Определение № 50452 от 14.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1436/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството Гаранционен фонд /ГФ/ срещу въззивно решение № 30 от 19. 01. 2022 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив, Втори търговски състав по в.т.д. № 590 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 260052 от 23. 04. 2021 г., постановено от Окръжен съд – Хасково по т.д. № 107 по описа на съда за 2020 г. в неговите части, с които е осъден касаторът Гаранционен фонд да заплати по искове с правно основание чл. 557, ал. 1 от Кодекса за застраховането /КЗ/, на Т. Г. Д. сумите от по 100000 лв. по главниците – обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на настъпила на 09. 08. 2017 г. в резултат на ПТП от същата дата, причинено виновно от А. Ю. А., смърт на всеки от двамата ѝ родители - майка ѝ С. И. Т., и баща ѝ Г. Д. Т., ведно със законната лихва върху същите суми, считано от 02. 01. 2019 г. до окончателното им изплащане, както и в частта, с която след отмяна на същото първоинстанционно решение в отхвърлителните му части за сумите от по 50000 лв. по главниците, касаторът Гаранционен фонд е осъден да заплати на ищцата Д. още и сумите от по 50000 лв. по главниците – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на всеки от двамата ѝ родители, вследствие на същото ПТП, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 02. 01. 2019 г. до окончателното им изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, като постановено по недопустим иск, доколкото не била проведена извънсъдебна процедура по заявяване на претенцията на ищцата пред ГФ, преди завеждането на делото – чл. 558, ал. 7 /всъщност ал. 5 – бел. на докладчика в касационната инстанция/ във вр. с чл. 380 от КЗ. Конкретно се твърди, че ГФ не бил сезиран редовно с молба за заплащане на обезщетение по извънсъдебен ред, доколкото в молбата на ищцата в изложения смисъл била формулирана претенция за справедлив размер на обезщетенията, без да бъде посочен конкретен такъв, което според касатора съставлява нередовност на молбата, аналогично на императивното задължение по претенция пред съд да се посочи цената на иска, а според касатора следвало да има пълна идентичност между заявената извънсъдебна претенция и тази – предмет на последващото съдебно дело в субективно и в обективно отношение. Излагат се и оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че съдът е ценил превратно доказателствата по делото, а някои въобще не е обсъдил и взел предвид, нито е обсъдил и ценил всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, претендира се противоречие на решението с ППВС 1/53 г. относно съдържанието на мотивите на съдебния акт, оспорва се правилността на извода на съда, че на ищцата въобще се дължи обезщетение за вреди, претърпени от смъртта на родителите ѝ, като се сочи, че не е установено по делото такива вреди да са претърпени, а в нарушение на чл. 235, ал. 2 и чл. 9 и чл. 10 от ГПК, съдът е приел наличието на такива само на базата на общото си схващане за връзката родител – дете. Претендира се нарушаване на съдопроизводствените правила, поради неизлагане на отделни мотиви за всяка от двете претенции поотделно, както и нарушаване на принципа за определяне на справедлив размер на обезщетенията, заложен в чл. 52 от ЗЗД, което е довело до определянето на произволен, несъобразен с доказателствата по делото, техен размер, в противоречие с цитирана практика на ВКС и при неспазване на критериите и принципите за определянето му. Критикува се конкретната дейност на съда по събиране и оценка на доказателствата, включително свидетелски показания и заключения на вещи лица, оспорват се изводите на инстанциите по съществото на спора и в частност – на въззивния състав в насока на това, че заявеното от касатора след депозирането от него на отговора му на исковата молба, възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, е преклудирано, което според касатора е основание за отмяна на решението и връщането на делото на въззивната инстанция с указания за разглеждането и на това възражение срещу иска. С общо възпроизвеждане на схващанията в доктрината и практиката за същността на необосноваността на съдебните актове се твърди, че въззивното решение е необосновано, доколкото фактическите изводи на въззивния съд не съответстват на установеното от събраните по делото доказателства, поради което съдът е достигнал до неправилни правни изводи. Иска се обезсилването на въззивното решение и оставяне на предявените срещу касатора искове без разглеждане, като недопустими, връщане на исковата молба и прекратяване на производството, евентуално – отмяна на въззивното решение в цялост, като неправилно и по същество отхвърляне на исковете също в цялост, също евентуално – уважаване на възражението на касатора за съпричиняване и връщане на делото на друг състав на ПАС за ново разглеждане, със задължителни указания за събиране на поисканите от касатора във връзка с възражението му за съпричиняване доказателства, претендират се разноски за трите съдебни инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК освен заявеното и обосновано чрез възпроизвеждане на изложените вече в касационната жалба и по-горе в настоящите мотиви, оплакване за недопустимост на решението - касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, касаторът заявява и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на решението, както и наличието на допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по отношение на който поставя материалноправни и процесуалноправни въпроси, за които поддържа, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практиката на ВС и ВКС, и с практиката на ВКС, както следва: 1. Провеждането на извънсъдебна процедура по чл. 558, ал. 7 КЗ съставлява ли задължителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск срещу Гаранционен фонд? Твърди се, че решението на Пловдивския апелативен съд е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 208/02. 09. 2013 г. на ВКС по търг. дело № 364/2011 г., II т.о., ТК, и решение № 217/21. 12. 2010 г. на ВКС по търг. дело №149/2009 г., II т.о., ТК; 2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните? Твърди се противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК (ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС), Тълкувателно решение № 1 от 04. 01. 2001 г. на ВКС по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК (ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС) и Постановление № 1 от 13. VII. 1953 г. на Пленума на ВС, както противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 30 от 13. 04. 2020 г. на ВКС по гр. № 2378/2019 г., IV г.о., ГК, решение № 180 от 6. 02. 2017 г. на ВКС по гр. № 1826/2016 г., II г.о., ГК, решение № 24 от 28. 01. 2010 г. на ВКС по гр.д. № 4744/2008 г., Първо г.о., ГК, решение № 75 от 20.06.2016 г. на ВКС по т.д. № 1608/2015 г., II т.о., ТК, решение № 134 от 30. 12. 2013 г. на ВКС по т.д. № 34/2013 г., Второ т.о., ТК и др., като се сочи, че изводите на Пловдивския апелативен съд са направени в нарушение на изискванията за всестранен и задълбочен анализ на доказателствата по делото; 3. По въпроса дали наличието на формална родствена връзка между определени лица е достатъчно основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от едното във връзка със смъртта на другото? Твърди се, че решението на Пловдивския апелативен съд е постановено в нарушение на Постановление № 4 от 25. V. 1961 г., Пленум на Върховния съд, съгласно което обезщетение за неимуществени вреди се присъжда само при условие, че се установи, че такива вреди действително са били претърпени от лицето, претендиращо обезщетение, което следва да докаже всички елементи от сложния фактически състав на генералната клауза на деликта, както и конкретния вид, характер и интензитет на претърпените от него вреди; 4. Може ли при определяне на обезщетението съдът само декларативно да изброи кои критерии е приложил, без да е обсъдил и преценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението за неимуществени вреди? 4.1. Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за приложението на чл. 52 ЗЗД? 4.2. Длъжен ли е съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правно релевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението? Според касатора по тези правни въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС № 4/1968 г.; Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. на ВКС по т.д. № 1/2016 г., ОСНГТК; решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 158 от 28. 12. 2011 г. по т.д. № 157/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 215 от 3. 02. 2017 г. по т.д. № 2908/2015 г., II т.о., решение № 83 от 21.10.2020 г. т. д. № 1664 по описа за 2019 г. на ВКС, I т.о.; 5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и данни по делото? Излага се, че решението на въззивния съд е неправилно поради необоснованост, при поддържано наличие на предпоставките по т. 12, ТР № 1/17. 07. 2001 по гр.д. № 1/2001, ОСГК на ВКС, и като постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 103 от 09. 11. 2020 г. ВКС, ТК, Второ Т.О., т.д. № 2546 по описа за 2019 г., ТР № 1/17. 07. 2001 по гр.д. № 1/2001, ОСГК на ВКС; Решение № 103 от 09. 11. 2020 г. ВКС, ТК, Второ Т.О., т.д. № 2546 по описа за 2019 г.; 6. Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост? 6.1. Следва ли съдът да приложи установените с ППВС № 4/1968 г. критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди? По този въпрос се твърди, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с ППВС № 4/1968 г., както и: 7. Във връзка с приложение установените в ППВС № 4/1968 г. критерии длъжен ли е въззивният съд да съобрази съдебната практика по сходни казуси когато присъжда обезщетение в по-висок от обичайния размер? – противоречие с посоченото във въпроса ППВС, както и с решение № 44/23. 06. 2020 г. по търг. дело № 1879/2019 г. на ВКС, I т.о.; решение № 172/03. 11. 2017 г. по търг. дело № 608/2017 г. на ВКС, Второ т.о.; решение №13/16. 05. 2019 г. по търг. дело № 2275/2016 г. на ВКС, II т.о. и др. За да бъде определен размер, по-висок от обичайния за подобен род вреди, следва да са налице множество изключителни обстоятелства, които да налагат присъждането на обезщетение в по-висок размер. Размерът на обезщетението за неимуществените вреди следва да бъде съобразен с конкретно съществуващите и установени по делото обстоятелства, но съдебната практика, доколкото същата отразява общественото разбиране за справедливост, следва да бъде отчетена като критерий; 8. По въпроса как съдът следва да цени свидетелските показания и за задължението на съда да даде отговор на доводите на страните за наличие на обстоятелствата по чл. 172 ГПК и за наличие на вътрешни противоречия в свидетелските показания? 8.1. По въпроса следва ли съдът да подходи със засилена критичност при преценка свидетелските показания по чл. 172 ГПК? По тези въпроси се твърди, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с решение № 15 от 30. 01. 2015 г. на ВКС по гр.д. № 4604/2014 г., ГК, IV г.о., докладчик съдията Б. И.; 9. По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди заключение на вещото лице заедно с другите доказателства по делото и да го възприеме с оглед неговата яснота и обоснованост? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 117 от 28. 10. 2020 г. по т.д. № 1034/2019 г., Второ т.о. на ВКС и решение № 77 от 22. 06. 2020 г. по т.д. № 684/2019 г., II Т.О. на ВКС; 10. Може ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на факти, твърдения за които не са наведени от страните в производството? 10.1. Когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, психиката, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или общественото положение, следва ли същите да бъдат изрично посочени в исковата молба? Твърди се, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие с решение № 133/19. 11. 2020 г. по търг. дело № 2306/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 480/12 от 23. 04. 2013 г. по гр.д. № 85/2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 9/02. 02. 2018 г. по гр.д. № 1144/2017 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 38/07. 03. 2018 г. по гр.д. № 2126/2017 г. на ВКС, ГК, IV г о.; 11. Допустимо ли е възражението за съпричиняване да бъде направено извън срока по чл.131 ГПК? 11.1.Съставлява ли възражението за съпричиняване част от възражението относно размера на иска? 11.2. Допустимо ли е в гражданското производство да бъде изследвано съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице, ако в наказателното производство не е било установено съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия? Твърди се, е решението на въззивния съд противоречи на решение № 98 от 29. 06. 2016 година по търг. дело № 1499/2015 година на ВКС, Търговска колегия, I отделение, решение № 183/25. 02. 2016 година по търг. дело № 2805/2014 година на ВКС, Търговска колегия, II отделение, решение по търг. дело № 1873/2013 година на ВКС, Търговска колегия, I отделение и решение № 78/02. 12. 2012 година по търг. дело № 1104/2009 година на ВКС, Търговска колегия; 12. Какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценката дали е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД? 12.1. При определяне степента на съпричиняването, длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл.за настъпването на вредите? 12.2. По въпроса следва ли определеният размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалата за настъпването на процесното ПТП? По тези въпроси се твърди, че решението е постановено в противоречие с ППВС № 17/63 г.; ППВС № 1 от 13. VII. 1953 г.; решение № 19 от 20. 07. 2018 г. на ВКС по т.д. № 1748/2017 г., I т.о., ТК; решение № 54 от 22. 05. 2012 г. на ВКС по т.д. № 316/2011 г., Второ т.о., ТК; решение № 117/08. 07. 2014 г. по т.д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 118/27. 06. 2014 г. по т.д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 96/29. 06. 2015 г. по т.д. № 2461/2014 г. на ВКС, Второ т.о. и решение № 159/24. 11. 2010 г. по т.д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т.о. и др. Твърди се и че решението на въззивния съд е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, поради несъответствие на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на ВС и ВКС, както и поради противоречието му с решение № 52/23. 04. 2019 г. по гр.д. № 2733/2018 г. на ВКС, Трето г.о., решение № 67/06. 04. 2020 г. по гр.д. № 2151/2019 г. на ВКС, Четвърто г.о. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за един адвокат в минимален размер, при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявените искове въззивният съд е изложил в мотивите си към обжалваното решение в относимата им към оплакванията в касационната жалба тяхна част, че: Допустимостта на искова претенция по чл. 557, ал. 1 от КЗ е обусловена от това ищецът първо да е упражнил правото си по чл. 558, ал. 3 от КЗ и от това в сроковете по чл. 496 КЗ да няма плащане на обезщетение, да има отказ, респ. претендиращият обезщетение да не е доволен от размера му; В случая от представените по делото доказателства е безспорно, че ищцата е предявила претенцията са обезщетение пред ответника с молба получена от фонда на 01. 10. 2018 г. Безспорно е и че с писмо от 20. 12. 2018 г. ищцата е уведомена, че УС на ГФ с решение № 29-3 от 20. 12. 2018 г. е отказал изплащане на обезщетение; Това сочи, че в патримониума на ищцата е налице интерес от предявяване на претенции за плащане на обезщетението по съдебен ред. По-натам съдът е посочил в мотивите си, че във въззивната инстанция страните спорят за това дали ищцата е претърпяла вреди, които да са в пряка причинно следствена връзка с процесното ПТП, за това ако има такава какъв следва да е справедливия размер на обезщетението с оглед разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и за това дали следва да е предмет на разглеждане направеното след изтичане на срока за отговор на исковата молба възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. Съдът е изложил, че за даване отговор на въпроса за наличие или липса на увреждане и наличието на причинно следствена връзка следва да се има предвид, че в процесния случай се претендира заплащане на обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на лица, които са майка и баща на ищцата; В тази връзка следва да се посочи, че съгласно чл. 3 от СК всяко лице има право на брак и създаване на семейство; Нормалното развитие на всяко едно семейство е свързано и с появата на децата; Връзката между дете и родител започва от момента на раждането и с всяка изминала година до пълнолетието същата се заздравява и задълбочава по простата причина, че имено родителите са тези които осигуряват физически и материални грижи за децата си, участват при формиране на техните морални ценности и виждания за живота; Така към 18-та година в съзнанието на всяко едно дете неговият баща или неговата майка са най-близките му хора и първите към които то се обръща за преодоляване на житейски трудности, получаване на съвет и т.н.; В последващия житейски път на детето независимо от създаването на семейство, раждането на негови деца и т.н. при нормално развитие на отношенията дете-родител за ПАС така създадената връзка не само не отслабва, но е логично да се задълбочава по простата причина, че родителите като лица с по-голям житейски опит са хората, които винаги помагат на своите дори и пораснали деца във всеки момент на техния живот; Силата на връзката за ПАС пък е още по силна в случите, при които и след пълнолетието детето не е създало свое собствено семейство и единственото такова е това с родителите му, с които при това продължава да живее в едно домакинство; Внезапното прекъсване на така изградените отношение на любов, обич, уважение, близост, подкрепа и взаимопомощ /морални и икономически/ несъмнено създава рязък дискомфорт във всяко едно семейство, при който семейните отношения са били от типа посочен по-горе; Още по силно е стресовото състояние от преустановяване на тази близост в случаите, при които прекъсването е следствие внезапната смърт на повече от един от членовете му; Нарушаване на нормалната психика идва не само от едновременната загуба на близки хора и състоянието на празнота и безпомощност, но и от факта, че в бъдеще починалите няма да са до теб, няма да ги виждаш, докосваш, да споделяш с тях и да получаваш бащина и майчина подкрепа; Изложеното води до извод, че състоянията на скръб, болка, меланхолия, затваряне в себе си, и преустановяване на контакти с приятели и роднини, чувство на празнота и безпомощност са пряко свързани със загубата на родителите, т.е. с произшествието довело до същата; В чл. 52 от ЗЗД е казано, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Това съобразено и с ППВС № 4 от 1968 г. сочи, че размерът му зависи от вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган, което следва да е изградено на база събрания по делото доказателствен материал установяващ характера на увреждането начина, по който то се е отразило на духовното и психично състояние на увреденото лице и разбира се икономическата обстановка в страната; При преценка на начина на отразяване върху духовното и психично състояние на увредения в случаите на смърт на негов близък същата следва да се извърши и като се вземе предвид възрастта на починалия; При преценка на близостта пък следва да се има предвид не само наличието й от правна гледна точка, но и действителните отношения между починалия и родственика претендиращ увреждане; По конкретното дело са разпитани двама души свидетели; Единият е братовчед на ищцата, а другият нейната най-добра приятелка; Това от своя страна води до логичен извод, че и двете лица са имали преки впечатления от отношенията и начина на живот на ищцата и родителите й, както и такива от преживяванията ѝ след внезапната кончина на майка ѝ и баща ѝ; В случая ПАС въобще не споделя доводите в жалбата за заинтересованост в показанията на братовчеда по простата причина, че положителната развръзка по делото по никакъв начин не би повлияла на неговото имуществено състояние; Така от показанията на тези две лица се вижда, че ищцата е живяла в едно домакинство със своите родители от раждането си до тяхната внезапна и преждевременна смърт; Отношенията