Определение № 3373 от 26.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1182/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от прокурор А. П., прокурор при Апелативна прокуратура - София, като представител на Прокуратурата на Република България, срещу въззивно решение № 46 от 14.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2483/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частите му, с които: 1. като е отменено частично решение № 2142 от 11.04.2024 г. по гр. д. 4674/2023 г. по описа на Софийски градски съд в отхвърлителната част за горницата над 3000 лева до 7000 лева, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на О. А. /М. А. Б./ допълнително още 4000 лева на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно обвинение по ДП № 1445/2019 г. по описа на 01 РУП - СДВР, производството по което е прекратено спрямо ищеца, ведно със законната лихва от 01.09.2020 г. до изплащане на вземането, както и 2. в частта, с която е потвърдено решение № 2142 от 11.04.2024 г. по гр. д. 4674/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати сумата от 6000 лв., ведно със законната лихва, считано от 01.09.2020 г. до окончателното заплащане, представляваща обезщетение за имуществени вреди за заплатено адвокатско възнаграждения в наказателното производство по повдигнатото обвинение в извършване на престъпления, по което с постановление на СРП е прекратено наказателното производство спрямо ищеца. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил е писмен отговор от насрещната страна по касация – О. А. /М. А. Б./, подаден чрез адв. К. Я.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, излага и становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: По делото е установено, че с постановление за привличане на обвиняем от 29.06.2019 г., ищецът О. А. е привлечен като обвиняем, затова, че на 26.06.2019 г. около 01:40 часа в [населено място], [улица], на тротоара срещу 12 СОУ „Ц. И. А. II“ се съвкупил с лице от женски пол – С. И. Б., като я принудил към това със сила и заплашване – преметнал едната си ръка откъм гърба на Б., а с другата опрял острие от парче от стъкло във врата й от дясната страна, придърпал я назад, повалил я на тротоара като я бутнал, затиснал я с тялото си, говорейки й на английски език „ще те нарежа“, направил прорези със стъклото по дясната страна на врата й и по ръката й, след което свалил бельото на Б. и проникнал във влагалището й, въпреки оказаната съпротива и викове да спре – престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК. О. А. е привлечен като обвиняем и затова, че на същата дата около 01:45 часа на същото място е отнел чужди движими вещи – 140 лева от владението на С. И. Б. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това заплашване – държейки острие от парче стъкло в дясната си ръка, заявил на Б. „дай пари“, в резултат на което Б. извадила от портфейла си 150 лева, които му подала, като последният й подхвърлил 10 лева – престъпление по чл. 198 НК. Със заповед на МВР от 28.06.2019 г. О. А. е задържан за срок от 24 часа. На същата дата е извършен и личен обиск на същия. С постановление от 29.06.2019 г. на СРП ищецът е задържан за срок от 72 часа. С протоколно определение от 01.07.2019 г., постановено по ч.н.д. № 10620/2019 г. по описа на СРС спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. На 01.08.2019 г. по досъдебното производство е изготвена съдебно-биологична експертиза на веществени доказателства чрез ДНК - анализ № 33/2019 г., в която е прието, че по изследваните обекти – „парче стъкло с триъгълна форма“, посочено като оръжие от пострадалата, с което спрямо нея е била упражнена принуда и дрехи на пострадалата, се установяват следи от кръв, като при изследване на генетичните маркери, съдържащи се в тях се установява, че са на неизвестно лице от мъжки пол, с профил различен от този на обвиняемия. С протоколно определение от 02.12.2019 г., постановено по ч.н.д. № 18666/2019 г. по описа на СРС е отменена мярката за неотклонение задържане под стража спрямо ищеца О. А.. С протоколно определение от 10.12.2019 г., постановено по в.н.ч.д. № 5041/2019 г. по описа на СГС е отменено определение на СРС от 02.12.2019 г., постановено по н.ч.д. № 18666/2019 г., като е изменена мярката за неотклонение на О. А. от задържане под стража в парична гаранция в размер на 1600 лева. С постановление от 01.09.2020 г. по ДП № 1445/2019 г. по описа на 01 РУ - СДВР, пр. пр. № 25227/2019 г. по описа на СРП, е постановено частично прекратяване на наказателното производство по отношение на повдигнатото обвинение спрямо О. А. за извършени престъпления по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК и чл. 198, ал. 1, пр. 2 НК. Със същото постановление е отменена взетата спрямо ищеца мярка за неотклонение – парична гаранция. Това постановление е връчено на 01.09.2020 г. на адв. К. Я.. Въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди в случая възлиза на 7000 лева. Посочил е, че от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е естеството на повдигнатото обвинение срещу пострадалото лице. На ищеца е повдигнато обвинение за извършено тежко умишлено престъпление по чл. 152 ал. 1, т. 2 НК, за което се предвижда лишаване от свобода от две до осем години и по чл. 198, ал. 1 НК, за което се предвижда лишаване от свобода от три до десет години. Това предполага и претърпени значителни страдания от страна на ищеца. Делото е продължило спрямо ищеца от 28.06.2019 г., когато е извършен личен обиск и е задържан до 01.09.2020 г., когато постановлението за прекратяване спрямо ищеца е връчено на адвоката му. Тази продължителност от 14 месеца отговаря на критериите на чл. 6 ЕКЗПЧОС за разумен срок, тълкуван в светлината на практиката на Европейския Съд по правата на човека. На ищеца е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, която е продължила от 28.06.2019 г. до 10.12.2019 г. Продължителността от шест месеца на взетата най-тежка мярка за неотклонение обуславя висок интензитет на вредите. Ищецът е осъждан четири пъти за извършени престъпления по чл. 279, ал. 1 и ал. 2 НК – за влизане или излизане през границата на страната без разрешение на надлежните органи на властта или макар с разрешение, но не през определените за това места за деяния на 13.02.2013 г., 31.03.2013 г., 20.04.2013 г., 02.05.2013 г. По едно от делата наказанието е пробация, която е изтърпяна на 07.01.2015 г. По три от делата наказателният съд го е осъдил на лишаване от свобода, но в два от случаите изпълнението на наказанието е отложено, а в третия наказанието е изтърпяно на 26.11.2013 г. с помощта на шест дни от работа. От показанията на изслушания по делото свидетел не е установен размер на вредите над обичайните презумптивни вреди. Вредите, които следва да бъдат обезщетени, са житейски логичният страх от осъждане на лишаване от свобода по време на цялото дело, задържането под стража за шест месеца, през които са били ограничени свободата му на придвижване, личния му живот, не е могъл да определя как да ангажира времето си, не е могъл да полага труд. По отношение на претенцията за имуществени вреди, въззивният съд е посочил, че с исковата молба са представени договор за правна защита и съдействие от 04.07.2019 г. по ДП № 1445/2019 г. по описа на 01 РПУ - СДВР, пр. пр. № 25 227 по описа на СРП, при уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева; - анекс към договора от 04.07.2019 г., като страните договорили допълнително възнаграждение в размер на 1000 лева, отбелязано е, че същите са платени в брой; - договор за правна защита и съдействие по н.д. № 18666/2019 г. по описа на СРС, при уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева и - договор за правна защита и съдействие от 10.12.2019 г. по в.н.д. № 5041/2019 г. по описа на СГС при уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лева. Тези доказателства са достатъчни за уважаване на иска за заплащане на 6000 лева. Доводите във въззивната жалба за прекомерност на хонорара в наказателното производство не могат да бъдат разглеждани за пръв път от въззивния съд. Независимо от горното, размерът от 6000 лева не е прекомерен предвид факта, че обвиняемият е чужденец, обвинен в тежко умишлено престъпление и задържан под стража. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е следните два правни въпроси: 1. „За определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства – за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД; как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ?“ и 2. „Може ли при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплащане на адвокатски хонорар, да се намали поради прекомерност адвокатското възнаграждение в наказателния процес и при какви обстоятелства е възможно да стане това?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с приетото в т. 2 от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и ТР № 3/22.04.2005 г., ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г., ОСГК на ВКС, а вторият с решение № 332 от 04.01.2016 г. по гр. д. № 2807/2015 г. на ВКС, III г. о. и решение № 255 от 02.11.2015 г. по гр. д. № 1011/2015 г. на ВКС, III г. о. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Въпросите отговарят на изискванията за общо основание, но не се осъществява претендираното допълнително основание. Въпросите са разрешени при съобразяване на трайната практика на ВКС за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, вр. с чл. 52 ЗЗД, според която справедливостта не е абстрактно понятие, а се постига чрез преценка на конкретни факти, включително и в тяхната взаимовръзка. Отделните обстоятелства при присъждане на обезщетението по ЗОДОВ, имащи значение за размера на обезщетението са: характера на неправомерната дейност, ограничаването на правата на лицето, последиците за психическото и физическото му здраве, отражението им в личния и професионалния му живот, както и върху взаимоотношенията му с останалите хора, продължителността на вредоносното действие, обществения отзвук и други. В случая въззивният съд е извършил обоснована преценка на установените по делото факти, посочено е какво е тяхното конкретно значение при определяне на размера на обезщетението. Посочил е, че на ищца са били повдигнати обвинения за извършването на две престъпления – по чл. 152 ал. 1, т. 2 НК, за което се предвижда лишаване от свобода от две до осем години и по чл. 198, ал. 1 НК, за което се предвижда лишаване от свобода от три до десет години. Независимо, че продължителността на наказателното производство – 14 месеца, не е необичайно голям за такива престъпления, на ищеца е наложена най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“, което е продължила която е продължила от 28.06.2019 г. до 10.12.2019 г., след което е била изменена в „парична гаранция“. Вредите, които е претърпял ищеца и следва да бъдат обезщетени, са житейски логичният страх от осъждане на лишаване от свобода по време на цялото дело, задържането под стража за шест месеца, през които са били ограничени свободата му на придвижване, личния му живот, не е могъл да определя как да ангажира времето си, не е могъл да полага труд. Несъгласието с крайния извод на съда, включително и по приложението на критерия справедливост, не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а може единствено да се тълкува като оплакване срещу правилността на решението. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. По втория въпрос произнасянето на съда е съобразено със задължителната практика. Съгласно даденото с Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. по тълк. дело № 1/2017 г., ОСГК на ВКС правно разрешение, при иск по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. Посочено е, че изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, са имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия, тъй като то има право на адвокатска защита във всеки стадий на това производство. Когато ответникът възрази, че изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, в правомощията на съда по иска за обезщетение за вреди е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. То остава в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото поведение. За платеното в повече държавата не дължи обезщетение. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения – изложил е, че ответникът Прокуратурата на Република България не е възразил своевременно. В допълнение съдът се е аргументирал, защо дори и да беше направено възражение, същото би било неоснователно. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. При този изход на спора на О. А. /М. А. Б./ следва да се присъдят направените разноски за касационното производство – адвокатско възнаграждение в размер на 3500 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение