщетяват предварително, без оглед на времето за осъществяване на съответните мероприятия (с отстъпване на недвижим имот или с плащане в брой на определеното парично обезщетение), когато това се налага, за да се задоволят техни жилищни или други особено важни нужди - § 83, ал. 2 ППЗПИНМ (отм.); недвижимите имоти, които се отстъпват като обезщетение, се определят с решение на изпълнителния комитет на районния народен съвет - за С., одобрено от председателя на изпълнителния комитет на окръжния народен съвет - § 91, ал. 1 (изм. ДВ, бр. 64 от 1965 г.); нотариалните актове за отстъпените имоти се издават по искане на общината въз основа само на обяснителна бележка и скица, след заплащане дължимата на държавата, съответно на обществената организация, разлика между стойността на двата имота, освен ако за плащането й е даден срок; правоимащият се въвежда във владение на имота по негова молба от съдебния изпълнител въз основа само на нотариалния акт - § 91, ал. 7 ППЗПИНМ (отм.). Счел е за спазени посочените нормативни изисквания, като в случая бил издаден и констативен нотариален акт на името на Е. Ч., който според нормата на § 91, ал. 7 ППЗПИНМ (отм.) се съставя по искане на общината, а не по искане на лицето, на което е отредено имотното обезщетение.

Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 4 ЗСГ (отм.) жилището или притежаваните идеални части от отделни жилища от лицата по чл. 2 не могат да превишават 120 кв. м застроена площ или площта по ал. 2 на този член, освен ако: 1. жилището е заварено от този закон и не е образувано от отделни жилища със самостоятелни сервизни помещения; 2. жилището е паметник на културата - ал. 1; когато жилищните, здравните и професионалните нужди на собственика и на членовете на семейството му налагат притежаването на жилище с по-голяма площ от определената в ал. 1, разрешава се придобиването и притежаването й; разрешението се издава от изпълнителния комитет на окръжния народен съвет, взето с мнозинство повече от половината от неговите членове - ал. 2. Приел е, че дори правилото на чл. 4 ЗСГ (отм.) да е приложимо в случая, доколкото се касае за имотно отреждане по реда на ЗПИНМ (отм.) и ППЗПИНМ (отм.), то даденото от председателя на ИК на СГНС одобрение на решението на ИК на РНС е в съответствие с това законово изискване. По този въпрос е визирал и приложеното писмо от 10.07.1973 г., изпратено от СГНС до К. РНС, според което било дадено съгласие от МФ (с писмо от 25.06.1973 г.) за отстъпването на процесния апартамент срещу отчуждения от Е. Ч. недвижим имот.

Софийски градски съд е приел, че останалите релевирани от ищците пороци на оспорените административни актове не могат да обосноват извод за недействителността на последните и наличието или липсата им не могат да бъдат разглеждани в рамките на осъществявания от гражданския съд косвен съдебен контрол на административни актове. Изразил е становище, че всякакви други пороци при издаването им могат да бъдат основание за отмяната на актовете, но не и за тяхната нищожност. В тази връзка е намерил за правилен извода на първоинстанционния съд, че обсъждането на доводите на ищците за нищожност на решението на СГНС за продажбата от 1963 г. (тъй като: липсва издадено от компетентен административен орган решение за това; купувачът не е бил наемател на имота и не е бил спазен редът по чл. 5, ал. 2 и чл. 6 НПЖДЖФ (отм.); решението за продажба не е било утвърдено от министъра на финансите, както и за нищожност на сключения въз основа на това решение договор), е безпредметно. Намерил е за ирелевантно за извършваната относно валидността на административните актове от 1973 г. преценка обстоятелството дали лицето, на което процесният имот е бил отреден като имотно обезщетение, е притежавало правото на собственост върху отчуждения недвижим имот. Съдът е посочил, че вещноправният ефект на обезщетяването е настъпил с влизане в сила на валидния административен акт, с който е било извършено имотното отреждане, като е изложил и че само в случай, че е поискана и постановена отмяна на последния, за инициирането на каквато ищците не притежават материалноправна легитимация, правото на собственост може да бъде изгубено от лицето, получило имотното обезщетение (арг. от чл. 99 ЗС). Изложил е, че опорочаването на сделката от 1963 г., ако е налице такова, не може да доведе до опорочаване и на придобивното основание - имотно обезщетяване от 1973 г., тъй като последното е оригинерен, а не деривативен придобивен способ, и нищожността на първото не обуславя извод за нищожност на последното. В този смисъл въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния съд, че изследването на посочените в исковата молба нарушения на нормативни актове, респ. обосноваващите иска по чл. 26 ЗЗД противоречия със закона, са извън обхвата на дължимата от съда в настоящия случай преценка за валидността на процесното придобивно основание. Визирал е, че посочените по-горе нарушения на нормативни актове хипотетично биха могли да бъдат релевирани в производство по предявен специален установителен иск по чл. 7 ЗВСОНИ, предвиждащ възможност за реституция на одържавени недвижими имоти, вкл. конфискувани по ЗКПСННИ (считано от 22.11.1997 г.), като резултат от прогласяване недействителността на извършени впоследствие от държавата в полза на трети лица разпореждания, поради нарушение на нормативни актове, но в случая, от една страна, преклузивният срок за предявяването на такъв иск е изтекъл, а от друга страна, атакуваният придобивен способ е извън приложното поле на чл. 7 ЗВСОНИ, доколкото не става дума за придобивна гражданскоправна сделка, сключена между държавата и Е. Ч., а за обезщетяване на последната по благоустройствен закон. Предвид естеството на придобивния способ - реализирана административна процедура по ЗПИНМ (отм.) и ППЗПИНМ (отм.) съдът е намерил за неприложима и хипотезата за прогласяването на нищожност по чл. 26, ал. 1, изр. първо ЗЗД. Посочил е и че, за да бъде обоснован извод за абсолютна недействителност по смисъла на цитираната законова норма, следва да е налице противоречие с норма от публичен ред, регламентираща императивно установена забрана или императивно установени от законодателя изисквания, касаещи сключването на договор или определянето на неговото съдържание, какъвто не е настоящият случай, тъй като за разлика от случаите, при които е осъществен сложен фактически състав, съдържащ административен елемент - издадена от председателя на ИК на ОбНС заповед (за продажба или замяна на имот, респ. за определянето на купувачи или приобретатели по замяната), и гражданскоправен елемент - сключен въз основа на тази заповед договор за прехвърляне на имота, придобивното основание на Е. Ч. има само административноправен характер, макар и с гражданскоправни последици, в който случай нормите на ЗЗД, касаещи сключването на правни сделки, са неприложими. Отделно е приел, че при наличието на специален иск, какъвто е искът по чл. 7 ЗВСОНИ, предявяването на иск по чл. 26 ЗЗД на предвидените в същия общи основания за нищожност, е недопустимо.

При така изложените съображения въззивният съд е направил извод, че С. И. В., Е. Х. Д., И. Т. В. и И. В. В. не са доказали по делото правото си на собственост върху процесния имот, поради което исковете им са неоснователни поради липса на активна материалноправна легитимация.

Допълнително съдът е намерил за основателно възражението на ответниците по иска с правно основание чл. 108 ЗС за изтекла придобивна давност, като въз основа на събраните доказателства е направил извод, че същите са придобили имота чрез непрекъснато добросъвестно владение, продължило повече от пет години (чл. 79, ал. 2 ЗС) - считано от 22.11.1997 г. (датата на твърдяната реституция в полза на наследниците на Ж. В.) до 7.05.2007 г. (датата на подаване на исковата молба), като е съобразил, че през периода до 1997 г. придобивна давност не е текла, предвид забраната на чл. 86 ЗС. Съдът е намерил за неприложим общият давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, тъй като владението е започнало като добросъвестно.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК С. И. В., Е. Х. Д., И. Т. В. и И. В. В. твърдят, че с атакуваното решение въззивният съд е отговорил на материалноправни и процесуалноправни въпроси в отклонение от практиката на ВКС, както и на въпроси, които са от значение за развитието на правото и правилното приложение на закона, както следва:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, становища и възражения на страните. Жалбоподателите сочат, че съдът не е изложил мотиви по твърдението им, че щом праводателката на ответниците не е била служител на ведомството, на което процесният апартамент е бил предоставен, даденото съгласие за извършването на обезщетението, дори да е изхождало от началника на УБО, е без основание, поради което е нищожно. Заявяват, че по този въпрос атакуваното от тях решение влиза в противоречие с: решение № 10/01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на ВКС, I г. о и визираните в решения по чл. 290 ГПК, решение № 212/1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 341/11.11.2011 г. по гр. д. № 992/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 815/15.02.2011 г. по гр. д. № 1713/2009 г. на ВКС, IV г. о. и цитираните в него решения, решение № 298/28.04.2010 г. по гр. д. № 3972/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 480/28.05.2009 г. по гр. д. № 1888/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 1329/11.07.1995 г. по гр.д. № 2372/1994 г. на ВКС, V г. о., поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2. Необходимо ли е разрешение за придобиване на имот с площ над 120 кв. м, когато придобивното основание е административен акт.

По този въпрос жалбоподателите се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е от значение за развитие на правото и правилното приложение на закона, като считат, че нормата на чл. 4 ЗСГ (отм.) въвежда изискване за наличие на разрешение за притежание на апартамент с площ над 120 кв. м, независимо от придобивния способ и същата не може да се тълкува ограничително.

3. Липсата на разрешение за придобиване на апартамент с площ над 120 кв. м опорочава ли придобивното основание и допустимо ли е акт на друг орган, различен от ИК на СГНС, да замести това необходимо разрешение. Жалбоподателите твърдят, че по този въпрос е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение противоречи на възприетото в: решение № 1414/30.12.2008 г. по гр. д. № 912/2007 г. на ВКС, IV г. о., решение № 206/30.06.2010 г. по гр. д. № 740/2009 г. на ВКС, IV г.о, решение № 544/19.07.2010 г. по гр. д. № 850/2009 г. на ВКС, I г. о. и посочените в него решения, решение № 299/26.08.2009 г. по гр. д. № 6467/2007 г. на ВКС, І г. о., решение № 1924/28.07.2004 г. по гр. д. № 257/2003 г. на ВКС, IV г. о.

4. Кратка или дълга е придобивната давност, когато владелецът е установил фактическата власт въз основа на нищожно придобивно основание.

По този въпрос отново се твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид решаването му от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 721/28.10.2009 г. по гр. д. № 529/2008 г., решение № 297/21.06.2011 г. по гр. д. № 294/2010 г., I г. о., решение № 109/29.03.1999 г. по гр. д. № 1129/1999 г., II г. о., решение № 170/11.04.2012 г. по гр. д. № 961/2011 г., I г. о., решение № 121/2.08.2010 г. по гр. д. № 393/2009 г., І г. о., решение № 25/28.01.2011 г. по гр. д. № 634/2010 г., III г. о., решение № 221/13.01.2014 г. по гр. д. № 2033/2013 г., I г. о., решение № 93/25.06.2015 г. по гр. д. № 1358/2015 г., I г. о., решение № 147/6.02.2017 г. по гр. д. № 499/2016 г., II г. о.

5. Ако лицето, от което е отчужден един недвижим имот, не е било негов собственик, нищожен ли е административният акт, с който на това лице се дава имотно обезщетение поради липса на основание; оригинерен или деривативен способ за придобиване на собственост е имотното обезщетение.

Жалбоподателите твърдят, че по този въпрос няма съдебна практика на ВКС, поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпросът е от значение за правилното приложение на закона и за развитието на правото.

6. Дължи ли съдът произнасяне по въведени в процеса твърдения за нищожност на придобиването на имот от лицето, от което този имот е отчужден, и срещу който е дадено имотно обезщетение.

И за този въпрос се твърди, че е от значение за развитието на правото и правилното приложение на закона.

Постъпили са отговори на касационната жалба, подадени от Х. М. Ч., М. К. и А. Х. Ч., в които са изложени доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Първоинстанционният съд е сезиран с искове по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) и чл. 108 ЗС. С. И. В., Е. Х. Д. (правоприемник на починалата в хода на производството В. И. Д.), И. Т. В. и И. В. В. твърдят в исковата си молба, че са наследници по закон на Ж. и И. В. Ж. В. била собственик на апартамент, находящ се в [населено място], в сграда на [улица] (сега № 51), състоящ се от три стаи, хол-салон, баня, кухня, клозет, стая за прислуга, три антрета и тераса, с обща площ от 199 кв. м, заедно със зимнично и таванско помещение и 16/100 ид. ч. от общите части на сградата и от дворното място, съставляващо парцел *, кв. 437а по плана на [населено място]. Въпросният имот бил конфискуван с присъда на Пазарджишки окръжен съд по дело № 2/1946 г. и предоставен на тогавашното Управление за безопасност и охрана (УБО). Същият бил определен като обезщетение на общия праводател на ответниците - Е. Д. Ч., срещу отчужден от последната по реда на ЗПИНМ (отм.) недвижим имот, представляващ сграда от един етаж и тавански етаж, заедно с дворно място от 4 379 кв. м, имот № 6 от кв. 189 по стария регулационен план на м. „К. село”, парцели *, * и *, К., С.. Ищците твърдят, че Е. Ч. не е придобила собствеността върху конфискувания от общата им праводателка имот, тъй като административните актове, с които било извършено отчуждаването, са нищожни. Тази нищожност следва, на първо място, от обстоятелството, че Ч. не била собственик на имота в К., за чието отчуждаване била обезщетена с процесния имот. Излагат, че имотът в К. Е. Ч. придобила през 1963 г. въз основа на покупко-продажба от държавата, без да са били налице предпоставките за това. Решението на СГНС за продажбата е нищожно, защото не било издадено от компетентен административен орган; купувачът не бил наемател на имота; не бил спазен редът по чл. 5, ал. 2 и чл. 6 НПЖДЖВ от 1957 г. - липсвали обявяване на списък, класиране на кандидати и жилищна нужда на купувача; решението за продажба не било утвърдено от компетентния министър; продажбата на вилни сгради била забранена с решение на ИК на СГНС от 6.02.1958 г. Съответно сключеният въз основа на нищожното решение договор също е нищожен, като самостоятелни основания за неговата нищожност са неподписването му от председателя на ИК на СГНС и продажбата и на земята, макар решението за продажба да касае само сградата. Ищците считат, че след като Е. Ч. не е станала собственик въз основа на сделката от 1963 г., то й обезщетяването й с процесния имот се явява нищожно поради липса на основание тя да получи нещо срещу отчуждаване на имот, който не е неин, а държавен. Самото обезщетяване било извършено в нарушение на чл. 4 ЗСГ (отм.), тъй като предоставеното от държавата жилище надхвърля 120 кв. м, без за това да било дадено изискуемото се по закон разрешение на ИК на СГНС. Липсвало и съгласие от ведомството, на което имотът бил предоставен за ползване – УБО, а и Е. Ч. не била служител на ведомството или лице, имащо право да придобие ведомствен на УБО апартамент. Ищците твърдят, че щом Е. Ч. не е станала собственик на процесния имот, извършените от нея прехвърляния на имота не са породили вещнотранслативен ефект. Имотът останал държавен до 1997 г., когато с измененията в ЗВСОНИ била възстановена собствеността върху него на правоприемниците на лицата, от които бил конфискуван, по силата на самия закон. Последиците на изтеклата до 21.11.1997 г. давност била заличена с приемането на ЗОСОИ, а след тази дата не е изтекла десетгодишна давност до предявяването на иска. Сочат, че ответниците не могат да се позоват на кратката давност, тъй като придобивното основание на Е. Ч. е нищожно. При тези твърдения ищците молят да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че те се явяват собственици на процесния имот, както и ответниците Л. П. и Д. П. да бъдат осъдени да им го предадат. Ответникът А. Х. Ч. (лично и като правоприемник на починалия в хода на производството П. Х. Ч.) и ответницата М. К. К. (правоприемник на починалия в хода на производството П. Х. Ч.) са оспорили исковете като недопустими по съображения, че за предявяването им е следвало да бъде спазен преклузивният срок по чл. 7 ЗВСОНИ, а в случая той бил пропуснат. Евентуално поддържат, че исковете са неоснователни. Считат, че сделката, с която Е. Ч. придобила имота в[жк]през 1963 г., не е нищожна като основана на нищожен административен акт (решение на ИК на СГНС за продажба на имота). Заявяват, че не е доказано обстоятелството, че договорът бил подписан от неовластено за това лице (не от председателя на ИК). Поддържат, че същият бил подписан от зам. председател на ИК, явяващ се овластено лице, предвид оправомощаването му да стори това с решение № 18/23.05.1957 г. на ИК на СГНС. За сделката било дадено разрешение от министъра на финансите, а обявление за продажба и класиране на кандидати не се изисквало, тъй като купувачът бил наемател. Решението на ИК за спиране на подобни имоти от продажба се отнасяло само за освободени от наематели жилища, каквото процесното не било. Не били допуснати нарушения и при извършеното обезщетяване на Е. Ч. с процесния имот, защото решението за обезщетяване било взето от надлежен орган, дадено било съгласие от УБО чрез началник отделение „Квартирно домакинство“ - Д. М., със съгласието на представляващия УБО генерал И. К.. Нямало нарушения на ЗСГ (отм.), тъй като той влязъл в сила няколко дни преди финализиране на отчуждителната процедура, започнала преди приемането му. Направили са възражение за придобиване на имота по давност.

Ответниците Л. И. П. и Д. Д. П. са оспорили исковете. Считат, че е предявен недопустим (след изтичане на преклузивния срок) иск по чл. 7 ЗВСОНИ. Излагат, че инцидентен съдебен контрол върху законосъобразността на административните актове, от чиято нищожност ищците черпят права, е недопустим, защото при извършването му съдът трябва по същество да установи дали придобиването е станало при злоупотреба с власт или положение, или при нарушение на нормативни актове. Законодателят изрично е ограничил възможността за такава проверка със срок, който ищците са пропуснали. Евентуално намират исковете за неоснователни, тъй като при извършване на сделката от 1963 г. били спазени всички изисквания на закона; отчуждаването и обезщетяването от 1973 г. също били извършени при спазване на законовите изисквания. Считат, че дори да са налице някакви нарушения, те не са съществени и не водят до нищожност на издадените административни актове. При условията на евентуалност правят възражение, че са придобили собствеността върху имота по давност в качеството им на добросъвестни владелци, които са присъединили към своето владение владението на праводателите си (също добросъвестно).

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По първия въпрос, формулиран в изложението, въззивното решение не противоречи на установената трайна и непротиворечива практика на ВКС, включително визираната от жалбоподателите, съгласно която съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди поотделно и съвкупно събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, както и доводите и възраженията на страните.

Това е така, защото в обжалваното решение е взето становище по наведеното в исковата молба твърдение относно обстоятелството, че Е. Ч. не е била служител на УБО. В този смисъл е приетото от Софийски градски съд, след обсъждането на конкретни доводи за нищожност на административните актове за обезщетяването на Ч. с процесния имот, че „останалите релевирани от ищците пороци на оспорените административни актове не могат да обосноват извод за недействителността им и наличието или липсата им не могат да бъдат разглеждани в рамките на осъществявания от гражданския съд косвен съдебен контрол на административни актове. Всякакви други пороци при издаването им могат да бъдат основание за отмяна, но не и за тяхната нищожност.“. Тоест съдът е изложил изрични съображения, съгласно които горепосоченото обстоятелство се явява неотносимо към действителността на административните актове, по силата на които е било извършено имотното обезщетяване на праводателката на ответниците.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по следващия въпрос от изложението. Същият е твърде общ и не държи сметка за конкретното придобивно основание (в случая – имотно обезщетяване срещу отчужден имот). Освен това, този въпрос не стои в основата на решаващите мотиви на въззивния съд. Действително, от изложеното в решението може да се заключи, че съдът е счел за неприложими разпоредбите на чл. 4 ЗСГ (отм.) в конкретния казус, като е приел, че релевантни са разпоредбите на ЗПИНМ (отм.) и ППЗПИНМ (отм.). От съществено за изхода на спора, обаче, е възприетото от него, че ако се приеме, че правилото на чл. 4 ЗСГ (отм.) намира приложение, то в случая това законово изискване е било спазено.

Третият въпрос също е формулиран общо и без необходимата връзка с конкретния казус, при който става дума не за каквото и да е придобивно основание, а за административен акт за обезщетяване на собственик срещу отчужден имот, както и не за какъвто и да е порок на това придобивно основание, а за нищожност на административния акт. Основанията за нищожност на административните актове са различни от тези за нищожност на правните сделки, както е съобразил и въззивният съд. Съществена отлика, визирана в Тълкувателно решение № 2/14.05.1991 г. по гр. д. № 2/1991 г. на ОСГК на ВС, е че докато при договорите в гражданското право едни пороци водят до нищожност, а други – до унищожаемост, при административните актове едни и същи пороци водят било до нищожност, било до унищожаемост. Подходът за такова разграничение е конкретен при всеки отделен случай в зависимост от степента на допуснатото нарушение при издаването на акта. В тази връзка, неотносима в случая се явява съдебната практика, с която жалбоподателите са аргументирали приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същата касае единствено нищожност на договори по искове с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ.

Четвъртият въпрос не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд, доколкото последният не е приел, че ответниците, респ. техните праводатели, са установили фактическа власт въз основа на нищожно придобивно основание. Обратното – съдът е заключил, че придобивното основание (включително извършените след смъртта на Е. Ч. дарения и продажба), не е нищожно, поради което и владелците на имота са добросъвестни такива и по отношение на тях намира приложение кратката придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС. Ето защо, и по отношение на този въпрос не са налице законовите предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Не следва да се допуска касационно обжалване по петия въпрос (въпроси) от изложението, тъй като и той не е обусловил решаващите правни изводи във въззивното решение. Това е така, защото Софийски градски съд не е счел, че Е. Ч. не е била собственик на отчуждения от нея имот.

Следва да се отбележи и че изложените съображения на въззивния съд, че евентуална нищожност на сделката от 1963 г. не може да опорочи придобивното основание през 1973 г. – имотно обезщетяване срещу отчужден имот, до степен на нищожност, са в съответствие с правната теория и съдебната практика относно нищожността на административните актове поради материална незаконосъобразност.

Шестият въпрос е отново твърде общо формулиран, като липсва и аргументация за приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това, въззивният съд е взел предвид твърденията в исковата молба за нищожност на придобиването от страна на Е. Ч. на имота, който впоследствие е бил отчужден от нея, като се е аргументирал, че същите са ирелевантни за спора, тъй като евентуалната нищожност на покупко-продажбата от 1963 г. не може да рефлектира върху валидността на извършеното през 1973 г. обезщетение с процесния апартамент.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответниците по касационната жалба имат право на направените пред ВКС разноски за адвокат, както следва: Х. Ч. – 2 000 лв., А. Ч. – 720 лв. Пълномощникът на М. Ч. – адвокат Б. Б., е направил искане за присъждане на основание чл. 38 ЗА на адвокатско възнаграждение в размер на 720 лв., но не е представил договор, отразяващ постигнато съгласие за оказване на безплатна адвокатска защита и съдействие по чл. 38 ЗА, с посочена конкретна хипотеза по тази правна норма. Ето защо, така направеното искане е неоснователно.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,