в семейството са свързани с топлота, силна близост, сплотеност, неразделност; От думите им следва извод за изградена силна връзка между всеки един от членовете му; Това се свързва от тези свидетели с тежко изживяване от страна на ищцата на смъртта на майка ѝ и баща ѝ; Данни за тежки изживявания на същата следват и от констатациите на вещите лица от назначените по делото единична и тройна психологични експертизи; По повод на същите следва да се посочи, че именно констатациите на специалисти с такава специалност реално разкриват в пълнота истинските изживявания на лицата при загуба от такъв тип и могат да направят анализ на тяхното психично и психологично състояние; В случая от данните на експертите е видно, че ищцата следствие смъртта на родителите си е изпаднала в състояние на стрес и разстройство на адаптацията; Експертите заявяват и че към изготвяне на експертизите ищцата продължава да изпитва негативни емоции, които нарушават пълноценното и социално функциониране и качеството й на живот. Всичко това за въззивния съд води до извод, че ищцата е претърпяла значителни неимуществени вреди от смъртта на родителите си и същите следва да бъдат компенсирани. Във връзка с размера на самото обезщетение ПАС е изложил, че животът е най-висше благо и като безценен би следвало да се компенсира винаги в максимални размери; Те от своя страна следва да са съобразени с икономическите условия в страната, в която живеят увредените лица; Така ПАС изхождайки от изложеното за изживяванията на ищцата, икономическите условия в България и силната ѝ привързаност към всеки един от починалите счита, че следва да й се присъди обезщетение за смъртта на всеки от тях в размер на по 150 000 лв. С оглед изложените в жалбата доводи за съпричиняване ПАС е приел, че съгласно чл. 51, ал. 2 от ЗЗД ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали; Това намаляване не се извършва служебно от съда, а при направено възражение за това от страна на отговорното лице; В случая отговорността се търси от ГФ и от страна на този ответник би следвало да се направят възражения от този тип; Те с оглед разпоредбите на чл. 367, ал. 1, т. 5 от ГПК следва да се направят с отговора на исковата молба; Ако в същия липсват такива според чл. 370 от ГПК ответникът губи възможност да ги направи в последствие, освен ако не са налице непредвидени обстоятелства за този пропуск. В случая в отговора възражение за съпричиняване не се прави; То е направено впоследствие, като причината за забавянето му се свързва с по-късното постъпване на наказателното дело и узнаване на информацията за действителния механизъм на настъпване на ПТП; ПАС би приел за основателен този довод при липсата на доказателства представени с исковата молба в тази насока и с оглед на факта, че ответникът е трето неучастващо в ПТП-то лице и не може да знае действителния механизъм на същото; В процесния случай към исковата молба се съдържат достатъчно доказателства /копие от СТЕ, копия от присъда и решение на съдилищата/, даващи възможност на ответника получавайки преписи от същите със съобщението даващо му възможност за отговор да прецени, че е налице съпричиняване и да направи с отговора възражение в тази насока. Това не е направено и с оглед чл. 370 от ГПК възможността за възражения от този тип е преклудирана; Това изключва нуждата от обсъждане на въпроса за това е или не е налице съпричиняване и сочи, че ответният ГФ следва да бъде осъден да заплати на ищцата по 150 000 лв. за обезщетяване на неимуществените вреди от смъртта на майка й и баща й. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Обжалваното решение не е вероятно недопустимо. От наличните в първоинстанционното производство писмени доказателства се установява, че претенциите на ищцата са заявени извънсъдебно и писмено пред ГФ, който след изискване на допълнителни данни и доказателства, е отказал да изплати обезщетение, с което условието по чл. 558, ал. 5 във вр. с чл. 380 от КЗ за допустимост на впоследствие предявените искове е изпълнено. Претендираната от касатора в жалбата му пълна идентичност между извънсъдебно и съдебно заявените претенции от обективна страна, включително като точно съвпадане по размер на извънсъдебно заявените претенции с впоследствие заявените по съдебен ред, не намира опора в приложимия закон, а аналогията относно съдържанието на извънсъдебно заявеното пред ГФ със задължителното изискване на процесуалния закон за посочване на цена на иска при завеждане на съдебно дело, е неудачна. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретният процесен случай касаторът обосновава твърдението си за очевидна неправилност с несъответствие на фактическите и правни изводи в обжалваното решение с основните начала на гражданския процес, утвърдени в съдебната практика на ВС и ВКС, както и поради противоречието на решението с конкретно цитирана, каузална практика на ВКС, които твърдения обаче не са годни да обосноват очевидна негова неправилност в смисъла, изложен непосредствено по-горе. Изводите на въззивния съд в решението му са последователни и аргументирани, а преценката за евентуалната им неправилност не може да бъде извършена без нарочен и детайлен анализ на приетото от съда за установено по делото от събраните доказателства, и подвеждането му под хипотезиса на конкретни правни норми, което обаче съставлява дейност по преценка за правилността на въззивното решение, относима към неговата правилност в хипотезите на чл. 281, т. 3 от ГПК, и след евентуалното му допускане до касационно обжалване. Твърденията на касатора и конкретното съдържание на въззивното решение не сочат на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС и в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК настоящият касационен състав не намира обжалваното въззивното решение в случая да е очевидно неправилно. Поради изложеното решението не следва да се допусне до касационно обжалване и на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По отношение на подържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК: Преценката за наличието на същото изисква на първо място формулирането в изложението по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК на правен въпрос, като годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият смисъл е разяснен с цитираната по-горе т. 1 от ТРОСТГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г. Първият въпрос на касатора не съставлява такова, основание, доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция – въззивният съд не е приел, че непровеждането на извънсъдебна процедура по чл. 558, ал. 5 във вр. с чл. 380 от КЗ не се отразява на допустимостта на иска, напротив – обосновано е приел, че такава процедура е проведена, поради което и искът е допустим. Освен че са зададени изцяло хипотетично, без никаква връзка с действителното съдържание на мотивите на въззивното решение, не са обусловили по какъвто и да било начин изхода на делото във въззивната инстанция отговорите на подвъпроси 11.1. и 11. 2. от изложението на касатора, поради което същите не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Не съставляват такова основание и дванадесетият въпрос и двата му подвъпроса, доколкото съдът е приел, че възражението за съпричиняване на касатора е релевирано след срока за това, поради което и е преклудирано, без въобще същото да е обсъждано по същество, съответно – и с произтичащото от него задължение на съда да намали размера на дължащото се обезщетение. Останалите поставени от касатора в изложението му въпроси са принципно правни и в различна степен са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. По отношение на тях обаче не е налице претендираното наличие на допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради следното: Вторият, петият, осмият с прилежащият му подвъпрос 8.1. /който също е до голяма степен само хипотетичен/, деветият, десетият с прилежащия му подвъпрос 10.1., както и единадесетият /без подвъпросите му, обсъдени по-горе/, следва да бъдат обобщени като процесуалноправни въпроси относно задълженията на съда по законосъобразното осъществяване на дейността по допускането, събирането и оценката на доказателствата в гражданския процес. Същите са релевантни за всеки граждански спор, поради което и принципно съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на тях обаче не е налице претендираното противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, и с практиката на ВКС. Противно на оплакванията на касатора, въззивният съд в решението си е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е изложил мотиви относно това защо и кои от тях кредитира, съответно – какви са последствията от тази негова преценка за основателността на твърденията и възраженията на страните, съответно – и за основателността на предявените искове, поради което и дейността на въззивния съд по събирането и оценката на доказателствата в случая не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на касационната инстанция. Такова противоречие не е налице и в дейността на съда при обсъждането на свидетелските показания и заключенията на вещите лица по делото, и съответната им оценка, а твърденията на касатора в жалбата му и в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване си остават негови правни твърдения, в подкрепа на поддържаните от него по делото, защитни тези, дадената от съда оценка на които е относима по-скоро към правилността на въззивното решение, отколкото към наличието или липсата на основания за допускане на касационното му обжалване. Що става въпрос за пълнотата на мотивите в светлината на цитираното от касатора ППВС № 1/53 г., изискването за такава пълнота не следва да се абсолютизира, включително с оглед също формулираните в практиката и в самото цитирано от касатора ППВС, изисквания за яснота и разбираемост на същите. При постановяването на решението си съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и, ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора. Неизпълнението на тези задължения, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. Така следва да процедира горната инстанция и когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о. и въззивното решение е съобразено с тях. Не е налице претендираното от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и по поставения десети въпрос с прилежащия му подвъпрос 10.1. Формални изисквания относно степента на конкретност, подробност и клинични прояви на твърдените да са претърпени болки и страдания, като подлежащи на обезщетяване неимуществени вреди, при излагането в исковата молба на твърдения, относно фактите на които се основава иска, от вида, претендиран от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване /описване поотделно на всяко емоционално и клинично състояние на ищеца, със съответстващата му физиологична, психическа или психологическа, медицинска квалификация/, действащият национален правов ред не предвижда. Изискванията за редовност на исковата молба са ясно уредени в чл. 127 от ГПК. При изложеното, не е налице претендираното от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на касационната инстанция, поради обсъждането в мотивите на същото, на заключенията на вещите лица, за изготвянето на които заключения по хипотеза се изискват специални знания, каквито и съдът, и страните нямат, та да би могло да се иска предварително описание на приетото в тях от вещите лица с медицинските му характеристики, от страна на ищеца и още в исковата му молба. По основният единадесети въпрос е налице формирана задължителна съдебна практика на касационната инстанция, обективирана в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. и основана на нея обилна каузална практика, с която въззивното решение е съобразено. Цитираната от касатора каузална практика в обратния смисъл, обективирана в решение № 98 от 29. 06. 2016 година по търг. дело № 1499/2015 година на ВКС, Търговска колегия, I отделение, е постановена в хипотеза, различни от процесната, основава се на приемането, че възражението за съпричиняване може да бъде направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, но само ако е налице хипотезата на чл.147, т.1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението, наличието на каквато хипотеза в процесния случай въззивният съд обосновано е отрекъл. Отговорът на правния въпрос, обективиран в решение № 183/25. 02. 2016 година по търг. дело № 2805/2014 година на ВКС, Търговска колегия, II отделение, няма нищо общо с настоящия казус, конкретното съдържание на решение по търг. дело № 1873/2013 година на ВКС, Търговска колегия, I отделение и решение № 78/02. 12. 2012 година по търг. дело № 1104/2009 година на ВКС, Търговска колегия, също няма нищо общо с мотивите на въззивния съд в случая, поради което и същите решения са неотносими към спора. По третия въпрос на касатора също е налице отдавнашна и задължителна практика на касационната инстанция, обективирана в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., и основана на нея обилна и постоянна каузална практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, поради което и по отношение на този въпрос не е налице условието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Останалите въпроси на касатора – четвърти, шести и седми не могат да бъдат преценени като обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК. Освен че са поставени принципно, а не с оглед изложените от въззивния съд мотиви, въпросите касаят правилността на акта. В действителност, в тях е обективирано несъгласието на ответника с определения от съда, като справедлив, размер на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено в полза на ищцата, поради което и въпросите следва да бъдат приети по-скоро, като несъставляващи годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Дори и да се приеме обратното – че независимо от само общата им и принципна формулировка, отговорите на същите са релевантни за всяко дело с предмет като процесното, като относими общо към предпоставките /критериите/ за определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди, в случая не може да се счете и че посочените въпроси са решени в противоречие със съдебната практика. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, именно в съответствие с формираната практика – задължителна и казуална, въззивният съдебен състав в случая е взел предвид както установените общи критерии за определяне на справедлив размер на обезщетението, така и е отчел и онези обстоятелства, които са специфични за конкретния случай – вида на родствената връзка между ищцата и загиналите й родители, обстоятелството, че същите са загинали едновременно, възрастта на починалите и на ищцата, и др.п., и тази дейност на съда по отчитане на общите и специфични критерии, установени в практиката, е ясно обективирана в мотивите на въззивното решение, а доколко така направените крайни изводи на съда, обусловили приемането на конкретния, присъден размер на обезщетението, за справедлив в случая са обосновани, е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски, а процесуалният представител на ответницата по касация има право на адвокатско възнаграждение в минимален размер, претендирано при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение