Определение № 10 от 06.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 786/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Евроинс Румъния застраховане – презастраховане“ АД - [населено място], Румъния, срещу решение №12201 от 28.10.2020г., постановено по в.гр.д.№808/2020г. на Софийски апелативен съд ГО, 4 с-в, в частта му, с която (след частична отмяна на решение №8595/16.12.2019г. по гр.д.№10385/2018г. на СГС, ГО, І-26 с-в), ответникът „Евроинс Румъния асигураре–реасигураре“ АД е осъден да заплати на А. В. С., действаща лично и със съгласието на нейната майка П. К., още 75 000лв. (или общо 80 000лв.) - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дядо й Х. Т. К., настъпила в резултат на ПТП на 19.08.2013г., ведно със законната лихва, считано от 31.07.2015г.

В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в нарушение на разпоредбите на §96, ал.1 от ПЗР на КЗ, чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.235, ал.2 ГПК. Според касатора в хипотезата на чл.493а, ал.4 от КЗ не е налице противоречие на правната норма на §96, ал.1 от ПЗР на КЗ с акт на общностното право, поради което съдът е следвало да се съобрази с въведения с нормата лимит на застрахователното обезщетение. Отделно се излагат доводи, че определеният от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди общо от 80 000лв. е завишен с оглед принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и критериите, установени в ППВС №4/1968г. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част, отхвърляне на предявения иск за разликата между 5 000лв. и 80 000лв., респ. – намаляване размера на обезщетението, и присъждане на направените по делото разноски.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК като е формулирал следните материалноправни въпроси:

1. „Определен ли е размерът на дължимото обезщетение в настоящото производство в съответствие с принципа за справедливост, установен в чл.52 ЗЗД и съобразно критериите, въведени с ППВС №4/1968г.?“;

2. „ В противоречие ли е разпоредбата на §96, ал.1 от ПЗР на КЗ с решение на СЕС по дело С-277/2012г. от 24.10.2013г., респ. с чл.1, §2 от Втора Директива 84/5/ЕИО по отношение на лице, което е близък родственик на пострадалия и е обхванато от хипотезата на чл.493а, ал.4 от КЗ, а не е член на семейството на пострадалия, съответно от лицата, изрично изброени в чл.493а, ал.3 от КЗ?“;

3. „ Внучката на пострадалия, попада ли в категорията „близки членове на семейството“, обхванати от приложението на чл.1, §2 от Втора Директива 84/5/ЕИО?“ и

4. „ Съобразена ли е от съда правната норма на §96, ал.1 от ПЗР на КЗ при определяне размера на застрахователното обезщетение?“.

По отношение на въпросите от №2 до №4 се твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като е налице противоречивата съдебна практика по така поставените социално значими въпроси.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от А. В. С..

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение №8595/16.12.2019г. по гр.д. №10385/2018г. на СГС в частта му, с която искът на А. В. С. е отхвърлен за разликата от 5 000лв. до 80 000лв. и вместо това е осъдил ответника „Евроинс Румъния асигураре–реасигураре“ АД да заплати на А. С., действаща лично и със съгласието на нейната майка П. К., още 75 000лв. (или общо 80 000лв.) - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дядо й Х. Т. К., настъпила в резултат на ПТП, станало на 19.08.2013г., ведно със законната лихва, считано от 31.07.2015г. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта му, с която искът по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) е отхвърлен за разликата от 80 000лв. до претендирания с исковата молба размер на обезщетението от 150 000лв.

С оглед липсата на въззивна жалба от страна на застрахователното дружество срещу първоинстанционното решение в осъдителната му част, въззивният състав е приел, че със сила на пресъдено нещо е установено наличието на предпоставките на чл.226 КЗ (отм.), ангажиращи отговорността на „Евроинс Румъния асигураре–реасигураре“ АД за обезщетяване на вредите, причинени на ищцата от застрахования водач на товарен автомобил „Рено Премиум“ с рег.№ DJ 09 UFW - М. В., а именно: наличието на действителен застрахователен договор между застрахователя и прекия причинител на вредите по застраховка „Гражданска отговорност“ и наличието на предпоставките на чл.45 ЗЗД, пораждащи отговорността на застрахования причинител – смъртта на дядото на ищцата е настъпила при ПТП в резултат на противоправно деяние на прекия причинител на вредите - управление на МПС в нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП. В решението е посочено, че причинната връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат и виновност на дееца са установени с влязлата в сила присъда на наказателния съд, задължителна, на основание чл.300 ГПК относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.

Аналогично на първата инстанция, въззивният състав е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че е налице изключението, посочено в Тълк. решение №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, обусляващо активната легитимация на А. С. да претендира и получи обезщетение за претърпени неимуществени вреди от загубата на нейния дядо Х. К.. Съдът е акцентирал върху следните релевантни обстоятелства за включването на ищцата в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди: спецификата на конкретната житейска ситуация, при която ищцата в невръстна възраст е останала без баща; ищцата е живеела заедно с дядо си; Х. К. е останал единственият мъж в семейството на внучка си, бил е опора за нея и нейната майка; детето е било силно привързано към дядо си, възприемало го е като свой баща, а дядото го е обграждал с грижа и внимание като е изиграл сериозна роля в отглеждането и възпитанието на детето А. С..

Въззивният състав не е споделил извода на първоинстанционния съд, че при определяне размера на обезщетението, което се дължи на ищцата, приложение следва да намери правилото на §96, ал.1 от ПЗРКЗ, ограничаващо размера на обезщетението за неимуществени вреди до 5 000лв. На първо място е посочил, че в случая отговорността на ответника е по чл.226 КЗ (отм.), тоест приложение намират правилата на отменения КЗ, доколкото процесното ПТП, при което е загинал близкият родственик на ищцата е настъпило на 19.08.2013г. Отделно въззивният съд е отразил, че възприема формираната практика по приложението на разпоредбата на§96, ал.1 от ПЗРКЗ, според която въведеното с нея ограничение за размера на обезщетение противоречи на правото на ЕС. Апелативният състав е подчертал, че разпоредбата предвижда лимит, който е под посочените в чл.1, §2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/1ОЗ/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“. Съдът се е позовал на решение на СЕС (втори състав) от 24.10.2013г. по дело С-277/2012, съгласно което чл.3 §1 от Директива 72/166 и член 1, §1 и §2 от Втора директива 84/5, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при използване на МПС покрива обезщетение за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на ГО за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена сума, която да е по-малка от посочените в чл.1, §2 от Директивата 84/5.

За да определи справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществените вреди, въззивният състав е посочил, че се съобразява с тежките преживявания на детето след неочакваната и преждевременна смърт на дядо й. Съдът е отчел следните факти от значение за размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД, а именно: загиналият и ищцата са живеели заедно в отношения на силна обич, доверие и подкрепа; детето е възприемало дядо си, като свой баща; възрастта на загиналия към момента на настъпване на смъртта – 64 годишен и възрастта на ищцата - 11 годишна; смъртта на дядото на ищцата е предизвикала у нея психотравма, изразяваща се в продължително чувство на вина заради случилото се, довело до понижени самооценка и самочувствие, както и до социална тревожност; неочакваната и преждевременна смърт на дядото на ищцата е обусловило интензивното стресово състояние, което състояние ще съпътства ищцата до края на живота й. Отчитайки тези обстоятелства, съдът е приел, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди е в размер 80 000лв. При определяне размера на обезщетението, съдът е отчел също конкретните икономически условия в страната към 19.08.2013г., стандарта на живот в държавата, както и размера на застрахователното покритие към момента на ПТП.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение във връзка с въпрос №1 на касатора относно това дали размерът на дължимото обезщетение в настоящото производство е определен в съответствие с принципа за справедливост, установен в чл.52 ЗЗД и съобразно критериите, въведени с ППВС №4/1968г.. Настоящият състав намира, че въпросът не е решен в противоречие с указанията в ППВС №4/1968г. и в тази връзка не покрива допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В т.ІІ от Постановление №4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които ищецът е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивното решение не е постановено в противоречие с така изразеното становище, тъй като въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на А. С. обезщетение за неимуществени вреди след съобразяване на указаните в ППВС №4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост – възрастта на ищцата и възрастта на пострадалия към деня на ПТП; степента на родство между ищцата и починалия и създадените между тях изключително близки отношения, обема на търпените болки и страдания от смъртта на нейния дядо; наличието на трайни негативни последици за психическото здраве на ищцата; обществено – икономическите условия в страната и лимита на застрахователните обезщетения към деня на увреждането. В тази връзка определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди в размер на 80 000лв., съответства на установените по делото факти, релевантни за спора и е съобразено с критериите, указани в ППВС №4/1968г., имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост.

Нито един от формулираните от касатора три въпроса (от №2 до №4), касаещи наличието или липсата на противоречие на разпоредбата на §96, ал.1 от ПЗР на КЗ с правото на ЕС, обективирано в решение на СЕС по дело С-277/2012г. от 24.10.2013г., респ. с чл.1, §2 от Втора Директива 84/5/ЕИО, по отношение на внучката на пострадалия, която е близък родственик на пострадалия и е обхваната от хипотезата на чл.493а, ал.4 КЗ, а не е член на семейството на пострадалия по смисъла на чл.493а, ал.3 от КЗ, не може да обоснове допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросите не покриват общия селективен критерий по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото не са относими към самостоятелния извод, обусловил решаващата воля на съда за неприложимост в случая на §96, ал.1 ПЗР на ЗИД, тъй като застрахователното събитие е настъпило на 19.08.2013г. и основанието на исковата претенция на А. С. е по чл.226, ал.1 КЗ (отм.). За пълнота на изложението следва да се отбележи, че съгласно §22 от ПЗР на КЗ, за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на този кодекс (какъвто е настоящия случай), се прилага част четвърта от отменения КЗ, което е обусловило формиране на практика на ВКС (решение №57/25.07.2019г. по т.д.№1218/2018г. на ВКС, ІІ т.о. и др.) за неприложимост на §96, ал.1 ПЗР на ЗИД на КЗ във вр. с чл.493а, ал.4 КЗ по отношение на претенциите за застрахователни обезщетения, основани на застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на новия КЗ (Обн. ДВ бр. 102/29.12.2015г. в сила от 01.01.2016г). В тази връзка изложените от въззивния съд в обжалваното решение съображения за противоречие на разпоредбите на §96, ал.1 ПЗР на ЗИД във вр. с чл.493а, ал.4 КЗ с правото на Европейския съюз и в частност с практика на СЕС по приложението на чл.3 §1 от Директива 72/166 и член 1, §1 и §2 от Втора директива 84/5, обективирана в решение на СЕС (втори състав) от 24.10.2013г. по дело С-277/2012, се явяват само допълнителен аргумент за неоснователност на възражението на застрахователя, че в случая отговорността му е лимитирана до размер на 5 000лв. Доколкото поставените в изложението въпроси от №2 до №4 са относими единствено към този допълнителен довод на въззивния съд, същите не могат да бъдат основание за допускане на касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение,