Определение № 50459 от 25.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1353/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на А. Д. Д. от [населено място], чрез адв. С., срещу решение № 497 от 8.12.2021 год. по в. гр. д. № 801/2021 год. на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 901444 от 18.06.2021 год. по гр. д. № 1211/2020 год. на районния съд, гр. Сандански в обжалваната му част – тази, с която съдът е отхвърлил като неоснователен иска по чл. 108 ЗС за предаване на владението върху 1/10 ид. ч. от УПИ , кв. 154 по плана на [населено място], представляващ имот идентификатор * по КККР на [населено място].

Жалбоподателката поддържа становище за неправилност и необоснованост на обжалваното въззивно решение, като постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, по подробно изложените в касационната жалба съображения. Моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което предявената претенция срещу ответника за предаване на владението върху спорната 1/10 ид. ч. от имота бъде уважена, или делото се върне за ново разглеждане от въззивния съд, като й се присъдят направените в производството разноски.

В изложението към жалбата касаторката се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК при формулирани въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка съвкупно и поотделно доказателствата, като обсъди защитните тези на страните в производството във връзка с тях, вкл. и да отговори на доводите и възраженията им при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?“; 2. „Представлява ли свръхпетитум произнасянето по въпрос, който не е бил предмет на оспорване с въззивната жалба и следва ли това произнасяне да се обезсили?“. Касаторката се позовава на ТР № 1 от 4.05.2011 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 год., ОСГК относно последиците при уважаване на иска за погасяване правото на строеж, сред които е извела и отпадане на необходимостта от владеене на суперфициара на учредените идеални части, което обосновава основателност на иска й за предаване на владението върху тях.

Поставени са и въпроси относно необходимите доказателства, извън тези за уважаване на установителния иск за погасяване правото на строеж, за да бъде уважен и предявения иск за предаване на владението, в т. ч. и вписването на исковата молба по иска по чл. 67 ЗС, характера на владението на имота след уважаването му незаконно ли е и дали е необходимо предявяването на иска по чл. 108 ЗС или уважаването на иска за погасеното право на строеж е достатъчно основание за прекратяване на владението.

Извън горното, касаторката се позовава и на нищожност на въззивното решение – същото не било подписано от членовете на съдебния състав, формулирайки в тази връзка и изричен въпрос в изложението си – „Съдебен акт, който не е издаден в законоустановената форма /не е подписан от нито един от членовете му/, нищожен ли е?“.

Приложена е и съдебна практика – решения на ВКС по чл. 290 ГПК, с твърдения на касаторката, че въззивното решение е постановено в противоречия с тях, както и с ТР № № 1 от 4.05.2012 год. по т. д. № 1/2011 год., 8/2014 год. ОСГК, 1 от 10.02.2012 год. по т. д. № 1/2011 год. на ОСГТК на ВКС.

От ответника по касация О. В. Б. е постъпил писмен отговор, в който оспорва касационната жалба и излага съображения за липса на релевираните предпоставки за допускането ѝ до касационно разглеждане.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като провери данните по делото намира следното:

Първоинстанционното решение в частта му, с която е признато за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на 1/10 ид. ч. от спорния имот, е влязло в сила като необжалвано. Този извод е обоснован с влязлото в сила решение по гр. д. № 131/2015 год. на районния съд, гр. Сандански, с което е признато за установено между същите страни, че тази ид. част от учреденото в полза на ответника право на строеж с нот. акт № 106/2008 год. е погасено по давност, като неупражнено в петгодишен срок.

За да отхвърли ревандикационния иск в осъдителната му част - предаване на владението върху имота, въззивният съд приел, че ищцата не е доказала, че към предявяването на иска ответникът е упражнявал фактическа власт върху имота, без основание за това. Представените многобройни писмени доказателства свидетелстват за незаконосъобразни действия на ответника във връзка с реализирането на правото на строеж, като същите са относими към период преди постановяване на решението по гр. д. № 131/2015 год. за признаване за установено по иска на А. Д., че 1/10 ид. ч. от учреденото на ответника право на строеж е погасено по давност, като неупражнено в продължение на пет години, както и преди подаване на исковата молба. Не се установяват други действия на ответника, като проява на негово владение или държане на имота към предяваването на иска, още повече, че самата жалбоподателка е поддържала, че ответникът е осъществил покупко-продажби на самостоятелни обекти в полза на трети лица. Последното е индикация за липса на владение върху имота от негова страна, което е обосновало извода за неоснователност на искането за предаване на владението на ищцата.

Както е посочено в ТР № 1/2011 год. на ОСГК на ВКС, на което се позовава и касаторката, погасяването по давност на правото на строеж е едно от основанията за прекратяването му, наред с възможността за разваляне на договора за неговото учредяване. При уважаването на иска за собственост, в хода на който ищецът се позовава направо на давността, правото на строеж ще се върне в патримониума на собственика на земята и той ще придобие и подобренията върху нея – изградените обекти или етажи. Не е спорно по делото, че ищцата, сега касатор е собственик на 1/10 ид. ч. от имота, в който обем е и учредила през 2008 год. с останалите съсобственици право на строеж на ответника, признато с влязлото в сила решение за погасено по давност поради неупражняването му в петгодишния срок. Следователно, произнасянето в обжалваното съдебно решение, че ищцата, сега касатор е собственик на 1/10 ид. ч. от имота, кореспондира с горното тълкувателно решение.

Както е разяснено в ТР № 4/2014 год. на ОСГК на ВКС, ако в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но ответникът не владее този имот или го владее на правно основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи първото искане за правна защита като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за правна защита - за предаване на владението на имота. Така решението ще формира сила на пресъдено нещо по въпроса относно собствеността върху имота, който въпрос няма да може да бъде пререшаван в бъдещ процес между същите страни. Независимо от диспозитива на съдебното решение, обаче, силата на пресъдено нещо на това решение ще се формира относно предмета на делото, който в случая с иска по чл.108 е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание.

В обжалваното въззивно решение съдът е процедирал в съответствие и с това тълкувателно решение. Като е приел, че не са налице доказателства за осъществяване на владение или държане на имота от ответника, отхвърлил иска в осъдителната му част за предаване на владението.

Независимо от направения извод за липса на доказателства, от данните по делото се установява, че право на строеж в полза на ответника е учредено от другите съсобственици на имота, което не е прекратено извън това на касаторката; че в същия са построени самостоятелни обекти, които са предмет на покупко-продажби, което се поддържа и от самата жалбоподателка. Доколкото тези обстоятелства обосновават извод за упражняване правото на строеж, учредено на ответника от другите съсобственици на имота, то съгласно чл. 63 и чл. 64 ЗС при разделна собственост върху сградата и земята, собственикът на постройката може да се ползва от земята, макар и само доколкото това е необходимо за използването на постройката. Само това обстоятелство е достатъчно да се приеме, че при осъщественото строителство ответникът има основание да се ползва от земята в обем извън обема на правото на собственост на касаторката от 1/10 ид. ч., поради което и искът за предаване на владението е неоснователен. Още повече, че не е установено нито, че ответникът упражнява фактическа власт върху имота и не допуска ищцата да упражнява такава съобразно правата й, нито, без да е отнето напълно владението на ищцата, то да е нарушено поради надхвърляне на правото на ответника, доколкото основанието му да е в имота е обусловено от обема на притежаваното от него право на строеж извън правото на собственост в имота на ищцата в размер на 1/10 ид. ч.

С оглед на тези съображения касационното обжалване на решението не може да се допусне.

Първият процесуалноправен въпрос за задължението на съда да се произнесе по спорния предмет след самостоятелна преценка на доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност е въпрос от изключително значение за всяко исково производство, но това не е достатъчно да обоснове наличие на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Дори и да се приеме обуславящото му значение за изхода на спора, съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, то не е налице поддържаното от касаторката допълнително основание за допускане на касационното обжалване. Представените по делото писмени доказателства са подложени на преценка от решаващия съд, като въз основа на тях са посочени установените с тях релевантни за спора факти. Произнасянето в решението е по иска за собственост така, както е разяснено и в ТР № 4/2014 год., така и в ТР № 3/2020 год. на ОСГК на ВКС, като е съобразен обема на погасеното право на строеж. Поставеният въпрос № 2 в изложението представлява довод за неправилност на извода на съда в осъдителната част на ревандикационния иск по съображенията, че с отпадане на правото на строеж отпадала и необходимостта от владеене на тези 1/10 ид. ч. Отговорът му предпоставя обсъждане на доказателствата в подкрепа на защитаваната теза, поради което и същият не може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване поради липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Същото съображение е относимо и по останалите поставени в изложението въпроси, свързани с необходимите доказателства, извън тези за уважаване на установителния иск за погасяване правото на строеж, за да бъде уважен и предявения иск за предаване на владението, в т. ч. и вписването на исковата молба по иска по чл. 67 ЗС, характера на владението на имота след уважаването му незаконно ли е и дали е необходимо предявяването на иска по чл. 108 ЗС или уважаването на иска за погасеното право на строеж е достатъчно основание за прекратяване на владението. Съдът е приел, че не са налице доказателства ответникът да е в имота към предявяването на настоящия иск, което е обосновало извода за отхвърлянето на иска за предаване на валдението, а не е обсъждал нито въпроса за доказателствата, нито за характера на владението след уважаването на иска по чл. 67 ЗС, както и има ли значение вписването на исковата молба по него. А с оглед произнасянето по съществото на настоящия иск, съдът е приел същият за допустим, като поставеният въпрос кое е достатъчно годно основание за прекратяване на владението не е относим към произнасянето на съда за липса на владение изобщо.

Не се установява противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК между постановеното въззивно решение и представените от касаторката решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и с цитираните тълкувателни решения. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не се установява и нищожност на решението на основание изложените съображения- въззивното решение е подписано от участвалите в съдебния състав членове, нито се констатират такива пороци, които да обосноват извод за недопустимост, респ. очевидна неправилност на постановения съдебен акт в обжалваната му част, в контекста на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК. При този извод касационно обжалване не следва да се допуска.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.