Определение № 60317 от 02.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2009/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ВЕЛ-КАМ“ ЕООД, [населено място], против решение № 939/28.04.2020г. по в.т.д. № 6237/2019г. на Апелативен съд -София, с което е потвърдено решение № 1821/16.10.2019г. по т.д. № 1359/2018г. на Софийски градски съд, в частта, с която е уважен предявеният на основание чл.266, ал.1 ЗЗД осъдителен иск от „МЕНКАУРА“ ЕООД срещу „ВЕЛ- КАМ“ ЕООД за сумата от 60 000 лева, представляваща непогасена част от дължимо възнаграждение за извършени СМР, за което е издадена данъчна фактура № 230/30.06.2016г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на исковата молба на 29.06.2018г. до окончателното й погасяване и за сумата от 7966,67 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода 07.03.2017г. - 27.06.2018г., както и разноските по делото, както и в частта за отхвърляне на насрещния иск по чл.327, ал.1 ТЗ за сумата от 20 000 лева по фактура №1214/30.08.2017г. Касаторът атакува въззивното решение като неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага становище, че по делото ищецът не е доказал наличието на действителен договор за изработка, че е извършил определена работа, както и че същата е приета от възложителя „ВЕЛ- КАМ“ ЕООД. Ответникът по жалбата и ищец по делото, „МЕНКАУРА“ ЕООД, [населено място], в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира заплащането на разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. „Менкаура“ ЕООД е предявил против „Вел-Кам“ ЕООД иск с правно основание чл.266, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД. Предявен е и насрещен иск с правно основание чл.327 от ТЗ за заплащане на общо 25247,46лв., дължими по 7 броя фактури, подробно описани в молбата като номера, дати и суми по всяка една от тях. Тъй като ищецът по първоначалния иск „Менкаура“ ЕООД не е изпълнило задължението си по реда на чл.183 от ГПК да представи оригиналите на договора за възлагане извършването на СМР и протокол (акт) № 1 за извършени натурални видове строително и монтажни работи към 15.07.2016г., съдът е изключил тези документи от доказателствения материал по делото. Единственото писмено доказателство, което отразява договора за строителство, е издадената от ищеца фактура № 230/30.06.2016г. на стойност 120 000 лева. Същата не носи подпис на представител на дружеството -задължено лице за заплащане на осчетоводената сума. Въз основа на приетото заключение на съдебно-икономическа експертиза е прието за установено, че така описаната фактура е осчетоводена, както при ищеца, така и при ответника. Ищецът е включил същата в дневника за продажбите през съответния месец и сумата е подадена в справките, изпратени в НАП. Ответното дружество е отразило фактурата в справка-декларация по ЗДДС за м. 06.2016г., както и в дневника за покупките. „Вел-Кам“ ЕООД е извършило 6 превода, в общ размер на 60 000 лева, с които частично е погасена дължимата по фактурата сума. При всеки от преводите основанието, посочено в платежния документ, е „ф-ра №230/30.06.2016г.“ Вещото лице е проверило и осчетоводяването на представените от ищеца по насрещните искове „Вел-Кам“ ЕООД фактури, издадени в периода 21.08.2017г.-30.10.2017г. като е установило, че същите са надлежно осчетоводени и в двете дружества. По една от тези фактури с № 1214/30.08.2017г. е извършено частично плащане в размер на 16 000 лева, като остават дължими 20 000 лева. Сборът от сумите по останалите фактури е 5 247,36 лева. Ищецът по насрещния иск е представил и 6 броя приемо-предавателни протоколи, съставени на датите, на които са издадени фактурите - 21.08.2017г., 05.09.2017г., 07.09.2017г., 08.09.2017г., 26.10.2017г. и 30.10.2017г. /с изключение на фактура №1214/30.08.2017г./. Същите са подписани от служител на ответника, което обстоятелство не е спорно по делото. „Менкаура“ ЕООД е представило три платежни нареждания, от които е констатирано, че дружеството е превело по лична сметка на управителя на „Вел-Кам“ ЕООД - А. А. В., сумата от 25 000 лева на три транша, като основанието за плащане и при трите превода е „служебен аванс“. Задължението е било закрито в счетоводството на дружеството през м.май 2018г. без документална обосновка. Във връзка с извършените преводи лицето, което ги е получило, е отговорило на въпроси по реда на чл.176 от ГПК, като е заявило, че сумите са били предназначени и използвани за заплащане на възнаграждение на работници на „Менкаура“ ЕООД, като той само е предавал сумите на съответните бригадири. По делото не са ангажирани доказателства в подкрепа на твърдението на ответника по първоначалния иск, че 40 000 лева от заплатените общо 60 000 лева, представляват предоставен личен заем на управителя на „Менкаура“ ЕООД. „Вел-Кам“ ЕООД е представило документи, съставени във връзка с приемането на обекта - „Жилищна сграда с адрес: [населено място], [община], [улица], бл.“А. К.“, вх.А, Б, В, Г и Д. От тях е установено, че за същата е сключен договор с Консорциум „Л.- Енерджи“ ДЗЗД, [населено място], като част от този консорциум е „Вел-Кам“ ЕООД. Въз основа на така събрания доказателствен материал въззивният съд е приел, че отразяването на фактурата № 230/30.06.2016г. в счетоводството на ответника, включването й в справката-декларация по ЗДДС и ползването на данъчен кредит по същата представляват недвусмислено признание на задължението. Признание за частта, която е платена, представлява и извършеното частично плащане. Намерил е за недоказани твърденията, че част от плащането представляват заем, даден на управителя на „Менкаура“ ЕООД, поради което е счел, че то е направено за задължението, посочено като основание за извършения превод от самия платец. Поради липсата на възражения, че работата е изпълнена само до размера на сумите, които са платени, е приел, че с плащането отново се признава задължението по фактурата. Апелативният състав е намерил за неоснователни възраженията, свързани с обстоятелството, че в приложената строителна документация относно обекта никъде не е отбелязано, че дейностите са извършвани от подизпълнител. Записаното в същата не може да се противопостави на дружество, което не е участвало при нейното съставяне и не се отразява на отношенията между страните. Предвид изложеното, решаващият съд е заключил, че претенцията за заплащане на сумата 60 000 лева главница, представляваща неизплатена част от задължение за извършени СМР, осчетоводени с фактура №230 от 30.06.2016г., издадена от „Менкаура“ ЕООД, се явява основателна, поради което е потвърдил първостепенното уважително решение на Софийски градски съд в тази му част. Намерил е за основателен и предявения на основание чл.86, ал.1 ЗЗД акцесорен иск за дължима законна лихва, считано от деня на забавата, като е посочено, че от касатора не са направени оплаквания във въззивната жалба относно началния момента на забавата и размера на присъденото обезщетение. По отношение на предявения насрещен иск по чл.327, ал.1 ТЗ и съединения с него акцесорен иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за периода след подаване на исковата молба, съдът е счел, че от 7-те броя фактури в 6 от тях са описани различни строителни материали като вид, количество и единични цени. Единствено относно фактура № 1214 от 30.08.2017г. с оглед посочено основание за издаването й: „изпълнени СМР на обект [населено място]“, е прието, че тя не установява правоотношение за покупко-продажба на строителни материали между страните по делото. Доколкото няма ангажирани други доказателства относно съдържанието и действията по осъществяване на правоотношението, искът за заплащане на строителни материали, основан на посочената фактура, е счетен за недоказан. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на спора, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Задължен ли е въззивният съд да определи при спор между възложител и изпълнител вида и количеството на действително извършените строително-монтажни работи?; 2/ Частичното плащане по фактура достатъчно доказателство ли е за наличие на валидно облигационно отношение по договор за изработка, както и за извършени и приети строително-монтажни работи?; 3/ Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението да обсъди всички относими за спора доказателства?“ Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл. последно ГПК, като цитира следните съдебни решения: решение № 43/02.08.2017г. по т.д.№ 61341/2016 на I гр.о. на ВКС, решение № 117/04.06.2015г. по гр.д.№ 6623/2014г. на III гр.о. на ВКС, решение № 28/06.03.2019 по т.д.№ 205/2018 на 2ро т.о. на ВКС, решение № 160/26.07.2017г. по гр.д.№ 60244/2016г. на IV гр.о. на ВКС и решение № 178/13.10.2017г. по т.д.№ 638/2017г. на II т.о. на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: На първо място, следва да се има предвид, че всички въпроси в изложението са свързани единствено с първоначалните искове, но не и с нарещния иск по чл.327, ал.1 ТЗ за сумата от 20 000 лева и свързаната с него акцесорна претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД, поради което по отношение на последните касационният контрол не може да бъде допуснат по реда на чл.280, ал.1 ГПК. На второ място, липсва основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касация и в частта относно първоначалните искове по чл.266 и чл.86, ал.1 ЗЗД, с оглед следното: Спрямо въпрос № 1 от изложението не е осъществен соченият допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В практиката на ВКС, на която се позовава касаторът, е прието, че фактът на приемането на СМР може да се установи и с други доказателствени средства, извън протоколите обр.19, като е налице такова и когато е налице отразяване в счетоводните регистри на търговското дружество на издадената от изпълнителя фактура и по нея е ползвано право на приспадане на данъчен кредит, в съответствие с която е постановено въззивното решение. Въпреки, че въззивната инстанция се е позовала на извършеното частично плащане, втори въпрос не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като изходът на спора е обусловен и от извода на съда, че отразяването на фактурата № 230/30.06.2016г. в счетоводството на ответника, включването й в справката-декларация по ЗДДС и ползването на данъчен кредит по същата представляват недвусмислено признание на задължението, във връзка с който извод няма формулиран от касатора въпрос. Последният въпрос също не осъществява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Първо, съдът не може да основе решението си на представени с исковата молба доказателства, които са изключени от доказателствения материал по реда на чл.183 ГПК, поради което, противно на доводите на касатора, не може да извърши съпоставката им с останалите доказателства по делото. Второ, невярно е твърдението на касатора, че съдът не е взел предвид документацията за СМР във връзка с [община], но въз основа на нея той е направил други фактически и правни изводи, различни от тези на жалбоподателя. Трето, въпреки че съдът не е обсъдил уведомителните писма на касатора до насрещната страна, с които иска издаване на кредитно известие за цялата сума по фактурата и за възстановяване на сумите по извършените по нея частични плащания, процесуалното нарушение не би се отрази на изхода на спора, тъй като тези волеизявленията не могат да се отразят на извършеното почти две години по-рано признание на задължението, материализирано в счетоводните записвания, като същевременно съдът изрично е посочил, че не е доказано наличието на симулация по отношение на плащането на сумата от 40 000 лева – тя да е изплатена с оглед отпуснат заем на управителя на ищеца по първоначалните искове. На последно място, не е осъществено и основанието по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение и не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед горното, въззивното решение в обжалваната част не следва да бъде допуснато до касационен контрол, като на ответника по касацията се присъдят разноски в размер на 2100 лева - заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд